Времето

Времето
Моята обсерватория

Общо показвания

сряда, 22 април 2015 г.

Публицистика - ФАЛШИВИТЕ ШИВАЧИ (5.)

ФАЛШИВИТЕ ШИВАЧИ (5.)

        17.01.2001

      Захванах днес „Д-р Фаустус”– върхова творба на зрелия Томас Ман, писана според педантичните биографи от 12 май 1943 до 29 януари 1947 и публикувана в годината, когато съм роден тук, в Пловдив (същата 1947), т.е. авторът от 68-та до 72-та си година пише романа. Ето как умелата западноевропейска литературна критика създава митология около един роман, иде ми на ум.

     
Все същият, познат от „Вълшебната планина” (1912-1924 г.) стил, което освен липса на развитие ми внушава особен род мила предвзетост. Пак виждам пародиране на образи; тоя път ни е „поднесен в ограничеността си” разказващият Серенус Цайтблом  доктор по философия в шейсетата си година: вероятно авторът сам себе си пародира.

      Че недостатъка си да твори „лекокрила, жизнена” проза е превърнал в основен белег на творчеството си – ми е ясно вече, но тук пък тоя основен белег се съчетава със задълбочен анализ и обширни размишления от публицистично-философски тип. Комай именно това съчетание ме изкушава да чета тоя муден г-н Ман, от когото очевидно има какво да изстискам; под масивната умозрителност пулсира нещо, присъщо за други литературни паралели и меридиани – не, не е средиземноморски тип, по-скоро това ще да е натюрел латиноамерикански.

      Стр. 46*„Защото макар че артистът си остава цял живот (...) по-верен на своето детство, отколкото отдалия се на практическа дейност човек, макар че той, противно на практичния, си остава (...) завинаги в чисто човешкото, бленуващо, игриво състояние на детето, все пак пътят на артиста (...) до вече по-късните, неподозирани стадии на неговото развитие е безкрайно по-дълъг, по-авантюристичен, по-покъртителен за наблюдателя, отколкото пътя на обикновения човек, за когото мисълта, че и той някога е бил дете, далеч не е толкова болезнена” (из разказа на подставения, пародиран образ Серенус Цайтблом за гениалния Адриан Леверкюн).


      Всичката тая словесна плява, макар на три места да съм почиствал фразата от обстоятелствени налепи, би могла да звучи човеколюбиво ето как: „Понеже човекът на изкуството през целия си живот е съпътстван от детските си спомени, това кървене по детското е всъщност основен импулс у него за творчество”

      Знам, кощунство е да редактираш Томас Ман. И що от това, когато говорим за отношението автор - читател, артист - публика!

     Как може да се пише за отсъствие на предвзетост у артиста (както е при детенцето до шестата-седмата му годинка) по толкова показно лъскав, снобски начин? Пародирането в случая не извинява, то не е вече пародиране, а немощ у автора или у българския му преводач (във второто силно се съмнявам).

        18.01.2001

      Четейки успоредно с Томас-Мановия „Д-р Фаустус” ей тъй, за разтуха, монографията на Иван Сарандев за Йордан Йовков**, налетях на следната академическа мъдрост (вж. стр. 50) за първата печатана работица на 22-годишния (в 1902 г.) Йордан Йовков – „Под тежкия кръст”: „Очевидно в стихотворението е отразен ранен етап в идейно-политическото съзряване на автора”. Отдавна, някъде от 1969-1970 г., се питам дали Иван е неуверен, че разбира особеностите на литературното и всякакъв друг вид творчество, та и затова се занимава само с автори, доказани и утвърдени, т.е. според оня известен сред шегобийците закон, струва ми се, на Мърфи или на Паркинсон: Всеки се утвърждава в обществото с онова, което е извън неговите възможности.

      Какви етапи в идейно-политическото съзряване, моля! Талантът е нещо колкото капризно, толкова и монолитно, което се самопречиства и шлифова не в строги мерни единици, а често случайно, непреднамерено, в самия ход на личния живот. Но не! – ний търсим общите места, патерици са ни нужни, подпорки, проходилки... за да усетим, че талантът е уникално, получило се от само себе си сякаш съчетание на заложби и познатите до болка човешки слабости, и няма нищо общо тоя талант с изкуствения лабораторен образ на даровития човек, с Гьотевия хомункулус***.

        24.01.2001

      Тежката артилерия и в нашата национална литературна критика обича да се занимава с поети и белетристи, доказали се, утвърдени и преутвърдени. И то, разбира се, хич не е зле – нали по най-известните имена от литературната ни история градим самочувствието си на цивилизована нация! Все друго си е я професор, я доцент, в краен случай редови университетски преподавател, вече да е огласил откритието на годината, на столетието, на епохата... и ела че гледай как изпървом плахо, озъртайки се като зайци в лехата с моркови, сетне все по-храбро литературните адепти, демиурзи, корифеи... насочват нас, простосмъртния читател, към новопоявилото се небесно светило.

      То – светилото, изскоква из мрака на първичния хаос хептен неугледно: рошаво, тантуресто, с висящи дрипи кървяща плацента и слуз по себе си. Следват критически студии, монографии, панорамни прегледи, огледи, обзори, философски трактати, психологически, етически, етнически, социологически и прочие проучвания: демек, какво написал авторът, пък под писаното... един, па два, па три пласта прозрения относно живота, относно човека, относно нещо неясно, като да речем: световния прогрес.

      Примери колкото щеш! Иде ми на ум как таквиз храбреци се гавреха с Йовков, когото „прогресивната марксистка мисъл” воглаве с уважавания в БРП/БКП Георги Бакалов бе обявила в 1932 г. за буржоазен апологет****, как подир Девети (ІХ.1944 г.) Пантелей Зарев - най-напорист сред мекеретата на т.нар. Народна власт, обяви Йовков за вреден. Затова и в читанките на поколението българчета, родени непосредствено подир Втората световна война (моето поколение), човеколюбивия Йордан Йовков го нямаше.


      Грешки на растежа, както по-късно обясняваха същите родни литературни свахи. Разправяла ми е моята преподавателка от Софийския университет проф. Розалия Ликова в 1970-71 година какви страхове брала, какви унижения, че извън агитката Йовкови отрицатели настоявала: Йовков е автор от европейска величина. 

      Толкоз по темата за „тежката лит.критическа артилерия” и нейната висока мисия по нашенско!

      Пиша не за да омаловажа по-късни чудесни анализи върху творчеството на Йовков, извършени не само от сегашния професор, чл.кор. и пр… Иван Сарандев; дяволчето у мене се интересува, задава неудобния въпрос: А за по-неизвестни автори, за едва-що прохождащи литературни таланти кой у нас пише, кой у нас има душевната храброст да се застъпи, да им се порадва, да им помогне духом да укрепнат, да ги проектира в бъдещото им развитие като писатели, изразители на националната ни самобитност и култура? 

      Удобно е да вадиш като нова петолевка и да тълкуваш писател, въведен от читателската обич в Духовния пантеон на България. При всичкото ми уважение и респект към„тежкоартилеристите литературни” не мога да не запитам и от твое име, простосмертний и простодушний читателю: Спря ли да ражда Българската литературна нива? Сред нестройното гъмжило нови имена де са ни литературните критици от ранга на един Белински***** или от нивото на един Владимир Василев, ако ще говорим за нашия си вътрешен тъй мизерен днес****** духовен пейзаж?


      Мога да спомена, ако още не е ясно, и случая с признанието, сполетяло поезията на Никола Й. Вапцаров десетилетие подир физическата му екзекуция. Макар че рискувал живота си заради същата оназ „приказна и красна" идея за световно щастие и прогрес, именно „своите”, не побързали да го признаят за поет, изчакаха знак откъм литературните среди чак в отсрещния ъгъл на материка, откъм католишка Испания (които оцениха Вапцаров за испанския му цикъл стихове). Ценяха го тоя трагично човечен поет простите българи от допотопни фабрики и канцеларии, те рецитираха изстраданите му стихове далеч преди представителна рота партийни наемници с гъше перо на ревера да го понесе към литературния пантеон. Доста преди да му курдисат нимба на литературен светец (друга крайност) в школските читанки, те го ценяха като свой събрат и необременен от конюнктурата ум. 

      Подир половин век, като се превъртя виенското колело на политиката у нас, хайде отново пак дълбоки умове и литературни свахи се разбързаха да го отрекат, ей тъй за кефа на новите "сини, тъмносини" управници. Вижте как било, ако ви вълнува как е днес, как ще е утре, при положение че литературната критика не престане да броди сред облаци, не излезе из омагьосания кръг на до болка познатото предвзето хвалене/отрицание. Дето гърми "Осанна!", там и "Разпни го!"е нейде наоколо.

      Що…? Храброст ли ни не достига да разчупим шаблона!

       25.01.2001

ДЖЕЙМС ЕНСОР (1860-1949), „Влизането на Христос в Брюксел” (1888)

      Талантливият трудно се вмества в канона, в изградения за удобство на рутинерите шаблон за оценяване. Талантливо написаното е грапаво, повече е повод за дразнения, отколкото за безметежно съзерцание. Талантливото люти, горчи, пари, предизвиква спазми понякога, то е неспокойно, защото е живо, тупти, пърха. То иде не за угода някому, а за нови притеснения; то е в разрив със статуквото, с мъртвилото; удря не там, дето му подсказват лъстиви съветници.

      Видели ли сте стойностен автор да хвали и разкрасява властници! Ала стара истина е то, макар „почитатели, поклонници, радетели на изкуството и културата” често да подозират таланта в нагаждачество, в ролята на слуга да го турят. Творецът в духовната сфера е олицетворение на правото да си свободен и да рискуваш. Дори в заблуждението си, тия неслучайни личности са искрени, упорити до изнемога. Ако ги нямаше такива, каквито ги знаем, какво ли вселенско мъртвило би настанало!

      Следва
Plovdiv, redact. 23 apr. 2015
______
* Томас Ман, „Д-р Фаустус”, изд. 1967 г.,  http://litclub.bg/library/kritika/vasilvasilev/the_magic_mountain.html

** Иван Сарандев, „Йордан Йовков. Жизнен и творчески път”, изд. 1986 г.

*** От „Фауст” на Йохан В. Гьоте (1749-1832).

**** Вж. сп. „Звезда”, бр. 4 от 1932 г.

***** Висарион Белински (1811-1848), руски лит. критик, философ, публицист.


****** 23 април 2015, епоха на Азис, Вежди Рашидов, хидролога Ахмед Доган и турски сериали по Българските национални тв-канали. Бел.м., tisss