ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1570.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН

ПЛОВДИВЧАНИН (1570.)

  И си предадох сърцето, за да позная мъдростта, лудостта и безумието. И познах, че и то е гонене на вятър. Че в многото мъдрост видях много досада; и който увеличава познанието, увеличава печал. – Еклисиаст, из Библията

  14 maj 1983

ДАНКО (Личен архив):

  

  – Благославям тежкия ти път в поезията, брат ми! И съм щастлив, че след дългите страдания най-после и над твоите очи изгря малко радост... Сега, когато първата ти книга вече е факт, вероятно ще спечелиш и още врагове, но нека това не те смущава, живей, обичай и... люби!... Нали най-хубавите стихове горят в мислите ни ненаписани. Затворих кориците на книгата с горчивото усещане за мрачната и страшна сила, която носиш в душата си, онази сила, която някой ден ще ти строши главата. И как успяваш да укротиш този възторжен гняв към света, бликащ от първата до последната строфа в книгата? Всяко стихотворение носи тревога, носи дъха на напрежение и бунт.

Часовниците кряскат. Вълнува се прането. ("Сутрин рано"),
Запалила е нечия глава непреклонена,
която ще ни свети
векове. ("Кометата Кохоутек").

  С удоволствие откривах неочаквано раздвижени метафори, образи и художествени обобщения, които – вярвам, ще събудят не само читателски интерес. Искам да посоча само няколко твои открития по хронологичен ред:

Разбитият икарус отгоре пада сякаш. ("Сутрин рано"),
Ще пламне възбуденият хоризонт. ("Щурче в снега"),
Но един не се завърна.
Жив е. Някъде се бие. ("Трима на война ходиха"),
Ала защо на мойта риза
днес кървави петна горят? ("Кръв"),
Навярно много рядко телефонът
крещи като отчаян вик за помощ. ("Възраст"),
Шуми със бялата си риза. ("Вълк"),
и особено заключителното –
Видели ли сте лете как пробива
след огъня
най-острата трева?

  Според мен, облика на книгата оформят стихотворенията "Щурец в снега", "Кръв", "Хамлет" (чудесно изведено), "Във приятелство се клехме", "Зад зида", "Гибелта на подводницата", "Сбогуване с дядо". Мисля, че "Сбогуване с дядо" е най-хубавото ти творение; много човещина има в него, Жоро. Може би това стихотворение трябва да влезе във втората ти книга. Не зная какво ще бъде мнението на официалната критика; дай, Боже, да има повече отзиви, независимо какви са, но ме смущава присъствието на стихотворенията "Трима на война ходиха", "Осемнайсета", "Афиш" И не искам да кажа, че са слаби, но просто в тях липсва твоята съдба, звучат някак си митологично чужди на действителността. Дори ми се струва, че повече са плод на не дотам честни редакторски амбиции и намерения или редакторско неумение. Казвам ти това, защото сме приятели и можем откровено да говорим. Възхищавам се от "Във приятелство се клехме". Великолепно си го казал, отсякъл си го като с брадва:

Родино,
позволи ми да съм мрачен.

  Ще прочета още няколко пъти книгата ти по-внимателно и тогава ще се опитам в по-разширена форма обективно и честно да изразя мнението си за нея. Все още съм под влияние на радостта, че тази книга е твоя... Нека отмине малко време, нека всичко се успокои, да се избистри. Но отсега мога да ти кажа, книгата ще направи впечатление – твърде много се отличава от излезлите напоследък дебютни книги. Важното е, че от всички стихотворения става ясно, че има какво да кажеш на света. А според мен това е най-необходимото в изкуството.

  Изпрати ми още няколко екземпляра, тиражът е обидно малък* и едва ли ще успея да открия по книжарниците книгата. Ако си съгласен, ще ти уредя гостуване в Балчик и Толбухин**, обади кога може да стане това. Поздрави Ася, кажи й да не се тревожи, че има покрай себе си толкова добър поет. Желая ти букет от творчески успехи! И не забравяй, че чакам да ми пишеш.

 Още утре ще покажа книгата на твоите бивши хазяи, колеги и познати.

    14.05.1983., с. Гурково                         Йордан Кръчмаров  

Пловдив – гнездо на пошлостта и културата 

Plovdiv, edited on 22 maj 2024

Илюстрации:

- Йордан Кръчмаров – Данко (1948-1986).

- В Силистра на брега на Дунава – 1985 г.

___
* Седмица след появата, тиражът от 1000 (+130) екземпляра вече бе изчерпан от книжарниците в Пловдив и Хасково. Решаващ, според мен, за появата на "Сутрин рано" е изборът на Петър Анастасов (1942), шеф на пловдивското издателство, който някога на 26 декември 1972 г. двамата с Николай Галов (1943-1993) ни назначи със задна дата (от 1 декември) на длъжността лит.сътрудник, тъй че преди Новата 1973 година се опаричихме. После се оказа, че на двамата момичетата ни били бременни вече по това време, въпреки че сме били гладни като църковни мишки. С Н. Галов щерките ни (моята Вера и неговата Евелина) се появиха, месец-два след назначението ни в "Комсомолска искра". За "Сутрин рано" онзи, който ми беше редактор и хич не се разбирахме с него (Т. Чонов, 1945): "В книгата ти единствено хубаво нещо е илюстрацията". 

Този жест към ръкописа ми от страна на Пешо Анастасов - директора на пловдивското издателство "Христо Г. Данов" по това време, приех като отговор след изгонването ми за критична статия от младежкия вестник. В Пловдив книгата бе посрещната на нож от местната "културна" общественост. Вестник "Отечествен глас" излезе с унищожителен пасквил, литературният официоз "Литературен фронт" – тоже. Тогава реших, че не бива да имам нищо общо с всякакви разхвалвани поети или разказвачи, искам ли да остана верен на себе си и българските си два рода – майчиния (от Перущица и Калугерово) и бащиния (от Харманли). Вири нос, възгордява се празният житен клас.

** Днес град Добрич. Бел.м., tisss.