ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (861.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (861.)

  Излязох от кафенето. Те останаха. Обърнах се и ги погледнах. Масите бяха празни. На една маса седеше келнер, опрял глава на ръцете си. Крачех през площада, всичко ми изглеждаше ново и променено. Никога досега не бях виждал тези дървета. Никога не бях виждал знамената, нито фасадата на театъра. Всичко изглеждаше различно. – Из глава ХVII от бестселъра "Безкраен празник" на 26-годишния Ърнест Хемингуей (1899-1961)

  25 uni 1987 

АСЯ (10.)

Глава VII

  Два месеца по-късно, на 6 юли, отново четвъртък, захванах да си събирам багажа. Измъкнах изпод леглото двата си обемисти куфара, изчистих ги от дреболии, застлах ги с вестници. Тя ми помогна да подредя вътре всичко свое. Нито дума не промълви. Съсредоточена в себе си, не обвинява и не хленчи. А когато всичко мое бе сдиплено, подредено, натъпкано и се обърнах да се сбогуваме, помоли да ме изпрати... поне до автобусната спирка. Хълца и се моли като малко храпенце. Гледам я окаменял:

 – По-добре да останеш тук. Утре или тази вечер иди у вашите и всичко им разправи.

  Склоних все пак да ме изпрати до спирката пред селската кръчма. В почти празния автобус за Балчик се качи след мен. Към Варна продължихме заедно. Дойде с мен и на Варненската жп-гара, когато си купувах билет за нощния експрес до Пловдив. Цял следобед имахме на разположение. Предложи да се отбием в квартирата на сестра й – две или три години по-възрастна, студентка по медицина в този пристанищен град. Понесохме куфарите нагоре по стръмната улица. Час по-късно седим върху ръба на легло в тесничка оскъдно обзаведена мансарда с тъкмо лепени и почти влажни още тапети. Възпълничък тип с женствените маниери и с кратуна, едра като крина, сякаш готварска тенджера, а не глава, разтяга устни във фалшива усмивка:

  – Ей, семейство, какво ви води насам! Имате ли къде да спите?

  – Той заминава – обади се Ася. – Взе си билет за влака.

  – Как така заминава! – тросна се сестра й, копие на Ася, но с по-сурови, черти, па и с изопнато от гняв лице. – Защо ще си заминава?

  – Отива си в неговия Пловдив... и край. Няма да се връща повече.

  – Бяга, значи – проумя Шишко. Измъкна иззад вратата дебел синджир, уви го около дланта си. – Това тук виждаш ли го! – заплашва ме.

  – Заслужава жив да не излезе оттук! – взе да се настървява и жена му.

  – Поет, пфу-у! Смята, че като е поет, всичко му е позволено – реди той.

  – Ей сега ще му издера очите! – чух за себе си, през зъби изсъскано.

  Гледам ги изпод вежди. Откривам, че това тук е сякаш сцена от Театър на абсурда. Театър...? Та тези трима насреща ми като да са с маска на лице. Това не са познатите ми човешки образи, а гримаси на Ненавистта. Ами да, сам съм си виновен! Няма как да отстъпя при такива обстоятелства. Станах.

  – Никъде няма да мърдаш! – Шишко раздрънка синджира.

  – Остави го! – рече сестра й. – Да върви, където си ще. Куфарите са му тук.

  Слязох пипнешком по неосветеното стълбище. Вървя по тротоара под разлистени млади дръвчета, в които се утаяват вечерната дрезгавина и соленият тръпчив мирис на морето. Някъде около триста метра по-нагоре мъждука квартална бръснарничка... Седнах пред възстаричко, поолющено по краищата огледало и помолих среброкосия, сух като кибритена клечица Фигаро да ме подстриже по-късичко, колкото е възможно по-късо. След разкрасителната процедура трудно ми е сам да се позная – придобил съм завършения вид на тъкмо амнистиран брадясал затворник. Само амнистираният затворник няма как да е с толкова помръкнали печални очи. Винаги съм ненавиждал подстригването, и откакто се помня, освен по лекари и зъболекари, не си падам и по бръснари. В трите случая, мисля, става дума за професионални касапи по вътрешно убеждение, заложени в характера им качества по рождение, по природа.

  И се връщам унил при моята приятна компания. Съпрузите ме посрещат радушно, изпълнени с оптимизъм и решителност.

  – И ние идваме в Пловдив! – тържествен, обяви Шишко.

  Пътуваме в безсмислени сладки разговори през цялата нощ. Мълча си и дремя. До мен мълчи Ася. Отсреща кака й и нейничкият свеж дебеланко приказват и приказват, и приказват, и приказват и не снемат очи от мен, вероятно преизпълнени с опасения внезапно да не се дематериализирам, да не се анихилирам в сънливото душно купе.

  От пловдивската жп-гара до жилището на родителите ми си наемаме такси. Шишко великодушно плати за таксито. Стъпва като на пружини, върти задника си край нас.

  – После ще му хапнем и по едничко пиленце на грил – бъбри ми свойски, разнежен, пъхнал ръка под лакътя ми. – Баща им плаща. Ти хич не се тревожи. Грижи да нямаш!

  Майка ми и сестра ми без ентусиазъм ни посрещнат. Насядали сме край масата във всекидневната. Слушах как обсъждаха нещо, което в този момент единствено от мен зависи, но с какво да помогна на тези хора? Гади ми се от безумния бъбреж, от низа обстоятелства и пояснения за всичко, което може да се изрече с две думи. Усещам се слаб, много слаб, но не от бъбривците, а от присъствието на тази, която, усещам, май не мога да престана да обичам. Сестра ми ме гледа със съчувствие и хапе устни.

  Минаваме по пловдивската Главна* сред гъмжило и блестящи витрини. Съпрузите решават да наемат стая в силно занемарения по онова време хотел "Родопи" на пъпа на Главната. После и четиримата хлътваме в звънтяща от стъклария, никел, фаянс и алуминий закусвалня, където ни предложиха така любимите на Шишко препечени на грил пиленца. Шишко ме държи под око. Опитва се да е непринуден, мил, остроумен. Пуска плоски шегички, сам си се хили, залива си от смях под суровия войнствен взор на жена си. Жена му седи на стола вдървена от ханша нагоре като мирмидонски воин (полъх от Омировата "Илиада"); шарени пера от мъжка яребица, вплетени в косите й, мисля си, само й липсват. От своя страна, аз пък замествам сякаш Конника без глава. На ведро хилещия се насреща ми внезапно като че ли му омръзна да се преструва на общителен – намуси се, тутакси щом се нахрани, и ни поведе към местното Окръжно управление на МВР, уж за справка по свои някакви си неоложни дела.

  Настояваше да поговори с най-големия сред началниците. Сержантът на пропуска внимателно изслуша историята за прелъстеното и изоставено тъжно момиче. Обмени няколко приказки с някого по вътрешния служебен телефон. В мраморна светла стая с фикуси в огромни каци с клони до тавана ни прие шкембелия с домошарския изглед на огладнял чревоугодник. Изслушахме още веднъж в подробности историята за зле прелъстеното и изоставено момиче, след което, освен цялата ми компания, гладният подполковник някак неприятно се втренчи в мен, докато Шишко ме топеше усърдно в казана с врелия катран, като обилно хвърляше сухи съчки да разпали огъня.

  – И не ще да се ожени. И само ни разиграва. И въобще! – обобщи накрая.

  – Я го виж! Ще я оправим ние тази работа! – рече подполковникът, и ни в клин-ни в ръкав, допълни: – И аз у дома си имам щерка за женене. – Вглъби се, завря брадичка в яката на разкопчаната си милиционерска куртка, опечален додаде: – Хем три са ми на главата! – Вирна показалец колкото показалка, заклати го срещу въображаем враг на подполковнишките щерки за омъжване в пространството високо над кратуната си, който враг май единствен само той виждаше. – Има си обаче начин да го вразумим!

  Държа кратко поучително слово. После ни отпрати да си ходим по живо-по здраво. Шишко и жена му ме съзерцават умилени, решили като че най-сетне да не обсъждат каквото и да било повече. Доволни и щастливи, завтекоха се в бърз ход към хотела.

  Тази нощ Ася преспа у дома. В моята стая, в моето възтесничко ергенско легло.

  Късно вечерта от работа се прибра баща ми. Ядосва се, че не си бил вкъщи, та да прогони натрапниците. Срещу Ася дума не рече, все едно не съществуваше за него...

 Сутринта тя спа до късно. Станах, облякох се. И влизам в съседната стая, при майка ми. Баща ми рано заминал на работа. Можем да говорим като майка и син. Съветва ме да бъда решителен и прям, обвинява ме в мекошавост. Допуснал съм, според нея, да ме водят за носа някакви. Що за мъж съм! Това на какво прилича? Лицето й се гърчи:

  – Досега ти беше нашата гордост. Ох, как сме се гордяли с теб!

  От очите й кристална сълза се изтърколи върху вплетените й една в друга длани.

  – Батко-о, тя е посредствена. Тя дори не е хубава, батко! – хлипа сестричката ми.

  На вратата на всекидневната плахо се чука. Сестра ми стана да отвори. Чувам тихия смутен глас на Ася:

  – Жоро тук ли е?

  Канят я да влезе. Докато направи няколко стъпки да дойде при мен и ме докосне по лакътя, в стаята надвисва тягостна тишина...

  Изпратих я до хотела. Искаше да се поизмие и преоблече. Помоли да я почакам във фоайето, върху протрития диван срещу рецепцията. Казах й, че няма да седя, а ще ме намери у нашите. Да дойде с онези двамата. Нали искали да говорят с баща ми... Като че нещо зависи от баща ми и онези двама смешници!

  На два пъти след обяд звънили от улицата към входа пред дома на родителите ми. Първия път били тримата. Никой не им отворил. Втори път Шишко надникнал откъм съседния двор. Открил, че в гостната, чийто прозорец от улицата не се вижда, все пак полилеят свети. Звънили пак и пак, и пак. И полилеят угаснал. Повъртели се тримата, ходили се назад-напред по тротоара пред черквата "Свети Георги", па си тръгнали.

  На следната вечер заради недостиг на легла хотелската администрация отделила за Ася кушетка в килера за прислугата на хотел "Родопи"**, там, където държат метлите, парцали, кофи, захабените непрани чаршафи, препаратите за дезинфекция. На третия ден сутринта помолила момък от служителите да й покаже как да стигне до адреса на родителите ми. В процепа на заключената дворна врата откривам пощенски плик и в него лист: "Търсих те два пъти. Ако желаеш да се срещнем, обади се в хотела. Аси".

  Същия ден надвечер администраторката в хотела безразлично, хладно ме изгледа:

  – Лицата са освободили по обяд. Чухте какво казвам? Или не чухте! Напуснали.

  Хукнах нагоре по стълбите. Двете стаи бяха заети от други някакви хора. Затичах се към пловдивската Централна гара. Пряка влакова композиция до Варна ще имат едва около полунощ, казаха от гишето за информация. Заради наплива от курортисти към морето понякога пускат по обяд допълнителна композиция, която след час престой и смяна на машината в Карнобат... Повече не можех да слушам.

 Следва

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

 Plovdiv, edited on 15 jan. 2022

–––
* Централната търговска улица с кафенетата, барове, киносалони, ресторанти, хотели, банки и пр. на Пловдив, където по традиция открай време местните и гости на града се разхождат, особено надвечер при хубаво време. Тук винаги кипи живот, веселие, само като за бохеми.

** Хотел "Родопи" в центъра на Пловдивската Главна е занемареният някогашен луксозен хотел "Берлинъ". Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (860.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (860.)

  – Казах, че ще живеете дълго.

  – Знам – каза Ромеро. – Никога няма да умра.

  Чукнах по масата. Ромеро забеляза това. Той поклати глава:

  – Няма нужда да чукате на дърво. Биковете са най-добрите ми приятели.

  Преведох думите му на Брет.

  – И вие убивате приятелите си? – запита тя.

  – Винаги! – отвърна той на английски и се засмя: – За да не ме убият те. – Из глава ХVI от бестселъра "Безкраен празник" на 26-годишния Ърнест Хемингуей (1899-1961)

  24 uni 1987 

АСЯ (9.)

Глава VI

  След обяд някой похлопа на вратата, и преди да отворя, чувам гласа на леля й Петрана и гласа на майка й. Лелята – възпълна селянка, буйна, яка, с вечно засмени очи и усет към лютите шеги, този път ядосана се горещи:

  – Този хулюган! Този гражданин нехранимайко! Отде се намери да дойде в наше село, да ни зачерни доброто момиче!

  От другата страна допълват:

  – Няма да оставим тази работа току-така. Той какво си представя!

  Отворих и в квартирата ми влетяха двете жени. Подире им плахо влезе Ася. Беше на деветнайсет, изглеждаше да е на не повече от петнайсет.

  – Джорьо!... Дай да се разберем – подхваща майка й и притеснена кърши ръце, – искаш ли да се ожените, или не искаш?

  – Родителите ми не са съгласни.

  – Добре, а защо не ги попита, преди да я искаш! Знаеш ли какво петно ни лепваш? Хората какво ще рекат!

  – Съд! Съд за такива! – обажда се лелята басово.

  Ася полекичка приближи, седна близичко край мен, прегърна ме, зарида. Двете по-възрастни жени трият подпухналите си очи. Буйната Петрана чак изхълца. Съзерцават ни умилени. Аз пък стиснах очи да не гледам цялата тази идилия. И Ася остана при мен.

  Занизаха се безоблачни дни, в които като от подземен поток пулсираше тихо напрежение. Тя силно се привърза към мен. Подрежда, пере, чисти. В бурканче върху масата винаги стърчи букетче полски цветя. Стана уютно. Когато е студено или се случи да не успея да открия ключа за училищната баня, накара ме да стъпя гол в легена, и същински Адам насред стаичката, край бумтящата печка оставям да ме сапунисва, трие и суши с голямата й розова хавлиена кърпа. Често отскачаме до Балчик. Седнем на сипея край пристанището и слушаме мученето на тромавите параходи на излизане от товарната рампа, дрезгавата сирена на пътническото корабче от Каварна, подвикванията на рибарите и докерите, шума на плискащите се под нозете ни масленотежки от студа тъмносиви вълни, които открай-докрай браздят залива под Балчик. На запад е курортното селище Албена. Още по-нататък са Златните пясъци и Варна. Там като че ли небето е по-ясно, по-синьо.

  Задъхани, изкачваме стръмнината по обратния път. Настаняваме се и ние сред бъбривите пътници в следобедния рейс за Гурково... Трепетно очаквана, пролетта тази година ни изненада с нестихващите си изобилни, досадни дъждове, които ливнаха откъм средата на април. Мътните ручеи понесоха мъртва шума, суха трева и бурени – като змийчета плъзнаха по подгизналата земя край училищната ограда. Жвакат мокрите ми обувки из локвите. От класната стая тичам в квартирата да се изсуша. Захванал съм поема по подражание на старофренския поет от Предренесанса Франсоа Вийон*. Спори ми... Втурвам се в стаята, трия си косата в кърпата за лице, бързам да седна пред почистената маса с нейното бурканче полски цветя. Поемата съм озаглавил "Завещание". То не е само подражание на Вийон... Причината да я нарека "Завещание" е, че усещам необходимостта да кажа сбогом на илюзиите си от студентските ми години, които илюзии досега са придавали аромат и цвят на живота ми, изкушавали са ме да се виждам в романтичната поза на млад и красив благородник, защитник на унижените и оскърбените. По някое време, същинско мокро до кости мишле, в стаята се вмъква Ася. Дотичала е през локвите и дъжда от училищния двор.

  – Здравей! Как ти мина урокът по френски в осми клас?

  – Добре мина. Ще ме оставиш ли! Пиша.

  И тя се свива в далечното ъгълче на леглото до прозореца с някоя книга в ръце. След три или четири часа, когато ставам от масата, за да си легна, намирам я заспала, отметнала едната си ръка като хлапенце, другата пък, свита в юмруче, е подложила под брадичката. 

  – Хайде, душко, стани! Стани да оправя леглото.

  – А!... Какво има? – говори ми сънена. – Какво каза? Кажи де!

  Вземам я на ръце и като кукла я турям да седне на стола, но тя вече се е разсънила. Захваща сама да оправя. Лягаме. Гушва ме, дъха ми в ухото:

  – Обичаш ли ме, а? – Шепне: – Кажи, обичаш ли ме!

  – Обичам те.

  – Но това не е твоят глас. Естествено го кажи. С твоя глас.

  – Обичам те. Сега бива ли?

  – По-добре е.

  – Хайде да спим вече.

  – Но ти не ме обичаш – шепнешком протестира.

  Гласът ми дрезгавее в тъмното:

  – Кой ти каза?

  – Никой. Кой да ми каже! Ти не ме ревнуваш. Хич не ме ревнуваш.

  – Напротив, ревнувам те. Ама не го показвам.

  – Лъжеш. Защо не ме ревнуваш, а? Кажи де.

  Замълчавам... Притиска се, сплита ръце около шията ми. Дългата й руса коса гъделичка носа ми, влиза ми в устата. Равномерното й дишане подир малко ми подсказва, че е заспала. Много внимателно си измъквам ръката, затисната под нея и се обръщам по гръб. Гледам отразените върху тавана пламъчета откъм капака на печката. Опитвам се да проумея – да определя звуците от стичането на небесната вода иззад прозореца, шумовете отвъд монотонния ръмеж и капчука, яростното свистене в пролуките и свирнята на добруджанския ветрец, с който е изпълнена нощта. Дълго не заспивам.

  Понякога, без да го желая, ей така някак мимоходом, нехайно я драсвам "с лапата" – нещо иронично, което я разстройва... Обикновено се оплаква от мен на Данко. И Данко, с милозливото сърце на добър, кротък човек я успокоява:

  – Не му забелязвай. Той си е такъв. Нали, Жоро! – Намига ми скришом.

  В края на април Ася откри, че е бременна. Не смеем на никого да кажем. Стана наша обща тайна, която ни кара да се чувстваме неловко един пред друг. Естествено тя желае бебето, но и не ме упреква, че я увещавам да го махне. Приема нещата със смирението на човек, който няма какво повече да губи. С интуицията на влюбена беше осъзнала, че – въпреки всичко, ще се разделим. Плаши я изглежда неизвестността кога ли най-сетне ще стане това, по какъв начин. За света сме щастлива двойка – млад мъж и момиче, силно привързани един към друг. Подпитват ни общи познати кога ще ни е сватбата, къде смятаме да живеем. На такива въпроси избягвам да давам отговор. Тя повдига рамене:

  – Не знам. Каквото Жоро каже.

  Директорът Петков ми съобщава на четири очи, че вече говорил за нея в "Народна просвета", зам.-началник на Окръжния отдел в Толбухин, някой си Вичо Димитров. Та ето, и въпросният Вичо е готов да съдейства Ася да бъде приета като задочна студентка в Шуменския педагогически институт за детски учителки. Петков радостно потрива длани:

  – За просветата ни вие с Ася сте ценен кадър, наш кадър. Ще ви устроим, разбира се, няма да ви изоставим, я! Знаеш ли – навежда се поверително, – много се радвам, че оставаш в селото. Защото сега съм, кажи-речи, сам. Тукашните залагат повече на местния кадър. Пък с теб ставаме двама. Ще им докажем, че държим фронта далеч по-добре от местните.

  Мълча. Въодушевен, той продължава окуражително:

  – Къща ще ви се намери, ако това те притеснява... Тук е пълно с къщи, в които никой не живее. Ще ти помогна да я стегнеш, дворче да подредиш, градинка със зеленчук: фасулец, домати, пипер, краставици, зеле, марули. Хайде, изпъчи гърди! Животът е пред вас, двамата с Ася. Ще видиш колко хубав е животът на село.

  Два пъти пътуваме с междуградския автобус до Толбухин**. Първия път заради лекарска комисия. Ръми вездесъщият дъждец. Прескачаме и газим из локвите на областния им център, който ми мяза по-скоро на занемарен селски мегдан, лутаме се из късите улички около центъра, докато открием най-после Акушеро-гинекологичното отделение.

  Седнали сме на кожен диван пред някаква врата. Ася се е притиснала в мен. Изчервила се е до кръв. Усещам, че трепери. Някакви корави селянки преди нас влизат-излизат, навели очи. Лекарят се появи най-сетне, нареди й сама да влезе. Тя се е вперила в мен. Надигам се.

  – Вие сте дотук! Какъв сте й? – измери ме докторът от глава до пети.

  – Ние сме заедно – каза тя.

  – Да почака! – И като я пропусна пред него, затвори зад гърба си.

  След малко вратата полекичка се отваря и тя, с подпухнали от плач очи, бавничко дойде и седна. Мачка носната си кърпичка в ръце, разстила я на скута си, прилежно я сгъва, пак я смачка на топка, пак я разстеле.

  – Не разрешават!

  – Що?

  – Не обясниха. Само казаха, че не може.

  Почуках, влязох. Лекарят е гърбом, медсестрата пише нещо, вдигна очи.

  – С момичето съм, което преди малко беше при вас.

  – Защо настоявате да абортира? – отлепи се от прозореца лекарят. – Тя не можа да обясни.

  – Щяхме да се женим, но се оказа болна. Има епилептични припадъци.

  Огледа ме от главата до върховете на обущата ми. Помълча, като нещо да размисляше.

  – Разбирам. 

  – Как й беше името? – Взе да си отбелязва медсестрата нещо в книжата, разпилени на бюрцето й. 

  – И като идвате в четвъртък, носете здравната й книжка – рече лекарят.

  Стана и излезе с мен в коридора, втренчи се в нея... Към пациентите си мнозинството лекари се отнасят професионално; професионално етично, искам да кажа. И този тип не правеше изключение от пасмината убийци в бели престилки.

  На 11 май, четвъртък (в четвъртък съм роден) й направиха аборт***.

  Разкошен слънчев ден... По връхчетата на дърветата се появили нежни бледозелени листенца. От дворчетата ухае на люляк и акация. Пеперуди прехвърчат, жужат пчели. Ниско над главата ми лястовиците се стрелкат с цвърчене. Вървим по силно разкаляна улица. Внимателно изобикаляме по-големите локви, пък и тълпите от хора в тъмнокафяви и черни дебели зимни дрехи, в домашно плетени вълнени пуловери, в обуща и галоши с незасъхнала по тях мазна кал. Минаваме край няколко сергии, прострени насред улицата към автогарата; пожела да й свалят от гвоздея чифт сини терлички, бебешки терлички бяха. Приглади ги с върха на пръстите, сетне много внимателно ги положи обратно на стъклената витринка. Отдъхнах си, когато мълком бавничко, едва пристъпвайки, продължихме нататък.

  Щом се прибрахме в Гурково, зави се презглава с онова мое изтъркано старо – спомен от студентските ми години в София, вълнено одеяло и спа непробудно до сутринта на следния ден. Така убихме бебето.

    Следва

Пловдив – най-древния жизнен град в Европа

Plovdiv, edited on 14 jan. 2022

Илюстрации:

- Безкрайни дъждове валяха през онази пролет.

- Продавачките често сами си плетат стоката****. 

___

*

Завършва, както сте разбрали,

Вийон сега завета свой.

Камбанен звън като погали

слуха, елате в пъстър рой:

умря на любовта герой,

носете дрехи с ярък цвят –

да има радостен престой,
отивайки на онзи свят.

Из "Заключителна балада", превод на Пенчо Симов. Вийон (1430-1463) е същество  свръхчувствително, прехласнат по живота спонтанен, покъртително откровен поет. Благодарение на това след дълго пътуване през вековете идва при нас – живите и грешните днес, гледа ни учуден и дръзко-иронично, трогателно ни нарича "братя". От предговора на Невена Стефанова към издадения през 1971 г. в изд. "Народна култура" сборник "Избрани стихове" на Франсоа Вийон.

** Днес Добрич. 

*** За аборт се плащаха 30 лева, но аборта й, заради епилепсията, го извършиха безплатно.

**** Това са обикновено бедни женици на възраст, които и сега можете да откриете край жп-гарите, авто-гарите, по паркингите около огромните лъскави витрини на европейските супер-вериги за търговия у нас, които изкушават с хищния блясък на ловки търговци. Бел.м., tisss.