ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1364.)

  ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1364.)

  Светът е сцена и ние сме актьори на сцената, влизаме-излизаме и всеки за своето време играе разни роли. – Уилям Шекспир (1564-1616) 

  10 uni 1998 

ЕПИТАФИЯ ЗА ПРОСТОСМЪРТНИЯ ПЕТРОВ

Продължение 4

  МОСЮТО

   Шест часът сутринта... Семейството Главанкови* ми поставя задачка от етичен характер – синчето им не заслужава дори "тройка", нужна им била "петица", че глупендърът щял да кандидатства нещо си някъде си. Дузина учители сме в потрес от изнудвачеството... Идиотското е, че синчето шета из училището и наляво-надясно разправя как с връзки всичко се постига. Има вероятност фукливия Мамин Ванчо да го изкараме "пълен отличник". Реши ли дяволът да те изрита гадно, няма да го направи с копитото, ами с човешкия крак! Същия ден около един по обяд приключвам с оформянето на годишните оценки по български и литература... Ани – от чийто записки очевидно преписвал барабар с грешките й младият Главанаков, получава от мен "четворка", а маминото синче – поръчаната "петица". Какво сторих! Ани получи колкото заслужава; надутата оценка на рожбата Главанакова, при обстоятелството че семейството на Ани и преподобните Главанакови живеят, кажи-речи, врата до врата, тъй че смятам, готино се съчетава. Две нощи не спах да измисля варианта за наказание, което да е Пирова победа за наглеците. Или си търсих оправдание за даскалската си мекушавост?

  Представям си обаче погнусата, която ще отрови приятелската идилия между двете фамилии. Отказах се да ставам съдник. Че кой съм! – прост даскал с нисък обществен статус... С нещо да съм се облагодетелствал?! Не съм! Та оставих отмъщението да цъфти и зрее у наглеците. Българите сме особено докачливи на тема чест и достойнство, това обаче оправдава ли ме? Ами не, хич не ме оправдава. Жал ми е за онова неизвестно момче или девойче, което с нокти и лакти ще бъде избутано от Мамин Ванчо**.

   12 uni 1998

   Пред Христос вървял гръмогласният и многострадален Йоан Предтеча. Еха! Йоан Кръстител тръбял за идещия подире му Месия. Психологически трик. Не бива сборникът с текстове "Кардиф" да се навира в очи. Искам да говорят за него, преди да са го видели, да изкушава... Стила си в сборника заех от древноелинските поети. Внушенията ми са против комунизма, като идея и възглед. Ами че книгата излиза из крайните работнически квартали на Пловдив. Писал съм я заради изстраданото жизнелюбие на моите хора, показани като сфера не толкова на жеста, а на съпротивляващия се срещу наглостта и лицемерието на мекерето типично пловдивски ироничен дух.

  Дали някогашният ми колега Върба Чавдарова (1929-2022) от младежкия вестник "Комсомолска искра" ще разбере? Да, бе! Ще разбере. Да, ама не! Чавдарова е фанатик; приятна е за окото и ухото, докато не й дадат власт. Човещината й се каращисва с жесток див фанатизъм у партаеца. Нейна бе приказката: "Магаре да пратят за шеф на вестника, магарето ще подкрепя, щом отгоре (от Партията) ми наредят", макар да бе двусмислено изречено – колкото предано към Старата госпожа БКП (днес БСП и нейните чудесни разклонения ДПС, ГЕРБ и прочие партии и всенародни движения с чистак свежи демократични имена и табели), толкова и със сарказъм. Типичната днес българска партия допуска избора не като лично право, а като свещен ритуал за освещаване на скъпия вожд чрез партийните хоругви, лозунги и байраци, демек: за въздигането на креслив някой селски тарикат за лидер.

   14 uni 1998

  След обяд гостувах у семейство Петър и Райна Петрови. А от 10 до 13 ч. с приятеля Емил Калъчев (1932-2013) бъбрихме за "Искрата", за идеята на Върба Чавдарова да напише книга за... "миналите през редакцията", както се изрази. "То за тези неща най-напред аз трябва да напиша!" – рече Емил. Оказа се, Коста Странджев (1929-1991) и неколцина, сред които и Емил, са първите автори във вестника. Иван Панев (1933-1990) и Димитър Бакалов (1933-?!), Данчо – Йордан Акабалиев (1935-?)***, ако се не лъжа, осигурили височайша подкрепа на пловдивската партийна управа, да се появи брой първи на младежкия вестник полулегално на бял свят на 5 януари 1959 г.

  Пиша тези бележки, и двете посещения някак се преливат едно в друго: откривам, че в разговора ни с Емил, от една страна, и с Петров – от друга, сме засягали все неща от живота, отнасящи се, кажи-речи, до един и същи исторически отрязък, от 1945 до 1959 г. Приятелят Емил се държи като да е пришелец в Пловдив, докато Петър Петров: със самочувствие на раснал и крепнел в същинския културен център на България, в която столицата е гето за амбициозни жарки провинциалисти от кол и въже. Склонен съм да вярвам и на единия, и на другия.

  Изглежда съм се увлякъл нещо, та на тръгване от Петрови възрастният, към 75-годишен домакин (с удивление се вглеждах вчера – напомня ми на чудовищния американски актьор Марлон Брандо (1924-2004)**** от филма "Кръстникът", в онези кадри от филма за сицилианската мафия в Щатите: същия бабешки ханш, рехави мустачета, бяла косица, разпиляна на букли, забавени думи и жестове... Та този приятел с вида на великия актьор зина на изпроводяк с гъгнивия си глас: 

  – Знаеш ли, Жоро! Има нещо затаеничко у теб. Гледаш, слушаш, мълчиш, усещам, съгласяваш се, ама има нещо скритичко у теб, има-а... 

  Казвам: 

  – Може в това да ми е чарът.

  А той, сериозен, твърде сериозен, продължава: 

  – Виж какво, мойто момче! В отношенията ти с женички и момичета може да е така, но в мъжка компания? Стар съм вече, болнав съм. Нямам я вече онази енергия да те поизпитам, както само аз си знам. Ама пък що ли ми и трябва! Сигурен съм, има несъгласие у теб. Има нещо недоизречено... Ще го разбера все някой ден.

  – Притеснява те вестникарският ми рефлекс – подхвърлям.

  А той: 

  – Знаеш ли какво ще ти кажа! Ти изискваш и изстискваш... Да-да-а-а... Хем изискваш, хем изстискваш. И аз всичко ти разправям докрай. Ей това е!

  Всъщност, разправи няколко случки, дето е пряко или косвено замесен, и една измежду тях ми се откроява с печал, присъща за Чеховите сюжети, само че по-тъжна и от разказ на Чехов, че ухае на Балканския полуостров, не на Руска степ. Двама са героите: 16-годишен гимназист и 40-годишният му учител по френски език. Месец-два прорез има между двата епизода в драмата. Отначало действието се развива в класна стая на пловдивската Търговска гимназия. Сградата ми е позната, учил съм там, когато съм бил 14-15-годишен. Вторият епизод е тъкмо пред Фото-студиото в центъра на Пловдив, на ъгъла срещу някогашното кино "Балкан". В резюме... Месец- два преди Девети септември 1944 г. учителят по френски с прякор Мосюто не писал "отличен" на старателния си ученик – вероятно, според ученика, заради политически симпатии, които уж открил у младежа... В касапницата след Девети, крайно притеснен, същият даскал среща бившия си ученик и го моли за един вид ходатайство пред новата власт: за помощ. Вероятно в негово лице открил единствения човек в Пловдив, който би го отървал от глутницата свежи-дръзки доносници и комисари екзекутори с алена лента на ръкава и патлак, показно закачен на кръста. Помощта е гордо отказана: младичкият Петров нямал влияние в Народната власт, убеден е в нейната правота и не желае да съчувства на даскала – на същия неприятен даскал, който – меко казано, го подценил само преди месеци.

  И се разделят: единият – удовлетворен, почти щастлив, че вече получил така жадуваното възмездие, другият – със стъпките на сомнамбул, образ на неистовото Отчаяние. Ден по-късно из пловдивската Главна търговска улица се понася вест: някакъв военен камион прегазил нехаен някакъв си велосипедист. Досещате се навярно... Прегазеният се оказва учителят по френски Мосюто. Само не било ясно сам ли се е хвърлил под колелетата или камионът го преследвал по пловдивските тесни криви улици и успял най-сетне романтично да го прегази.

  Чудно ми е как 75-годишният някогашен възвишен идеалист, възпитаник на престижния пловдивски Френски католишки колеж, не е в състояние да се отскубне от преживяното преди почти половин век: 

  – А пък така старателно се бях подготвил! – ломоти насреща ми с издути като кокоше дупе устни. – Още го помня урока наизуст. Чуй ме, бе! Чуй ме! Що не щеш да ме чуеш? Урока си го знаех мо та мо (от фр.: дума по дума)!

  Следва

Пловдив – гнездо на посредственост и култура

Plovdiv, edited on 31 avg. 2023

Илюстрации:

- Изпепелени шедьоври и кметът на Пловдив*****.

- Фото-студиото срещу бившето кино Балкан******.

–––

* Фамилното име е променено, да не дразня хора, които и сега са кръвно свързани с властта.

** Мамин Ванчо пловдивчани наричат бившия кмет на Пловдив, тройкаджията Иван Тотев (1975), едва завършил някога двугодишното училище за автомонтьори, момък на майка си, която с връзки и влияние в местната управа още от Татово време го избута до парламента на "чистата и свята република" след Десети ноември 1989 г.

*** Вж.  https://www.marica.bg/…/minalo-nesvarsheno-gradat-na…

**** Марлон Брандо (1924-2004), вж.7 факта, които не знаете за Марлон Брандо - Tialoto  е връстник на счетоводителя пловдивчанин от копривщенски род Петър Петров.

*****Кметът на Пловдив пред горящи по време на кметуването му архитектурни шедьоври в т.нар. Тютюнев град със съмнение у част от пловдивчани, че така се освобождава терен за модерно строителство от съвършено нов тип, изключително за заможни персони.

****** Ъгълът с Фото-студиото срещу кино Балкан, където през септември 1944 г. ученикът и учителят му по френски език разговарят за последен път. Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1363.)

  ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1363.)

  Светът е и ние сме актьори на сцената, влизаме-излизаме и всеки за своето време играе разни роли. – Уилям Шекспир (1564-1616) 

  2 dec. 2016 

ЕПИТАФИЯ ЗА ПРОСТОСМЪРТНИЯ ПЕТРОВ

Продължение 3

 Петър Петров е автор на осем разказа, разпилени в три от книжлетата му. За мен, като професионален читател, то е белетристика, родствена с така модерните в началото на ХХ век, присъщи за романтичния стил внушения за любовта, греха, смъртта и силата на нравственото начало. Тук жената и младото момиче заемат ключово място в неговите сюжети и в размислите му върху греховната ни човешка природа; най-често жената е страдаща и потърпевша, но и одухотворяваща битието. Едрена, Кремена, Възкресена: не са случайна приумица неособено познатите имена на ключови образи, което насочва към особен някакъв типаж изключителност в обикновеното наглед, делничното, повтарящото се. 

  Ето как репортажно сухо, както интродукция (въведение) от разказите на Чехов (1860-1904), начева разказът "Едрена": "Преди години, като ревизор на високопланинска опитна земеделска станция, стигнах с теснолинейката до тиха гаричка, където дочаквах рейса, отвеждащ ме нагоре в планината. Само през студените или дъждовни дни се застоявах в опушения и нечист ресторант, преизпълнен най-често с обядващи железопътни работници и с дървосекачите. Но постоянните посетители тук бяха селяните, слезли от махалите наоколо. Нахълтваха и цигани, шумни и весели, които с песните и танците си разведряваха обстановката. Тогава в ресторанта настъпваше оживление и заетите в обслужването му хора се разбързваха".

  На този фон, сред пъстрото, заето със себе си множество, като разказ в разказа, следва драмата на душа, устремила се към любовта и наказана за този свой стремеж с низ унижения и пренебрежение до края на живота си. Едрена е образ на чистия човек, оплетен, окован, осъден от правилата на посредствеността. Внушението на разказа е вик към нас за човечност, зов за внимание към най-високото духовно изживяване. Хубавата млада жена, която би трябвало да царува, да грее в любовта, е смазана от ненавистта, от грубото, надменно, показно благопристойно и зло лицемерие. Далечна алюзия или реплика спрямо героини у Йовков и Елин Пелин е Едрена. За мен образът й се родее с класическите сюжети на унижени и озлочестени женски съдби от световната литература. Ето галерия типови характери, на чийто фон блести Едрена...

  "Бабаджанка един, с недодялано безизразно лице, мереше, отсипваше и подаваше пълните чаши на стоящите пред тезгяха посетители. Възрастна жена – в кухнята, петнайсет-шестнайсетгодишно момче с почти идиотска физиономия, което се хилеше за щяло и не щяло, и между тях – друга, по-млада жена. Тя миеше посудата, изнасяше отпадъците; тогава чувах гласа й – звънък и топъл, да отпъжда кучето. Понякога само, когато навалицата се увеличаваше, изпълняваше и поръчки на клиентите... Като я гледах как мълчаливо и безропотно се отнася към задълженията си, а и как грубо се обръщат към нея онези, с които работи, застиналото й нежно лице, силно опънатите назад коси, флегматичното и равномерно тътрене на нозете й в скъсани под коленете чорапи и с подпетени обувки, имах чувство, че край нас се движи сянка от отвъдния свят."

  Атмосферата в занемарената крайпътна кръчма ми напомня тягостното настроение, в което Достоевски (1821-1881) изгражда сюжета на романа си "Престъпление и наказание". Находка за "графомана" П.Петров е тонът на лека фриволност и склонност към флирт у случайния свидетел-разказвач.

   – Как се казваш? – рекох й, без да знам защо, шепнешком.   
    – Едрена! – отговори тя рязко, като че ли бе очаквала въпроса ми, а очите й питаха: "Защо? С какво те заинтересувах!"   
    – Хубава си, знаеш ли?...   
    – Зная! И какво от това?... Само вреда съм имала!   
    – Не бива толкова да работиш! Млада си! Ще се похабиш без време! – впивах очи в нея. Беше едрогърдеста, възпълна, пухкава. – Ела! Седни при нас! – И посегнах да я хвана за ръката.    
    – Какво правиш! Мъжът й всеки момент ще влезе – бутна ме лесничеят. – Съобразявай се, можеш окончателно да я погубиш!

 Следва разказът на лесничея, понеже това дотук е увод към истинската история на поломена любов, довела до пагубни последици... Неопитна и съвсем млада омъжена, Едрена – някога весело, жизнерадостно девойче, е принудена години да живее без мъжа си. В самота родила и отгледала децата си. И от самотия се влюбила в друг...: "ума си загубила подире му. Живяла като в несвяст. Виждали я да търчи нагоре по урвите с разпилени от вятъра коси, да гази през тръни и коприва, да се свлича по сипеите, да прегазва бързеите, обзета от онзи трудно преодолим копнеж на жадно за ласка сърце.
  – Полудяла е – шепнели старите свахи, – ще ни докара беля тая севда!   – Не е на добре! Поличба е! – пророкували други.   
  Най-често я виждали, кога беряли тютюна или прекопавали картофите. Макар улисани в работа, селяните забелязвали Едрена, която по никое време се появявала из къра... Обзета от неосъзнато безпокойство, тя се отправяла към малиновите храсти, които оглеждала и където някой вече я очаквал Как предугаждала и какви сили са я подтиквали – тя си знаела.

  – Магия й е правена! – шушукали под път и над път, докато стигнало до ушите на нейния мъж".

  Пестеливо, с бегли щрихи е представена любовната стихия, но... какво богатство от нюанси и картини, Боже мой! От дълбините на миналото иде, чувам го, жалостивият напев на стара родопска легенда. Тежък е животът в планината – труд, труд и само труд... Въртят се сезоните, кълни отново тютюневият разсад, картофите пускат коренче, буренакът наваля върху мизерните каменисти нивици. Ала ето я Любовта – безразсъдна, рушаща забрани, нахлува като яростен порой. "Магия й е правена!" – шушукат и се кръстят, изплашени от толкова щастие, онези, за които животът е тегоба. Толкова щастие не е на добро, подсказва разумът, и в това подсказване е драмата на този онеправдан, мизерно преживяващ в беднотия народ.

  Озадачава ме как мимоходом, и хем пестеливо, ни е подсказано толкова много. Инак сред брътвежа за богопомазаните, сериозната ни литературна критика не забелязва този автор, турила му е определението "графоман". А пък самоукият Петров докосва рядко докосвани от съвременната ужким "висока и супер-модерна" Българска литература, струни в българското ни подсъзнание, в историческите древни помени, генетично у всекиго от нас заложени. Любовта е престъпление в общност на жестоките ограничения и недоимък, настоява националната ни традиция. Че за какво се събират наедно мъжът и жената – уговаря ни традицията, нали за да се подкрепят един друг, рожби да народят, покъщнина да натрупат! И "престъплението" следва да бъде изнесено на показ, за да се знае: толкова любов не бива! През целия ни живот едва ли не материалното и духовното, вместо да са в съгласие, се борят за надмощие; и обикновено материалното печели. Но на каква цена? – внушава ни да се запитаме авторът "графоман".

  Впечатление ми прави идеалната структура на разказа. Половината му обхваща наказанието за "престъплението". Накратко, озверелият съпруг, сварил прелюбодейците в плътска прегръдка, посича по погрешка вместо жена си любовника й. И Едрена е отново сама. Докато мъжът й се губи по затворите, тя тежко заболява и с години обикаля по болниците. Странно, но в съответствие с традиционния морал от древни времена у местното население, сред родопските помаци, щом съпругът й излиза най-сетне от затвора, тя идва да го моли за прошка. Прощава й той, но на каква цена!...

  "– Не заслужаваш прошка! Махай се!   
  – Деца имам. Те са тук и моето място е при тях – не отстъпвала тя.   
  – Не я пъди! – намесили се и жените, които ги наобиколили. – По-голям грях ще сториш! Не виждаш ли, млякото я връща. Нека да остане! Прости й! Млада била, съгрешила. Кой на младини не е съгрешавал? Хайде, бъди човек! Било, каквото било!
  – Бива! – рекъл мъжът й, след като дълго обмислял. – Ще й простя, ама искам тук пред всички да се закълне и да обещае, че напрек на думата ми няма да върви! Че ще е мирна и послушна!
  Със сълзи на очи Едрена обещала. Прибрал я мъжът й. Скоро на всички направило впечатление нейното усамотяване и онемяване... Не чули вече дума да пророни, не видели усмивка да пробегне на устните й, бял вятър да обветри лицето й."

  Както хор в древноелинска трагедия отглася, така и жените жалостиво припяват: "Не я пъди! По-голям грях ще сториш. Не виждаш ли, млякото я връща. Прости й! Хайде, бъди човек! Било, каквото било!" ...То е пак онзи величествен мотив за прошката, един от любимите сюжети в Световната литературна класика. Петър Петров решава конфликта в стил, характерен за Балканските литератури – прошката е формално дадена, но всъщност, няма прошка. Грехът всеки Божи ден ще се изважда на показ, всички пак и пак да видят, да разказват: за назидание. Всеки ден, когато челядта й сяда край масата, едно от местата е празно, но и там се туря ядене, и там чаша червено вино се туря, и всеки път...
  "– Наздраве, ортак! – викал стопанинът и чукал чашата си с чашата пред празния стол. – Не сме те забравили, а, видиш ли! Няма и да те забравим! – смеел се гърлено. – Хайде, жено, чукни се и ти! Чукни се с него, де! Не ти забранявам! Твой човек е! Ха наздраве, ортак!..."

  "Графоманът" П.Петров логично оставя образа на Едрениния съпруг на полуосветено място. За този съпруг се говори между другото: "...отбивал редовната си военна служба на другия край на България. Рядко си идвал в отпуск, а когато си идвал, не се задържал вкъщи. Обикалял като шугав по баирите, пилеел си младините из други махали. Заради непокорството си бил съден от военните, с години се губел по черните роти и затворите. През това време Едрена успяла да му роди две деца, да ги отгледа криво-ляво".

  Събеседникът в "опушения нечист ресторант" ще внуши с репликата си какво излъчване има съпругът: "Какво правиш! Мъжът й всеки момент ще влезе! Съобразявай се, можеш окончателно да я погубиш!" ...И се врязва в съзнанието ми оскъдно представеният, изолиран в полусянка образ – зад гърба му е хилядолетната представа за властния, решителния, коравия в мъжествеността, нетърпящия възражения стопанин. Ала стопанин ли е в действителност, или е развейпрах героят?! – Петров оставя читателя сам да прецени, особено замисли ли се над участта на омъжената Едрена.

  Жената е създадена за обич, да украсява света, да одухотворява света – долавям притеснението на Петров, тази жена не ти е добитък: единствено рожби да ти ражда, да тегли, да ти оправя постелята и самочувствието на мъж; едното не спори с другото, но който не цени женската привързаност и хубост, дали е достоен да бъде съдник?! Изневярата не иде от женското сърце, по-често е последица от неуважение, от пренебрежение към човека до теб. С печален акорд, твърде изящно приключва разказът. Историята е разказана, жената се е върнала в кухнята на занемарената кръчма, покрай отпадъка, при назидаващите я викове и кучешкия лай... Двамата случайни посетители на това забравено и от Бога тягостно място са обронили глава пред празна чаша...
  "– Страшна е понякога човешката участ! – завърши лесничеят.   
   – А още по-страшна е мъстта! – додадох аз."

  Имало е период в националната ни литература, когато романтическото светоусещане и подход са се състезавали или успешно са се допълвали с материализма на критическия реализъм. Най-добрите между разказите на Петров възкресяват романтизма в наше време, съединяват изпокъсаните нишки на генетичната ни връзка с фолклора (легенди, предания, поверия, митове, с исконно българската ни рефлексия (отглас, реакция) към света, в която рефлексия съзерцателният елемент, т.е. духовното, надделява... Грубият практицизъм съсипва човечността. Младите поколения българи с упоение пригласят на присъщия за протестантска и католическа Северна Америка и Западна Европа кощунствен принцип "О, ние нямаме приятели, ние имаме интереси" или на наглото питане от заможния простак с дъвка между зъбите: "Като си умен, що си беден?"

  Разкази като "Едрена" възкресяват самочувствието ни на българи чрез достойнството и уравновесеността на Източното православие, най-точен, най-близък до смирението на евангелистите клон от христовата вяра. Ето, впрочем... къс от Послание Първо на ап. Павел до солуняни (ІV, 11-12): "И усърдно да се стараете да живеете тихо, и да си гледате работата и със собствените си ръце да работите (...), да се държите благоприлично към външните и да нямате нужда от никого".  И още един цитат, пак от ап. Павел (Послание Второ до солуняни, ХІІ, 14): "Търся не вашето, а вас".

  Самоук, служещ си с няколко чужди езика: говоримо – френски, немски, пренебрегван и оклеветен, охулван през целия си живот, упорито търсещ вниманието на литературните примадони в родния си град, пловдивчанин до мозъка на костите, завършил с отличие най-престижния за времето си пловдивския Френски колеж, Петър Петров (Василен Ведров) е, въпреки мизериите на местните "братя и сестри по перо", оптимистичен пример за човек, източвал таланта си в непоносими условия, болнав, преследван от страхове и съмнения, ехидно подминаван от снобите като недоразумение. Малко по обем е написаното от него: седем или осем тихи с излъчването на печал разказа, два миниатюрни сборника с публицистика, осветена от тревожна доверчивост, че си струва да заложим повече на нравственото начало, отколкото на кресливия, толкова модерен напоследък цинизъм – особено у безпомощни, разхвалвани по медиите скандални автори а ла почетния гражданин на китно Габрово г-н Христо Стоянов (1956), известен със смърдящата си на кенеф проза за родопчаните, за карловския сирак Васил Левски, за "копелето Христос"; или за друг един кукер – пияндето Калин Терзийски (1970) и прочие любимци на чалга-скандалите. Неговото творчество на простосмъртен автор, мисля си, тепърва ще ни служи да проумеем какви сме, що сме, откъде идем и накъде върви нацията ни.

  Ще ми липсваш, Отшелнико сред четирите стени на позната за големия град охлузена от ветрове и дъждове панелка на първия етаж в жилищен блок от Тодор-Живково време. Треперещата поради болестта, известна като "Паркинсон", ръка повече няма да пише, бъбривата уста, ломотеща една през друга думите, вече няма да говори за световните неправди. Две супер-лимузини мазно-мазно пълзят под балкончето ми, докато пиша за теб на южната тераса с изглед към Родопите в моята панелка. Нахаканите кокошкари от гетото Столипиново се изнизват с гърмяща от лимузините им песен за курви и за вечната любов на курвите; но за теб това вече не е важно, търсачо на Любовта. Маймунката и цяла в злато да я опаковаш, си остава маймунка.

ПОСЛЕСЛОВ:

 Не ми се ще да приключа темата за простосмъртния Петров. В течение на месец вместо разговор то си е по-скоро монолог. Все пак, идеята ми бе да представя, че достойнството днес е и да не се опияняваш от гримасите на цинизма. Изкуството древните елини и древните египтяни чрез Слънцето олицетворявали с Аполон. В зората на днешната ни успешно загиваща по Западен план цивилизация върховният древен бог Аполон е представа за светлина и хармония в живота на обикновения грешен човек.

   Следва

Пловдив – гнездо на посредственост и култура

Plovdiv, edited on 30 avg. 2023

Илюстрации:

- Винсент ван Гог (1853-1890), "Селяни ядат картофи".

- Камий Клодел (1864-1943), любима на Огюст Роден.*

–––

* Вж. https://www.spomen.bg/article/10478917 – трагичната участ на една обречена от егоизма на мъжа любов. Бел.м., tisss.