ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (865.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (865.)

  Ренесансът измества Господ Бог от фокуса на внимание за човека на изкуството; основите му, въпреки това, остават дълбоко в библейската притча. Вижте сюжетите на циничната, игрива, жизнелюбива кипяща от страсти книга с разказите на Джовани Бокачо (1313-1375) "Декамерон", и може би ще усетите подгаврянето с всичко онова, което Католическата църква строго е забранявала на простосмъртния вярващ хомо луденс (играещия човек), любуващия се на живота, щастието и веселията на търбуха и плътта. – Аноним (1947)

  19 oct. 2006

 ЗА УГРИЗЕНИЯТА

  Животът е по-фантастичен от литературата... До този странен извод стигнах преди трийсетина години, две години преди местни пловдивски шефове да ми бият шута от редакторската длъжност, когато внезапно лично за себе си открих какво всъщност се случва около мен. Докато тези дни преписвах новелата от далечната 1987 година, тук-там пооправяйки някои пасажи, думи, изрази, преживях я наново тази кой знае колко пъти преживявана и пак, и пак премислена ситуация. "Отвратително! Отварително! – крещи всичко у мен. – Това чудовище аз ли съм бил? Аз ли съм бил това чудовище!" 

  През август и есента на онази година баща ми няколко пъти ме води със себе си до София, където беше консултант по рекламациите в "Явор", мебелния магазин "Явор" срещу ЦУМ. Там, в магазина с мостри от всички мебелни заводи на някогашната наша България, бяха му отделили ниша с миниатюрно бюрце и всеки ден до обяд баща ми приемаше рекламации от недоволни клиенти, както и изписваше единични бройки от детайлите за подмяна, които единични бройки идваха пакетирани откъм съответния мебелен завод, и след обяд ходеше по адреси из цяла София да ги монтира. 

  Все по този повод се беше запознал, дори сприятелил с такива известни личности от артистичния свят, като актьорите Наум Шопов (1930-2012) от Стара Загора и Тодор Колев (1939-2013) от Шумен, с писателя Димитър Осинин или Димитър Остоич, кой от двамата не съм сигурен...* Последният проявил интерес да се запознае лично с мен – със сина на дърводелеца, демек; ала навирил нос, категорично отказах каквито и да било намеци за протекция. Както, между другото, с наивност и високомерие отказвах опитите на наивния си баща, последният сред братята: Кирил (1922-1983), от петима братя Бояджиеви – синовете на бедния данъчен чиновник Георги от Харманли, да ме запознае с открито от него в многолюдната пъстра София заможно семейство лекари, които имали, както ми рече с ентусиазъм, присъщ на доверчив наивен бедняк, решил да хитрува, да улови птичката на щастието за сина. Та открил моят мил дърводелец семейство софиянци, чиято щерка студентка била, както ентусиазиран, с блестящи от радост очи се изрази: "моме като капка, хубаво като сълза".

  Други сълзи на мен ми се бяха насъбрали. От нерви и притеснение, от угризения на съвестта бях почнал да се превивам от адски болки в кръста и влачех единия си крак като сакат: 30-сантиметров нож касапин като да ми бе захакал от кръста до коляното, последица от травма, получена при втория скок с парашут от 800 м над някогашното пловдивско летище, бленуващ за кариерата на боен пилот, една от щурите ми мечти.

  Снимката, приложена долу към текста, е правена в местността Юндола в Родопите. И там ме бе отвел с мотоциклета си NSU – 500 куб. см, с кош от BMW Romel, виделият се в чудо строг мой баща, с когото, докато бе жив, се разминавахме по всички линии, простичко казано, тотално никак не се разбирахме. Погледна ли сега тази черно-бяла фотография на 25-годишния онзи глупак, обзема ме особеното съчетание от възхита и омерзение пред този така амбициозен, толкова разтерзан, но и дръзко вперил очи в бъдещето млад грешник. Колкото и време да е изтекло от лятото на 1972 година, това е може би най-истинският ми, привидно най-непоколебим за света образ, ужасното и неизменно мое "Аз", в чиято чест са всичките дотук стихове, разкази, есета, статии и прочие, накъсо казано: купища книжнина, писана в разстояние на повече от половин век. Първия римуван текст измътих, когато бях във втори клас, едва деветгодишен, и беше посветено на Васил Левски, да ме пита човек защо. "Левски, ти живееш вечно/ в нашите сърца./ Твойто име, твоя подвиг/ ний ще славим на света". Голяма поезия, а! И друго едно, малко по-веселичко, което се отнася до най-големия фарфарон между петимата братя Димитър, Дончо, Атанас, Стефан и Кирил; Бате Митко (1909-1963): "По старите мотори беше Ванката,/ за ремонти теглеше от банката./ Например, купи днес мотора,/ разхвърля го веднага в двора./ След две години, и поглеж –/ обърнал двора на манеж".   

  Може би защото си останах с мечтата да имам син, мисля си понякога, че Отгоре, от Отвъдното този ненаименуван мой син внимателно ме гледа. След толкова изминали години единственото, което мога да сторя, е да го помоля да бъде снизходителен към своя непохватен, отвратителен и дързък в глупавите си проекти баща, който така и не допусна слънчевия свой син да влезе в шоуто тук долу – на земята.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 19 jan. 2022

Илюстрации:

- Снимах край огромен мравуняк моя баща.

- Заснет от баща си край любимото NSU**.

–––

* И досега нямам отговор какво у баща ми е привлякло двамата чудесни български актьори. Той наистина бе мъж с харизма, но не беше словоохотлив, Между братята си е единственият, който 22-годишен е бил на фронтовата линия в най-кървавите сражения на българската войска с немците край Драва през март 1945 г. От 60 войници – състав на бойната им велосипедна лекокартечна рота за запушване пробиви на фронта, оцелелите са едва дузина. В кутия с документи държеше под ключ два немски куршума – куршум от немска карабина и куршум от типа "дум-дум". Уцеленият с "дум-дум" няма начин да остане жив, защото куршумът се взривява втори път, срещайки кост в тялото на човека. 

** Мотоциклетът с кош естествено е във фокуса на снимката: това е неговият начин на изразяване без много приказки – не, ами изобщо без всякакви думи. Докара го у дома една сутрин с конска талига от село Старо Железаре във вид на безформена купчина метал, ръждиво и оклепано в кокоши курешки желязо,,и сам за година и половина го преобрази в лъскав красавец, какъвто едва ли и от немския завод е излязъл през 1934 година. Бел.м.,tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (864.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (864.)

  Ренесансът измества Бог от фокуса на внимание за човека на изкуството; основите му, въпреки това, остават вбити дълбоко в библейската притча... Вижте сюжетите на циничната игрива, жизнелюбива книга с разказите на Джовани Бокачо "Декамерон", и може би ще усетите подгаврянето с всичко онова, което католическата църква строго е забранявала на простосмъртния вярващ хомо луденс (играещият), т.е. любуващият се на живота, щастието и веселията на търбуха и плътта. – Аноним (1947)

  13 oct. 2006

 ИНТЕРМЕДИЯ 2

  Новелата "Ася" писах през март, април и май на 1987 година с идеята, че поставям началото на роман. Пръст в тази работа и има приятел оттогава – университетският преподавател по Български език и литература, посветен донейде доста в личните ми драми; Някъде около 1980-1981 г. Марин Кадиев (1939)* хем кълнеше, хем настояваше, че съм за завиждане: толкова интересна, според него, била биографията ми, че не ми оставало нищо друго, ами да си седна най-сетне на задника пред пишещата машинка и честно да разкажа всичко без финтифлюшки, без измислици, ами тъй както е било.

 
  Сядам шест-седем години след онзи мухабет в кафенето край входа на някогашния супер-модерен пловдивски завод за електроника "Кочо Цветаров", вече през март на 1987 г., най-сетне изкушил се да разкажа епизод от купищата лични истории. Не ми се е и налагало да измислям. И не че се вслушах в приятеля си, а понеже от опита си на журналист знам, че когато си с истината, няма такава сила, която да те унищожи, да те смачка. Истината е, че единственото, което правех, бе да съкращавам, да пресовам в по едно изречение или един абзац значителни територии от преживяно, и нещо, което не съм правил с друг мой ръкопис, беше, че работех при звучене на версия от много известна от трийсетте години на миналия век ритмична мелодия, която сме я пеели и ние, хлапаците от бедняшката махала под пловдивското Джендем тепе... Шлагерът е осъвременена версия на "Истанбул, Истанбул", допълнена с видеоклип, в който един нахакан негър с контешки фасони, в моден катраненочер костюм, снежнобяла риза с папийонка, цилиндър, играейки си с бастунче – същински денди от Париж, потраква с лъскавите си патъци в стил степ, танцува и пее... Държах пред себе си зад пишещата машинка увеличена моя фотография, същата, която по-късно сложих в издадения на мои разноски сборник текстове "Кардиф"**, чат-пат й хвърлях по едно око в диалог с капризния, ужасно честолюбив образ на вътрешния си "Аз". Абсолютна перверзия и типично провинциален жесток егоизъм! 

  За около седмица първата част от бъдещия ми роман бе почти готова. Спореше ми, доставяше ми кеф самото писане. Може би тъй беше, защото разтоварвах от гърба си ужасен товар, голям грях към Любовта. И в един момент, докато се двоумях как ли да продължа (това – в разстояние на около месец...), изведнъж проумявам, че всъщност няма какво повече да добавям, историята сама по себе си вече е напълно завършено послание, което, да кажем, в обема на роман би изгубило своята интензивност, би се разводнило сред потока от други сюжети и образи. 

  Първото, което сторих подир това, бе да отнеса ръкописа на получилата се по този начин дотук новела в редакцията на провинциалното списание "Тракия", при главния редактор на списанието Георги Алексиев (1927-2011)***. Та ето, отивам, както се бяхме уговорили, а подир седмица, посреща ме той в стайчето си насред калдъръмите край черквата "Света Неделя" в Стария град и ми говори: "А бре, Гьорги, това тук ми звучи като запев на нещо бая обемно... Започват едни ми ти сюжетни линии, едно отваряне на хоризонти. Ще продължиш нататък, нали?" "Не – казвам, – най-доброто на подобен тип писания е, че приключват неочаквано. Това е точно според моя стил." Грабнах си аз ръкописа от бюрото му и повече по редакции не съм го разнасял. След един разказ от 1968 г. ("Мелодиите на Дино"), писан без да си давам сметка, в стил... "италиански кинематографичен неореализъм", както се изрази тогавашният ми главен редактор на студентския вестник "Софийски университет", понастоящем чл. кор. на БАН, проф. и пр., многоуважаемият д-р Симеон Хаджикосев (1941)****, това е прозата, която винаги съм смятал, че най-пълно ме изразява като характер в общо взето хаотичния пейзаж на днешната родна, а и чужда, преведена сякаш специално за консумация от местните сноби, книжнина. 

  Няма да казвам какви амбиции ми се въртят из ума, но тази история тук мен бледо ми напомня повестта (по-точно казано, новелата) "Бедни хора", с която епистоларна новела дотогава никому неизвестният за елитната духовна аристокрация на Царска Русия Михаил Фьодорович***** нахлува като пролетна стихия, сякаш за да преобърне представите у млади литературни телета и мастити говеда за литературното изкуство до степен, че да повлияе и върху зараждането на Психоанализата като наука, според признание на самия д-р Зигмунд Фройд (1856-1939). Психоанализа – нали ясно съм го написал!

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 18 jan. 2022 

–––

* Вж. http://literaturensviat.com/?p=95093 & http://www.pamettanabulgarite.com/profile/MarinKadiev

** Кардиф, изд. 1998 г.

*** Вж. http://literaturensviat.com/?p=40871 & http://litcompass.com/public/index.php?page=authors&action=view&authorid=8

**** Вж. https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%A1%D0%B8%D0%BC%D0%B5%D0%BE%D0%BD_%D0%A5%D0%B0%D0%B4%D0%B6%D0%B8%D0%BA%D0%BE%D1%81%D0%B5%D0%B2 & https://frognews.bg/news_17791/Prof_S_Hadjikosev_Bogomil_Rainov_iskashe_da_me_unishtoji/

***** М.Ф.Достоевски (1821-1881). Бел.м., tisss.