ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН
ПЛОВДИВЧАНИН (975.)
Светът е сцена и всички ние сме актьори на сцената – влизаме, излизаме и всеки от нас за своето време играе разни роли. – Уилям Шекспир (1564-1616)
08 oct. 1998
ТЕХНОЛОЗИ НА ВЛАСТТА
Внучката Невена навършва днес четири години. Още се питам какво общо имам с това своенравно детенце. Виждам, че е любознателна душица, но хич не ми харесва, че отрано се е научила да се налага над онези баба и дядо, които очевидно я глезят. Комуникациите ми с невръстната госпожичка засега са объркани, неясни и грапави. Понасяме се е доста силно казано, но двамата май усещаме, доколкото разбирам по кокетното й притворство и прикрито любопитство, че от застиналите ни в дистанция отношения след време може да произлезе и нещо, по-ясно определено. Няма начин, повтарям си, няма начин, нали е моя кръв, мое семе! Давам си сметка, че в гените й се плискат послания и от моята потомствена генетична памет... Бр-р-р! Праправнук съм и правнук на двама от майчиния ми род, оставали костите си за достойнството и честта, за свободата на нашето едничко отечество – първият клан на дръвник, тежко ранен в сражение с башибозука българин от Хвърковата чета на Бенковски, вторият, заминал като доброволец в Балканската война и заровен в безимен гроб нейде край бойното поле в днешна Северна Гърция.
09 oct. 1998
Има дни, когато всичко, което съм писал дотук, ми се вижда безсмислено и суетно. И никаква съпротива... Няма възражения, нито отрицания. Замахваш с рапирата, и тя потъва в желе от апатия, леност, безмълвие. Само че не е тишина продуктивна, ами е овче някакво блаженство, и емен-емен, цял да ме залее. Не е ли това ситното плетиво на собствената ми посредственост? В книгата на Абдурахман Авторханов (1908-1997) "Технология на властта", том II, цитат от Ницше ме хвърля в унес, изведнъж съзирам бездна, като че ли по ръба на пропаст съм вървял, и ето, идва Спасителят в ръжта на северноамериканеца Джеръм Д. Селинджър (1919-2010), картина, заимствана от барда на Шотландия Робърт Бърнс (1759-1796). Хей, момченце, дето безгрижно си играеш в цъфналата ръж, дали би оцеляло, ако да не пърхаше ангелът небесен над главицата ти рошава? Защо си на този свят? Не са ли напразни усилията ти да подредиш някак хаоса от впечатления? И как се смиряват самонадеяните пози в унили човеколюбиви сенки! Остава единствено хвалбата, че някога, преди години нещо и ти значително уж си свършил. Пак сладки лъжи!
За да се създаде една светиня, трябва да се унищожи друга някоя светиня, такъв е законът – цитира немеца Ницше авторът на изследването "Технология на властта". И още: Не оставяйте да ви заблудят: "великите умове" са скептици. Мощта и свободата, които произтичат от силата и свръх-силата на разума, се доказват чрез скепсис... За фундаменталните неща (по отношение ценност и неценност) хората на убеждението не са в състояние дори да бъдат вземани под внимание. Убеждението, това е затвор.(...) Свободата от всевъзможни убеждения принадлежи на по-силната страна. Всяка страст – основа и власт на битието, още по-ясно, по-деспотично, отколкото е самата тя, взема целия интелект да служи на делото. (...) Много се постига единствено чрез убеждение. Голямата страст има нужда да се възползва от убеждението, но тя не му се подчинява: защото умее да бъде суверенна. Обратно, необходимостта от вяра в безусловното "да" или "не" е необходимост на слабостта. "Човекът на вярата", т.е. всеки вярващ, неизбежно е зависим, който не може да поставя цел. "Вярващият" не принадлежи на самия себе си; той може да бъде само средство – нужен му е някой, който да го използва. Инстинктът му оказва особена чест спрямо нравствеността на самоотрицанието. Всяка вяра е самоотрицание и самоотчуждение. "Вярващият" не може да мисли кое е "истинно" и кое "неистинно" – мислите и оправданията в това отношение биха се превърнали в причина за незабавната му гибел. Патологичната обусловеност на неговата оптика прави от твърде убедените личности фанатици – Савонарола, Лутер, Русо, Робеспиер, Сен Симон са антиподи на силния, станалия свободен дух, макар че великата позиция на тези болнави умове – епилептици на понятието, въздейства върху мнозинството. (Цит.съч., стр. 28 и по-нататък, стр. 30.)
"Ще дойде време – твърди Ницше, когато с името ми ще свързват нещо чудовищно – криза, подобна на която дотук е нямало все още на земята, най-голямата колизия на съвестта – решението, насочено срещу всичко, в което до днес усилено са вярвали, очаквали и смятали за свещено. Тогава цялото понятие "политика" ще се превърне в духовна* война... инструментите на властта на старото общество ще бъдат вдигнати във въздуха – а те винаги са се държали с лъжа – ще има нечувани досега войни на планетата. Започна се от мен, на земята ще има голяма политика."
Авторханов отбелязва след горния цитат: "...Без Ницше не може да бъде разбрана философията на сталинистите". И така изяснява – че и фашизмът, и сталинизмът са духовни рожби на една и съща философия за свръхчовека, който имал "свободата" и "силата" да пренебрегва Десетте Божи заповеди. Питам се наивно: Ами къде съм аз, българинът, в тези протичащи с главозамайваща скорост духовни превъплъщения на Злото? Човечеството вече рязко се накланя към есенцията на американизма, т.е. към консумативното начало. Като опитни бели мишки световните медии ни настройват на определен градус, така че да виждаме само предварително подбран специално за нас сектор от нравствеността. И се впускаме да дирим личното щастие не в качеството на личността, а в количественото натрупване на знаци, свидетелстващи за могъщество, за престиж, т.е. за материален просперитет. Инстинктивната тревога у нас ни посочва традицията като заслон от налитащите яростно вълни на бездуховността: наркотици, сциентизъм, генно инженерство, битови насилия, кемтрейлс, унищожителните свръх-оръжия, изсичане на горите, замърсяване на флората, цели видове от фауната вече целенасочено чрез смъртоносни отрови в промишлени дози са екзекутирани.
Злото е навсякъде покрай нас; у нас обаче е Богът, т.е. собствената ни съвест. Ала на кого да обясняваш?! Не е ли твърде слабичък твоят глас! И кой ще те чуе? И освен всичко друго, и традицията не е нещо непреходно – и тя постепенно и непрекъснато – променяйки се, поема от наркотика на потребителската еуфория и ни отпраща в плен на развихрила се в гигантски мащаби нахлуваща от благоустроения Запад планирана пошлост. Като се обръщам към изминалите сто-сто и петдесетина години от битието на Българската нация, откривам най-чистосърдечна доверчивост и вяра в кумирите, въздигнати като древни туземски идоли. Кой ги е изработил тези чудесни образци на химерата?! Паисий, Раковски, Левски, Стефан Стамболов, княз Фердинанд, Благоев, Стамболийски, коминтерновските емисари... – всеки от тези неслучайни хора по свой неповторим начин е подтискал християнското схващане за човека, със своя си стил и морал е впрягал себе си (а това значи – и своите последователи) в едничката страст – да се пожертва в името на нещо ново, в името на Годо, който Годо, ето, всеки момент би трябвало да се появи на хоризонта, ала Годо все не се появява и не се появява.
Дали лукавият натиск върху съзнанието на милиони Адамовци и Еви не е разрушил естествените механизми на обществения живот да се почиства от инфекциите или от изверженията на човешката ни природа! Оставям настрана какво самочувствие, каква сила на личната убеденост и страст е необходима за такава простичка операция – не, не съм религиозен, ала ме ужасява пренебрежението към най-обикновеното човешко съществование, към растенията и животните, към всичко живо и неживо. Човека като да са го предвидили само за пълнеж, като груб строителен материал за илюзиите на Някого, колкото и този Велик Някой да е обаятелна материя. И защо ни внушават, че животът непрекъснато и непременно следва някаква посока? Сега и тук – докато съм жив в този свят, докато още дишам и мога да мечтая, не е ли това основното?
Разговорите ми с Бог не са в молитвена форма, изпълнени са с много съмнения и скептицизъм; виждате ли нещо ново в това? Не, нали! Но те са начин да надникна в себе си. Бог ми е необходим не като повелител, комуто да целувам ръцете, нозете и краищата на наметалото Му, а като образ-алегория за съвестта на шестте, седем или осем милиарда човешки същества на планетата. Не съм нищо повече от когото и да било; но изкуството да се живее талантливо е в хармонизирането на вътрешните ни амбиции с нравствеността на битието – нещо заложено още преди идеята от калта да бъде сътворен първият човек. Какво са "свръхчовеците" на Фридрих Ницше, ако ли не роби на егоизма и грандоманията! Ако не го съзнават, това извинява ли ги? А ако се преструват, че не го съзнават, толкова по-зле за тях.
Е, добре... А свръхчовек ли е Левски?
10 oct. 1998
За да се създаде една светиня, трябва да се унищожи друга някоя светиня, такъв е законът – цитира немеца Ницше авторът на изследването "Технология на властта". И още: Не оставяйте да ви заблудят: "великите умове" са скептици. Мощта и свободата, които произтичат от силата и свръх-силата на разума, се доказват чрез скепсис... За фундаменталните неща (по отношение ценност и неценност) хората на убеждението не са в състояние дори да бъдат вземани под внимание. Убеждението, това е затвор.(...) Свободата от всевъзможни убеждения принадлежи на по-силната страна. Всяка страст – основа и власт на битието, още по-ясно, по-деспотично, отколкото е самата тя, взема целия интелект да служи на делото. (...) Много се постига единствено чрез убеждение. Голямата страст има нужда да се възползва от убеждението, но тя не му се подчинява: защото умее да бъде суверенна. Обратно, необходимостта от вяра в безусловното "да" или "не" е необходимост на слабостта. "Човекът на вярата", т.е. всеки вярващ, неизбежно е зависим, който не може да поставя цел. "Вярващият" не принадлежи на самия себе си; той може да бъде само средство – нужен му е някой, който да го използва. Инстинктът му оказва особена чест спрямо нравствеността на самоотрицанието. Всяка вяра е самоотрицание и самоотчуждение. "Вярващият" не може да мисли кое е "истинно" и кое "неистинно" – мислите и оправданията в това отношение биха се превърнали в причина за незабавната му гибел. Патологичната обусловеност на неговата оптика прави от твърде убедените личности фанатици – Савонарола, Лутер, Русо, Робеспиер, Сен Симон са антиподи на силния, станалия свободен дух, макар че великата позиция на тези болнави умове – епилептици на понятието, въздейства върху мнозинството. (Цит.съч., стр. 28 и по-нататък, стр. 30.)
"Ще дойде време – твърди Ницше, когато с името ми ще свързват нещо чудовищно – криза, подобна на която дотук е нямало все още на земята, най-голямата колизия на съвестта – решението, насочено срещу всичко, в което до днес усилено са вярвали, очаквали и смятали за свещено. Тогава цялото понятие "политика" ще се превърне в духовна* война... инструментите на властта на старото общество ще бъдат вдигнати във въздуха – а те винаги са се държали с лъжа – ще има нечувани досега войни на планетата. Започна се от мен, на земята ще има голяма политика."
Авторханов отбелязва след горния цитат: "...Без Ницше не може да бъде разбрана философията на сталинистите". И така изяснява – че и фашизмът, и сталинизмът са духовни рожби на една и съща философия за свръхчовека, който имал "свободата" и "силата" да пренебрегва Десетте Божи заповеди. Питам се наивно: Ами къде съм аз, българинът, в тези протичащи с главозамайваща скорост духовни превъплъщения на Злото? Човечеството вече рязко се накланя към есенцията на американизма, т.е. към консумативното начало. Като опитни бели мишки световните медии ни настройват на определен градус, така че да виждаме само предварително подбран специално за нас сектор от нравствеността. И се впускаме да дирим личното щастие не в качеството на личността, а в количественото натрупване на знаци, свидетелстващи за могъщество, за престиж, т.е. за материален просперитет. Инстинктивната тревога у нас ни посочва традицията като заслон от налитащите яростно вълни на бездуховността: наркотици, сциентизъм, генно инженерство, битови насилия, кемтрейлс, унищожителните свръх-оръжия, изсичане на горите, замърсяване на флората, цели видове от фауната вече целенасочено чрез смъртоносни отрови в промишлени дози са екзекутирани.
Злото е навсякъде покрай нас; у нас обаче е Богът, т.е. собствената ни съвест. Ала на кого да обясняваш?! Не е ли твърде слабичък твоят глас! И кой ще те чуе? И освен всичко друго, и традицията не е нещо непреходно – и тя постепенно и непрекъснато – променяйки се, поема от наркотика на потребителската еуфория и ни отпраща в плен на развихрила се в гигантски мащаби нахлуваща от благоустроения Запад планирана пошлост. Като се обръщам към изминалите сто-сто и петдесетина години от битието на Българската нация, откривам най-чистосърдечна доверчивост и вяра в кумирите, въздигнати като древни туземски идоли. Кой ги е изработил тези чудесни образци на химерата?! Паисий, Раковски, Левски, Стефан Стамболов, княз Фердинанд, Благоев, Стамболийски, коминтерновските емисари... – всеки от тези неслучайни хора по свой неповторим начин е подтискал християнското схващане за човека, със своя си стил и морал е впрягал себе си (а това значи – и своите последователи) в едничката страст – да се пожертва в името на нещо ново, в името на Годо, който Годо, ето, всеки момент би трябвало да се появи на хоризонта, ала Годо все не се появява и не се появява.
Дали лукавият натиск върху съзнанието на милиони Адамовци и Еви не е разрушил естествените механизми на обществения живот да се почиства от инфекциите или от изверженията на човешката ни природа! Оставям настрана какво самочувствие, каква сила на личната убеденост и страст е необходима за такава простичка операция – не, не съм религиозен, ала ме ужасява пренебрежението към най-обикновеното човешко съществование, към растенията и животните, към всичко живо и неживо. Човека като да са го предвидили само за пълнеж, като груб строителен материал за илюзиите на Някого, колкото и този Велик Някой да е обаятелна материя. И защо ни внушават, че животът непрекъснато и непременно следва някаква посока? Сега и тук – докато съм жив в този свят, докато още дишам и мога да мечтая, не е ли това основното?
Разговорите ми с Бог не са в молитвена форма, изпълнени са с много съмнения и скептицизъм; виждате ли нещо ново в това? Не, нали! Но те са начин да надникна в себе си. Бог ми е необходим не като повелител, комуто да целувам ръцете, нозете и краищата на наметалото Му, а като образ-алегория за съвестта на шестте, седем или осем милиарда човешки същества на планетата. Не съм нищо повече от когото и да било; но изкуството да се живее талантливо е в хармонизирането на вътрешните ни амбиции с нравствеността на битието – нещо заложено още преди идеята от калта да бъде сътворен първият човек. Какво са "свръхчовеците" на Фридрих Ницше, ако ли не роби на егоизма и грандоманията! Ако не го съзнават, това извинява ли ги? А ако се преструват, че не го съзнават, толкова по-зле за тях.
Е, добре... А свръхчовек ли е Левски?
10 oct. 1998
Снощи докарах колата, наследена от баща ми, пред блока. Едната й гума намирам спукана, акумулаторът – изтощен, генераторът не зарежда. Това са засега моите си констатации... И не говоря за калпавата работа, за нюанса на жълтия цвят, който бие повече на зеленикаво и не ми харесва, или за незамазаните (непокрити) грешки на тенекеджията. Та се уговорихме, значи, подир петнайсетина дни да кацна отново при автотенекеджията Димо да оправи някои грешки по покритието... Димо е 28-годишен, кара ВMW в цвят тъмновишнев металик, с две врати, с чудесно външно и вътрешно осветление, озвучаване, климатик, удобства. Четирите тонколони отвътре меко леят противна циганска чалга. Проживял дотук животеца си кротко, по съвест, кажи-речи: два пъти повече от мангото-работар, не мога и да мечтая за възнаграждение на труда си колкото четвъртинка от неговия кяр, нито ще седна някога зад волана на кола като неговата. И това е жалкото – че ме загриза завистта и бесовете ми налитат не върху друг, а върху самия мен. Инак Димо ми е симпатичен – сериозен, експедитивен, и най-важното – не си изпуска из очи изгодата. Отлично знам какво ми взе в повече, ей тъй, нехайно, уж като недоглеждане, но си мълча... От четирите литра боя употребил три; дадох му допълнително пари да купи нов шприц-кит, но той е китосвал само с шприц-кита, който му занесох с боята. Дребна работа – казвам си, а ми е чоглаво: че защо ме прави на глупак; за сто лева се пазарихме, дотук ме е изръсил над сто и петдесет.
Момченце любаво, като да ми прогърмява в ушите, зарежи книжните си занимания, стани един Димо или един Митьо Чомпала! Яж, пий и се весели! И ти ще си честит, и ще пиеш вино с приятели на твои разноски, ще си господар на себе си и ще помагаш на деца и роднини. А сега?! На дъщеричките си нищо, освен горчивия привкус, че са рожби на неудачник, та хората около тях ги гледат като сираци, и по-зле – като да са изоставени от теб заради книжните ти истории. И ей го върха на унижението: четири черни като кюмюр циганчета с песни тикат вапсана като тенекиено автомобилче от панаирджийска въртележка разбрицана таратайка, по която всичко трака и почуква, скърца, стърже, тресе. Събота вечер. Лято е... Сезонът на веселието и на сладките авантюри. Наоколо свистят мощните двигатели на скъпи западни лимузини – ще те издухат само с присъствието си на асфалта, и ти – с череп между щръкнали рамене, свил се в толкова свидната ти тенекиена каручка, пресичаш многолюдния празничен булевард към Цариград като тъжен завалия, и даже като нарушител на Правилника за движение и управление на МПС по пътищата. Да те оплакват ли? Да ти се смеят ли?! Колко са изобщо вересиите, с които криво-ляво някак в нескопосния си живот дотук поминуваш! На кого можеш да си пример? Пример ли, ой, Боже мой! Не, посмешище!
Материалното ми се плези иззад всеки ъгъл и от всяка фасада на благополучието, фиксира ме ехидно право в очи, с ръка, обкичена със злато, ме почуква по челото: Ехе-ей, де ти е умът? Живее ли тук някой? Като си умен, защо си беден? И какво да отговоря! В планината, пустинята или в манастир да се скрия от обидния факт, че не съм сред заможните? От друга страна, дали този вечен недоимък в материалното не е цената да съм в съгласие със себе си? Заможен елин ли бил скитащият Омир? Ами Сократ? Ами Паисий или Софроний, или Любен Каравелов, Петко Славейков, Алеко Константинов (от заможен род, беден умрял), Никола Й. Вапцаров! Редица блестящи българи** нима блестели с битов разкош! Повечето от тях са недохранени, дрипави, скитници същински, човеци, дето не ги свърта на едно място. Ей таз самообреченост от време на време ми дотежава, а иначе – какво, нима не съм щастлив, нима не съм щастливец точно такъв, какъвто съм? Животът в духа се разстила като в Градините на Едем.
Момченце любаво, като да ми прогърмява в ушите, зарежи книжните си занимания, стани един Димо или един Митьо Чомпала! Яж, пий и се весели! И ти ще си честит, и ще пиеш вино с приятели на твои разноски, ще си господар на себе си и ще помагаш на деца и роднини. А сега?! На дъщеричките си нищо, освен горчивия привкус, че са рожби на неудачник, та хората около тях ги гледат като сираци, и по-зле – като да са изоставени от теб заради книжните ти истории. И ей го върха на унижението: четири черни като кюмюр циганчета с песни тикат вапсана като тенекиено автомобилче от панаирджийска въртележка разбрицана таратайка, по която всичко трака и почуква, скърца, стърже, тресе. Събота вечер. Лято е... Сезонът на веселието и на сладките авантюри. Наоколо свистят мощните двигатели на скъпи западни лимузини – ще те издухат само с присъствието си на асфалта, и ти – с череп между щръкнали рамене, свил се в толкова свидната ти тенекиена каручка, пресичаш многолюдния празничен булевард към Цариград като тъжен завалия, и даже като нарушител на Правилника за движение и управление на МПС по пътищата. Да те оплакват ли? Да ти се смеят ли?! Колко са изобщо вересиите, с които криво-ляво някак в нескопосния си живот дотук поминуваш! На кого можеш да си пример? Пример ли, ой, Боже мой! Не, посмешище!
Материалното ми се плези иззад всеки ъгъл и от всяка фасада на благополучието, фиксира ме ехидно право в очи, с ръка, обкичена със злато, ме почуква по челото: Ехе-ей, де ти е умът? Живее ли тук някой? Като си умен, защо си беден? И какво да отговоря! В планината, пустинята или в манастир да се скрия от обидния факт, че не съм сред заможните? От друга страна, дали този вечен недоимък в материалното не е цената да съм в съгласие със себе си? Заможен елин ли бил скитащият Омир? Ами Сократ? Ами Паисий или Софроний, или Любен Каравелов, Петко Славейков, Алеко Константинов (от заможен род, беден умрял), Никола Й. Вапцаров! Редица блестящи българи** нима блестели с битов разкош! Повечето от тях са недохранени, дрипави, скитници същински, човеци, дето не ги свърта на едно място. Ей таз самообреченост от време на време ми дотежава, а иначе – какво, нима не съм щастлив, нима не съм щастливец точно такъв, какъвто съм? Животът в духа се разстила като в Градините на Едем.
Пловдив – най-древното жизнено селище в ЕвропаPlovdiv, edited on 10 maj 2022
Илюстрации:
- Родопско момиче в народна носия..
- Баща ми 10 дни преди смъртта.***.
- Баща ми 10 дни преди смъртта.***.
___
* В случая авторът вероятно има предвид идеологическа война.
** Омир и Сократ в моите си размишления са българи; грешката е вярна.
*** Половината фотография е осветена, защото я проявявах от филмовата лента във фотоапарата, който открих на задната поличка в обгорялото купе на жигулата, в която горял, вързан за предпазния колан, баща ми дърводелецът мебелист Кирил на паркинга срещу входовете на жил. блок 51 в пловдивския жк Тракия, известен като "милиционерския блок". Това става на 31 август – два месеца след критичния "чаршаф" в младежкия пловдивски вестник "Комсомолска искра" статията ми "Примери с обратен знак" от май 1981 г. В осветената част на снимката е майка ми Надежда (1925-1988) и петгодишната Надя, по-малката от двете ми дъщерички. Бел.м., tisss.
.jpg)
.jpg)
.jpg)
.jpg)
.jpg)
.jpg)