ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (325.)
макар че образът им се отлива
Райнер Мария Рилке (1875-1926), из "Плач по Йонатан"
03.08.2002. ЖЕНСКИТЕ КАПРИЗИ У ХУБАВИЦАТА (1)
На 1 август т.г. починала певицата Мария Нейкова; изпълняваше основната песен в Николай-Хайтовия филм "Козият рог". Имам неясен спомен за Мария, че година или две е по-възрастна от мен, че е родом от Смолянския край и че учеше в пловдивския електротехникум "В.И.Ленин". Към ел.техникума водеше улицата, където за последно под наем деляхме с арменско семейство първия от двата етажа в масивната къща на улица "Люлебургаз" № 17. "Жирайчо, егур-егур, ичка нез!" – с писклив гласец крякаше всеки ден десетки пъти свекървата баба Азник, която подгъзуваше на сина си Бедрос и снахата Луиза: шета, готви, наглежда петгодишния вечно трополящ като козле внук. Луиза очевидно имаше високо мнение за себе си: ходеше, като да бе глътнала бастун и ни оглеждаше мен и седем-осемгодишната ми сестричка Ели мълчаливо, отвисоко и с едва затаено презрение. Докато мъжът й Бедрос беше добряк, чиновник-чантаджия, кротушко, от онези кротки прибрани мъже, които и на мравката път правят. Бо-о-оже, оттам съм намразил женуря, дето се разхождат из къщи цял ден сънени, по пенюар и с коса, цялата в ситно навити на книжни фишечета, за да станела къдрава.
Не знам защо Мария Нейкова свързвам с онези години, когато от време на време ме обземаше огромна, всепоглъщаща, неясна печал, някаква страхотна необходимост от любов, от желание да посветя бъдещите си подвизи на прелестна нежна принцеска, и тази страст по не знам какви си подсъзнателни импулси като спомен отзвучава у мен с руския шлагер от седемдесетте години, където рефренът бе "Третий должен уйти". Разказваше се в песента за момче и момиче, които се обичат, обаче се появява трети, и момичето зарязва довчерашния си любим, и тогава именно прозвучава замайващо-печалното "Третий должен уйти", демек, третият станал излишен, казано в прав текст. Мисля, че и Мария Нейкова имаше песен с подобно съдържание, ама не съм толкова сигурен. Е-ех, какви знойни вечери бяха в онзи мой някогашен Пловдив на къщурките под Джендем тепе!
Към къщата, където тогава живеехме под наем, се влизаше и откъм празното място на ул. "Пещерско шосе" № 34. Там някога имаше частна автомивка, а когато ние вече се нанесохме да живеем, от канала на автомивката бяха останали из високия буренак бетонни парчетии, тухли и камънак, и всичко това обрасло в сочна трева, живовлек и в дъното на поляната високи чак до гърдите ми, магарешки тръни. В края на пролетта и началото на лятото, та до първите предесенни поройни дъждове през септември на поляната, вечер известно време взеха да се появяват непознати батковци с тамбури, с бузуки и махалицата наоколо се огласяше от гръцки песни. Никой не ни обясняваше защо пеят точно на тревясалата поляна големите момчета; шушукаше се, че е заради Лила – цицорестата Лила, съседката, щерка им на Митрето и Калиопа или Калиопито, както я наричахме, двама крайно саможиви, затворени гърци-бедняци от кирпичената къщурка с гръб към поляната.
"Пак й правят серенада на Лила" – пулехме очи, искрящи от любопитство, от неясна някаква тръпка или предусещане за чудото на Любовта. Докато момците на полянката дрънкаха и пееха не непознатия свой гръцки, естествено винаги имаше и гръцкия тип тамбура. Та докато момците извиваха любовните си песни, саможивите родители на Лила се затваряха в къщурката си, нос не подават, но пък Лила току излезе наперена и строга на верандата отзад под мижавата осрана от мухи лампа да среше дългата си до кръста смолисточерна коса, да я подрежда в лъскави като зехтин тънки плитчици. Толкова имам да разкажа – толкова аромати и звуци, трепети неясни като копнеж под звездно Тракийско небе! И хладината, която полъхваше от надвисналото над улицата Джендем тепе, и песните на славеите лете нощем, които долитаха пак от потъналата в мрака на древнотракийски времена каменна грамада с езическо светилище най-горе...
Книгата ми "Ламски" изскача (ползвам метафора, изречена от В.Г.Белински)* изпод вехтичкия мундир на редника от австро-унгарската армия чеха Йозеф Швейк. Моят 11-годишен Ламски е духовен син на всеславянския ни рефлекс за ирония или пародия в трагични и отвратителни обществено-исторически обстоятелства. И Ламски, както и Швейк, се ражда в епоха на междуцарствие, когато старата нравствена система вече се е проявила с уродливото си лице, а т.нар. нов морал се олицетворява от невежите алчни и тъпи самозванци, наричащи себе си "демократи", "антикомунисти" или кой ги знае защо! – "дисиденти", което ще рече, че са не баш комунисти, ами леко кривнали от комунизма. Простодушните коментатори от компанията около семейство Ламски са отглас, реплики срещу настъплението на тарикатите както в България, така и изобщо в останалите общества от бившия фалшив модел на "строящия се комунизъм". Освен отговори, тези изпълнени с жизнерадостен смях реплики са отговор срещу алчността и тъпоумието от гледна точка на християнския възглед за нормалния ход на живота.
Тези пародии се градят върху печалните явления от края на второто и началото на третото хилядолетие на европейската ни християнска цивилизация и би трябвало да внушават, че здравите семена в националната ни родна култура все пак се носят не от специално назначените царски вестоносци – писатели, вестникари, лит. критици и всякакъв род модерни книжници и фарисеи, а от най-най-обикновените хора.
08.08.2002.
От това, че циганската чалга така кресливо разярено ме следва по пети, не виждам как бих могъл да я заобичам. Толкова фалш и показност в любовта, в страданието за любов може да хареса само на отчаяно тъп тип, пощръклял от мерак по нагла курва.
09.08.2002.
Цялата сутрин правих приписки към уводна статия на литературния критик Кръстьо Куюмджиев (1933-1988), турена като предговор към сборника "Съчинения на Димитър Димов", том І**. Леле, колко пошло са ни промивали мозъка с идеологически схеми и апология на комунизма! Горкият Кръстьо, помислих си.
11.08.2002.
От седмица насам ме занимава "Поручик Бенц", роман на 25-29-годишния Димитър Димов за авантюрите на ловка и красива кокотка през 1917-18 година сред ужасите и подлостите на войната, когато Българската ни нация се сбогува с възрожденския си блян за обединението на земите, населени от българи, в една държава. Чета бавно, като правя съпоставки с подробните хронографии от публицистичната "История на Нова България, 1878-1941" от Никола Станев (1862-1949). Възможно е Димитър Димов също да е ползвал тълкуванията на Никола Станев, когато си е писал романа.
По повод образа на Елена Петрашева... Хубавата, привлекателна за мъжете жена е като торба жълтици на кръстопът. Всеки я пожелава, но успелите да се докоснат до нея сладострастници губят основното достойнство за мъжа – своята обективност и независимост от страстите. Хубавата жена не трябва да се притежава, достатъчно е само да й се любуваме. Който влезе в нейната орбита, рискува да си изгуби мярката за нещата от живота. Сама хубавицата е преследвана от неудовлетворения стремеж към все нови и нови от предлагащите й се възможности за завоевание. Ала липсата на мярка погубва личността. Изкушенията са силни, колко ли са мъжете и хубавиците, които да устоят на изкушенията, да не се съсипят от алчност и самовлюбеност?!
Женските капризи у хубавицата, ако е интелигентно същество, често са облечени в изключително логични обяснения и доводи. Това заблуждава мъжа и е лесно той да се превърне в придатък, в паж от свитата й. Наистина, колцина могат да се удържат сред мъжете? Пази, Боже, да не превърнеш страстта си във водач! Нужен ти е силен характер да оцелееш, без да почнеш от един момент нататък да предателстваш срещу себе си. А продажната хубавица щастлива ли е? Радостта от живота няма нищо общо с разврата. След няколко подобни Пирови победи човекът, независимо мъж ли е или жена, е духовна развалина. Дочетох романа. Чете се бавно. Усложнена и провлечена проза. Не е от южняшки, от славянски или романски, т.е. от игрив, жизнерадостен тип, а е текст в стила на умозрителната пронизана от идеални линии немска литературна класика. Съвършена конструкция, но не ми допада фаталистичният аромат на ледена пустош. Предпочитам Бокачовите жизнелюбиви сюжети, или тревожната философска белетристика на Камю. Обичам литературният герой да ме зарежда с енергия, а не да ми навява трагичното печално усещане колко преходни сме в суетата и страстите.
Следва
* Висарион Григориевич Белински (1811-1848), руски литературен критик, публицист, философ и демократ. Без него как да си представя руската литературна класика; той просто й дава лице, оформя структурата и постиженията й. И само като си помисля колко обидно кратко е живял.
** Издание на "Български писател" от 1974 година. Бел.м., tisss.
.jpg)
.jpg)
