ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (253.)
При натиск резултатът е според материала: едни се смаляват, други израстват.
Нима я чухме някога да плаче?
А колко мрачни хора при това
по раните й тежко крачат!
Минава нощ, минават ден и два –
тя вдига нови кълнове нагоре
и расне пак косената трева,
онази, дето рязаха до корен.
Боли ли я косената трева...
Не съм я чувал някога да плаче
и казвам си: Какво пък от това,
че пълен е животът ни с косачи!*
15.03.2001. ГРЯХ, СТОРЕН ОТ ЛЮБОВ
Как да се правя на глух, като не съм глух! Как да се правя на сляп, като не съм сляп! В тези половинчато речени-недоизречени извивки на авантюристичното очевидно са и моята печал, и моят възторг. Не, не съм толкова елементарен тип, колкото и да сте праволинейни, мои оръжия и мои слабости! Колкото и странно да е, живеех повече с илюзии и сънища моя живот; когато треперя от слабостите си, тогава (разбирам след време) съм по-жив, повече изкушен от тръпката на живота. Благодаря ти, моя съдба и участ, че не ме оставяш глупаво да се плъзгам по повърхността! Преди доста години, по време на моята девственост, съчиних в университетската читалня стихотворение, чийто рефрен "в нещастието си щастие намирам" и до днес ме съпътства. И нека да е тъй, докато съм жив, докато дишам.
Не обичам театралния грим по муцуната; знае ли публиката, например, че гримът на актьора е яко засилен, грубо и едро нанесен, именно за да се вижда лицето-маска и от последния ред в партера на театралния салон? Великолепието не е в категоричните театрални монолози, а в нюансите и близостта между сърцата, в преливанията между истина и лъжа, вярно и невярно. Разпнат, чувствал съм се по-близо до божественото. Страшно е да замълчиш, когато отсреща очакват рев и сълзи, гърчове, порой думи на болка и отчаяние. Страшно е да замълчиш в такъв момент – и това е силната позиция за такъв момент; а всичко останало – хленч, рев и плач, обвинения наляво и надясно, изблици на самолюбие... всичко-всичко останало са неща, които няма как и сам да си простиш по-късно, ако наистина държиш на себе си и без да се самозаблуждаваш, че си нещо по-особено, просто ако приемаш себе си с нормална доза уважение, без да се главозамайваш.
Обвинявали са ме и че съм монолитен** – че в стиховете си твърде самоуверено се изразявам, че доста надценявам своето „аз”, че в критични ситуации докрай опъвам нервите на врагове и приятели, че не владея умението плавно да изживявам завоите на живота. Тъй е, но и не точно така; с ръка на сърце мога да кажа: онези, които са ми създавали притеснения, винаги съм ги чувствал по-близки. Да съобщавам на висок глас, че ми е добре, когато кървя, това ли очакват? Това ли е решението на проблема! Гласът ми е глас на унижените и оскърбените, мисля си – на всички българи, които в страданието си живеят по-интензивно и често са принудени очи в очи със себе си да смиряват обзелото ги вълнение. Боли ли я косената трева? Боли я, разбира се. Ала където е било наранено, тревата най-разкошно избуява, цъфти, излъчва аромат на свобода. Този е изворът на моя непресъхващ оптимизъм за нашата България.
Да попоглеждам, да заничам любопитно зад гърба и туловищата на неприятностите днес, да проектирам слънчеви дни отвъд днешното отчаяние, то е такава авантюра, Боже мой! Никой не може да ми отнеме това щастие. Сво-бо-ден! Толкова разкошно е утрото! Всички пътища са открити към теб, сърце. Не желая да имам когото и да било. Не ми трябват трохи от чужда трапеза. Аз съм си такъв, какъвто съм: предпочитам да съм в съответствие със собствената си природа. Това мое предпочитание отхвърля всякакви половинчати решения, постъпки. И се оттеглям днес от моето вчера не като еретик, а по-плътно с бога, който сме си измислили – да ни обича именно понеже сме греховни, преходни, непостоянни.
16.03.2001.
Защо да сочим грозното у човека като единствен начин, като единственото средство да се замисли, та сам да се поправя? Колкото и благонамерени да сме, същият човек е логично да си рече: "Какви са ми на мен тези тук поправители на недъзите, не ги ли гони тщеславие да се самоизтъкват чрез моята мъка и за моя сметка?" И си мисля, че със злото у човека да се справяме, ако наистина искаме да му помогнем, по-честният, начин е, като му сочим добрите постъпки и похвалим добрите неща у грешника, но с подсказването: колко жалко е каца с мед да се съсипва заради лъжица катран. И ако насреща ти е разумна душа (а такива, колкото и греховни да сме в отделни помисли и постъпки, сме всички почти), та ако насреща е нормален човек, той сам ще се досети и поне няма да приеме подсещането ти за натиск и издевателство. Здрава вътрешна мотивация не се постига с кресливи похищения над егото у човека, каквито и солидни основания да имаш да го съдиш.
Събуждам се преди час и пред очите ми са грозни постъпки на мои колеги учители. Просто събуждам се с такова едно калпаво настроение, та се захващам да изправям грешниците на съд пред моята си представа за кое е редно и кое – нередно. Е?! Стана ли ти по-ведро, драги ми господин прокуроре? Не ти стана по-ведро. По-зле... хептен се затули с черни облаци хоризонтът. Та взех да подхващам от другия край нещата. Казвам си: "Този е всъщност добър човек; я виж, деца храни, облича, трепери им; та ако обстоятелствата не го притискали до стената, е незлоблива душа; гадостта му не произтича от неговия стил, сторена е от невежество, от моментна немарливост, може би от страх или малодушие. И за да уравновеси ниското си самочувствие, да приспи някакъв свой затаен комплекс за малоценност. Ами да, мисля си обнадежден, понеже нещата вече не ми изглеждат тъй отвратително. Ами че да! Да съм извършил някаква подлост, то е заболяване, то е вирус, проникнал у мен. Какво ще ми е нужно тогава – да ме бият с възмущението си? Или да ме погледне някой с майчински (приятелски) грижовни очи, в които виждам как страда, че съм станал толкова отвратително зъл?"
Аз – човекът, по природа не съм лош, замислен съм от Твореца (има ли го или не, е друг въпрос) като благородно същество. Злото е предателство, отстъпление от мен си, каквито и временни ползи привидно да ми носи с пълни шепи. Понякога си мисля, че бих оправдал – не, но че нямам сили да осъждам грях, сторен от любов. Любовта – тя е основа и връх Монт Еверест: всичко украсява с чар и аромат на пролет, тегли ни към Небесата. Който обича истински, той е по-склонен да се смирява, да страда и да прости със замълчаване. А покаянието е друга тема. Но чуя ли, видя ли някой да си скубе косите по площадите, ясно ми е – любов няма у такъв, той сега е по-нищ, и по-жалък от нас, понеже бесува: крещи обвинения, за да не се види неговото; бесове го връхлетели, обкръжили го от всичките му страни и го карат да дивее с подпухнала от злоба, внезапно погрозняла от ненавист душа.
Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа
___
* Тези дванайсет реда са в отговор на разни неблагополучия, меко казано, мои и на семейството ми, след като жена ми в усилие да намери редовна работа в родния ми град съвсем се беше отчаяла. Живеехме бедно и в непрекъснати притеснения, но живеехме, макар и не безопасно, жена ми се трови на два пъти. Поетът Михаил Берберов на именния си ден през далечната 1979 г. пожела да му посветя този текст, а жена ми Ася (1952-2017) се сърдеше, защото "то си е баш на нас посветено", както казваше. Видя бял свят този текст едва чрез сборника "Сутрин рано", изд. 1983 г. на пловдивското издателство "Христо Г. Данов".
** Свилен Панков, "Сутрин рано"... много рано", вестник "Литературен глас", 28.VІІІ.1983 г. и проф. Катя Митова, "Далече от поезията", вестник "Литературен фронт", 7.VІ.1984 г., която писа "Лирическият аз в тези стихотворения е монолитен, единен, без никакви вътрешни противоречия, той е белият, а светът около него е или черен (...), или сив. Към черния свят той се отнася с презрение, към сивия - със снизхождение" и т.н. Авторката на тези редовце днес живее в Чикаго, професор е по литература, уважавана интелигентна дама в обществото на тамошните българи-емигранти; не обича да си спомня периода, когато обслужвала БКП в лит.критиката, по-точно: указанията на Георги Джагаров, страстен борец срещу т.нар. идеологическа диверсия. Бел.м., tisss.
.jpg)
.jpg)
.jpg)