Времето

Времето
Моята обсерватория

Общо показвания

вторник, 3 март 2020 г.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (80.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (80.)

  "Всяка мъдра жена съгражда дома си, а безумната го събаря със собствените си ръце"  Из Притчи Соломонови, Библия

   08.06.1999.
  Тук нищо не се проверява, няма никакви критерии. Често посредствеността бива увенчана с лаври, докато геният претърпява редица поражения. Вашите творчески мъки?! Мъчат се и графоманите. Твърдят, че Достоевски пишел бързо и лесно. Да? Имате да кажете нещо свое! Всеки е убеден, че има да каже нещо свое. Почти всички мои познати, които не са писатели, са дълбоко убедени, че не са станали писатели само поради липсата на време. Казимеж Брандис*, "Писма до г-жа Z.", изд.1980, с.75

  Ще вземем здравото яйце и ще го скрием в леко перверзната черупка – читателят ще го лапне, помамен от черупката, и ето че идеята ни ще попадне незабелязано в корема му! Така започнаха Стайнбек, Колдуел и Дос Пасос, така започнаха по-късно Фаст, Малц и пр., така започнаха след войната Уолфърт, Майлър (вероятно е Артър Милър, бел.м., tisss), Хайм. Така много години преди това започнаха Джек Лондон и Ъ. Синклер. Атанас Славов**, "Под сянката на Фордовия мит", изд.1963 г., с.68
 
  Българската държава след Освобождението не успява да си изгради нравствена здрава основа. От времето на Елин-Пелиновия Андрешко политическите ни партии, движения и държавна администрация са скарани с човека от народа – едно говорят, друго вършат, лъжат безогледно, бързичко се главозамайват, крадат на поразия, по върховете на народното представителство изтласкват специално подбрани невежи полуграмотни събратя по душа и характер на Ст. Л. Костовия Големанов, глумят се просташки над интелигентния стопанин: вместо да разчитат на съдействието му, те закрилят едрия вагабонтин, целуват блажено ръка на всеки по-силен от тях, и това, разбира се, наричат дипломация.

  Лицемерието като да е задължителна черта на изкачващия се тъпак в йерархията. Журналистиката джафка, общо взето, като мило пале около богатите софри: вместо да гради национално самочувствие у българина чрез нравствени реални критерии в общественото съзнание, заела се е да занимава публиката с идиотщините на тънка прослойка отчайващо противни маргинали, слабост са й картини и сюжети, в които Злото е всепобеждаващо. Единичните прояви на трезва, уравновесена оценка ни се показват като дело на чудаци не от мира сего – някакви си бели врани извън ятото самодоволни консуматори на мърша. Да не си с лешоядите, приемат те за враг и в двата лагера – син и червен; девизът на йезуитите и партайците "Който не е с нас, е срещу нас" никога не е преставал да им бъде водещо начало през последните сто и четирийсет години в обществения живот у нас.

  До вчера сами се люспеха, днес прочистват стройните партийни редици от врага с партиен билет. Но и това не е нещо ново. Така са ни управлявали преди тях Стефан Стамболов, Александър Стамболийски. Тогава защо ли са ни тези гърчове? Не е ли подозрителността им присъща на тайните затворени общества, на клановете: дивна подозрителност, роила се първом изпод византийските златни кубета на Източната ортодоксия, но заимствала стил и от сицилианската мафия!
Как е възможно народ, вървящ по стъпките на Първостроителя ап. Павел, да бъде така безпомощен пред посредствеността и вандализма на орките? Как е възможно от толкова прибрана и уравновесена нация на бял свят да се пръкне в изобилие дотолкова чистосърдечна простотия? А дали не сме си въздигнали и Левски като пример за характер, именно защото не ни е присъщо да сме като него? И дали настояването да бъде обожествен Апостола не иде като отглас на всеобщата ни гузна съвест, на твърдото убеждение, че в никакъв случай не можем да сме като него, че е коренно различен от нас?

  Честно съревнование, достолепие в състезания между идеи! Какво е това? Сякаш никога не сме го разбирали. Българското народно събрание го ползват обикновено като средство за прекършване на опонента, за омачкване на всичко, което малко от малко намирисва на достойнство и идея. Народно събрание ли имаме или си имаме партизанско сборище! Всеки случай, сигурно е, че народният избраник не защитава своя обикновен народ, а партийния си бос. Партийното делене вместо ползи нанася непоправими беди, докога? Докато всички, родени в робство, измрем ли! А може би докато не заплетем пак нишка от корените на националното ни Възраждане, където – колкото неопитност да имало, надделява родолюбието, почитта към отечеството, към общността в българщината, т.е. към човечността.

  Един автор, когото ни представят за храбър човек, емигрирал през 1975 г., за да избегне девет години комунистически затвор, и от 1984 г. гражданин на САЩ, издал повече от четиридесет тома с белетристика, поезия, изкуствознание и с теория на литературата, с фантастика, автор на трилогия за живота на Учителя Петър Дънов, публикува тези дни най-четен вестник изобщо у нас в статия
*** под разгромяващото заглавие "Разсмърдяхте се". Но какво ни предлага този защитник на демокрацията и онеправданите в България? "Започвам – пише той – с една забележка към Тончо Жечев (...) че трябва да се вслушаме в Достоевски, който казал, че моралът е най-важното и значи оттам трябва да се започне. Само че Фьодор Михайлич не е казал това."
Следва правилното тълкуване какво собствено имал предвид любимият на въпросния автор Фьодор Михайлович, изпъстрено с остроумни пасажи: "Колкото и да е надарен един ремсист дивдядовец (Т. Жечев е родом от село Дивдядово, днес квартал на Шумен – бел.м., tisss)той никога няма да долови точно какво ни казва титанът на православието от Санкт Петербург";

  "кухо, блядо (алюзия за руската дума "блядь" за пропаднала жена, курва) постно; как да реагираш на тази плоскотия, освен с "големи яйца!" Което си казва всеки в тази държава, който е допълзял до парите";

 "Аз обаче също съм българин, макар че не съм селянин, и си мечтая моят приятел кебапчията-сергиджия да влети в телевизионните ви и в държавните ви съвети като Исус в храма, да ви задрънка с тиган номер осем по главите, защото..."

  Подир декларация колко цени своя връстник Тончо Жечев (р.1929 г.) – "чел съм го, възхищавал съм се от нещата му, кръв съм лял (Айййй!), когато живеех в Щатите, да бъде сред първите четирима българи – гости на Вашингтон. Той е голям българист, писател и философ" – та след тази уводна декларация Великият автор на статията в "Труд" изповедно продължава: "Пиша тези редове, понеже обичам демокрацията. Искам да защитя това, което е истинска демокрация". Хе-хе!

  Финал на статията със смърдящото заглавие: "Всъщност, цялата работа е много проста: в САЩ, както и Западна Европа, властта наистина е от народа и за народа"

  Е, рекох си, защо ли тази стилистика нещо не ме възхищава? Човекът нали казва нещата каквито са си! Обаче, според г-н Жан-Батист Молиер: и лицемерът Тартюф рецитира от сцената само верни неща. Така изразен, демократизмът у хлевоустия автор от Сливен, че дори и респектът му към Тончо от Дивдядово защо някак не ми съответства, не ми се връзват обясненията му в любов, с така жарките му призиви за саморазправа. И веднъж усъмнил се в този чешит, в неговата предизвикателна честност ли, що ли? – познат някак ми се провижда през мъглата на десетилетията. Ча-а-акай-чакай-чакай! Ами този образ ми е вече известен. Паметта е жестоко нещо понякога! Спомням си, че – като блед гимназист, срещал съм името му, направил ми е силно впечатление, та даже съм си купил в онези гладни години книжчицата му от поредицата "Млади приятели на изкуството" с чудесното заглавийце "Под сянката на Фордовия мит", едно от книжлетата, с помощта на които любопитно съм заничал към интересуващите ме по онова време североамерикански класици (препоръка на Никола Джоков – Джоката, първият ми учител в писането, стиховете, разказите, във вестникарството). И ето какво в онази далечна 1963 г. съм си подчертал, написано от въпросния Атанас Славов за Хемингуей: "Може да го видите по чехли, полугол, с отпуснато, тлъсто, вкиснато тяло на алкохолик, да храни своите кокошки" (Атанас Славов, цит. съч., с.21).

  В този бир парче агитационен партайски сборник на идеологическата секция от издателството на Комсомола, предназначен за пъпчиви нашенчета – т.нар. млади приятели на изкуството, 33-годишният по онова време Атанас Славов е нанизал слова не единствено и не само за автора на "Сбогом на оръжията", но и за Ъптон Синклер, Ърскин Колдуел, Джон Стайнбек. Артър Милър е назован красиво и мило "нихилист". Отрекъл нашият агитатор тотално може би най-престижната ежегодна премия за литература и публицистика в САЩ и в Западния свят – "Пулицър", както и дузина престижни автори и литературни сдружения от Северна Америка.

  Зачетох се пак в написаното от Атанас Славов 36 години по-късно. Виждам как другарят, или ако ви е по-приятно – г-н Славов, е вадил с пълни ведра сведения и квалификации за гнилия капитализъм от статиите на някоя си Елена Романова и някой си Пьотр Павленко – двама анджък прогресивни съветски другари от ерата на Йосиф Висарьонович. Та такива ми ти работици, читателю драги, както гласяла рубриката на габровлията Трифон Кунев Бояджиев, ситни-дребни като... камилчета!

  Чудно ми стана откога пък Ърнест Хемингуей е изпитвал слабост към кокошките. Въобразявал съм си, че доста живо ме е занимавала темата за живота му, но такава слабост към кокошките не съм подозирал у боксиращия се Хемингуей. И този факт обаче си намери обяснението как Атанас Славов е стигнал дотук. Когато превеждал прилежно от руски първоизвори, сливенският "баш-компилатор по тупан пущина", самообявил се за ярък борец срещу американските писатели ренегати (по негов си тертип превел руската думичка "кошки" (котки, котараци, котаци, писанки, писета) на родния свой познат български език като "кокошки". Та и това си дойде на място, понеже Хемингуей наистина имал слабост към котешкия род: от африкански лъвове до домашните кротко мъркащи същества.

  Е, питам подир тази екскурзия в миналото: Кому да вярвам? На някогашния 33-годишен агитпроп на болшевишката идея и побеждаващия марксизъм-ленинизъм, или на 69-годишния добре узрял академик, все така гневен, този път хем и нахъсан защитник на Западната демокрация, комуто се иска с тиган нумеро восемь, зает от приятеля му кебапчията, да ни задрънка по кухите български кратуни! Ако откривам нещо непроменено в цялата галиматия около професора демократ Атанас Славов, то е до болка познатият стил на гневно отрицание, стил, представен от политически маймунки и философи, фенове на демократичните духовни ценности у нас. 

  Па ний тъй сме си и научени – колкото по-невъздържано се зъбиш "напук врагу, напук и вам, идиоти", толкова си по-демократ! Та завъртя се виенското колело на живота и доживяхме хора с манталитет на първосигнално партайгеносе да бранят демокрацията, да ни ориентират кое как е в политиката. Както е известно, всеки е в правото си да се променя, случва се някога поради грешки в растежа да се завърти и като ветропоказател над старата опушена кебапчийница БеКаПе според посоката, от която духа вятъра точно днес. И нали има свещеното право да се развива и като общественик, публицист, писател, политически анализатор и дегустатор, автор на гастрономически сборник за прилежната домакиня "Традиционна българска кухня", най-вече като философ-психолог, фен на Петър Дънов. От всеки картоф философ!

  Да туриш диагноза е три четвърти свършена работа. Критика на властта – ами че това е само в услуга на управлението. Защо не разберат простичката истина, а все ровят, търсят врагове и там, дето ги няма! Пък си мисля: честният човек е спокоен, нали по себе си мери; докато нахъсаният "борец за демокрация" тръпне за съдбата на тази или онази партийка, този или онзи свой партиен бос, та няма как да открие собственият му народ в каква беда е до шия. За воюващото Добро съм. Знам, че и българите ще се оправим все някой ден, няма как да не се оправим, само трябва да внимаваме кой как чете евангелието, как се изживява в позата на Иисус. Партаецът – вари го-печи го, си остава фанатик, т.е. партаец, каквито и клетви да изрича, както и лъчезарно да ни се усмихва с гримасата на нежна акула.


Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 3 маr. 2020

Илюстрации:
- Професорът Атанас Славов, ярък борец за демокрация;
- Известният любимец на "кокошките" Ърнест Хемингуей.
___
* Kazimierz Brandys (1916-2000), полски интелектуалец, автор от най-висока проба в европейската есеистика.
** Атанас Славов от Сливен (1930-2010). 
Автор на свободна практика, диктор в Радио Свободна Европа  и BBC (Лондон) през 1978 г. Работи по проблемите на източноевропейските култури към Центъра "Удроу Уилсън" във Вашингтон през 1979 г., инструктор по български език в Държавния департамент на САЩ, Вашингтон през 1980-1983 г. и в Центъра за езикови научни изследвания в щата Мериленд през 1983 г. Радиосценарист, редактор, диктор в Радио "Гласът на Америка" през 1980-1990 г. Автор е на стихове, фантастика, изкуствоведски изследвания и пр. За него ласкаво се изказват световноизвестни писатели. След напускането на България (1976) започва да пише своите мемоари, на които до голяма степен дължи известността си на Запад. Те са писани на английски език, но първо звучат на български, четени от самия автор в 52 седмични предавания по Радио "Свободна Европа" с надслова "Пътеки под магистралите“ (1978-1979). По-късно излизат на български със заглавие "С трева обрасли" в парижкото издателство "Пеев & Попов" (1983). През 1986 г. пълният вариант на мемоарите се появява на английски (изд. "Оксидентъл прес", Вашингтон) под заглавието "With The Precision of Baths". В книгата си г-н Славов пресъздава политическата и културната атмосфера в България през соца, и по тази причина той печели наградата на Legerete International Writers Union Book за най-добре написана автобиография през 1986 г.  Вж. https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%90%D1%82%D0%B0%D0%BD%D0%B0%D1%81_%D0%A1%D0%BB%D0%B0%D0%B2%D0%BE%D0%B2_(%D0%BF%D0%B8%D1%81%D0%B0%D1%82%D0%B5%D0%BB_%D0%B8_%D0%BA%D1%83%D0%BB%D1%82%D1%83%D1%80%D0%BE%D0%BB%D0%BE%D0%B3)

Статията му "Разсмърдяхте се", наред с книгата му за добрата домакиня в кухнята, е нищожна част от огромно по обем екзотично творчество. След "кокошките на Хемингуей" последователят на Петър Дънов, направи епохалното откритие, че Америка балансирала с десни (републикански) операции за ухажване на етническата шлака (?!) в България, на бившите болшевики и наследниците им. Това е част от личната визия на г-н професора за чувствата на САЩ към България (в. "24 часа" от 6.ІХ.1999 г., с. 13) от статията на Кристин Димитрова "Ромите към Ботев, а ние към Европа" за т.нар. "латентен расизъм" у българина.
*** В. "Труд", 26.VІІІ.1999 г., с. 10.
Бел.м., tisss.