Времето

Времето
Моята обсерватория

Общо показвания

сряда, 29 март 2017 г.

Публицистика – ТЕХНОЛОЗИ НА ВЛАСТТА

ТЕХНОЛОЗИ 
НА ВЛАСТТА 
 
      09.10.1998. 

    Има дни, когато всичко, което съм писал дотук, ми се вижда безсмислено и суетно. Никаква съпротива... Няма възражения, няма отрицания. Замахваш с рапирата, острието й потъва в желе от апатия, леност, безмълвие. Но това не е тишина продуктивна, а овче щастие, което емен-емен да ме залее... 

    Не е ли това ситното плетиво на собствената ми посредственост!

    В книгата на Абдурахман Авторханов* "Технология на властта", том 2 цитат от Ницше ме хвърля в унес, заставам пред бездна: по ръба на пропаст съм вървял като че ли дотук... И ето, иде Спасителят в ръжта от метафората на американеца Джеръм Селинджър, заимствана от шотландския бард Робърт Бърнс. Ех, момко, дето безгрижно си играеш в цъфналата ръж, дали би оцелял, ако да не пърхаше твоят ангел над тебе? Защо си на този свят! Не са ли напразни усилията ти да подредиш хаоса от впечатления?

  И как се смиряват самонадеяните пози в унили, уж човеколюбиви сенки! Остава единствено хвалбата, че някога, е-е, преди години... нещо рязко и значително си сторил.

    Пак сладки лъжи!

    За да се създаде една светиня, трябва да се унищожи друга светиня, такъв е законът – цитира твърдение на Ницше авторът на "Технология на властта". 

Фридрих Ницше (1844-1900)

    И по-нататък: Не оставяйте да ви заблудят: "великите умове" са скептици. Мощта и свободата, които произтичат от силата и свръх-силата на ума, се доказват чрез скепсис. За фундаменталните неща (ценност-неценност) хората на убеждението не могат дори да бъдат взети под внимание. Убежденията са затвори. (...) Свободата от всевъзможни убеждения принадлежи на силната страна. Всяка страст – основа и власт на битието – още по-ясно, по-деспотично, отколкото е тя самата, взема целия му интелект, за да обслужва (за делото). (...)

    Много се постига само по пътя на убеждението. Голямата страст има нужда да използва убеждението, но тя не му се подчинява – тя умее да бъде суверенна. Обратно, необходимостта от вяра по отношение на безусловното "да" или "не" е необходимост на слабостта... "Човекът на вярата", всеки "вярващ" неизбежно е зависим човек, който не може да поставя цел... "Вярващият" не принадлежи на себе си, той може да бъде само средство... той се нуждае от някой, който да го използва. Неговият инстинкт оказва особена чест върху морала на самоотрицанието. 

    Всяка вяра е вид самоотрицание, вид самоотчуждение. "Вярващият" не може да мисли кое е "истинно" и кое "неистинно" – мислите и оправданията в това отношение биха станали причина за незабавната му гибел. Патологичната обусловеност на неговата оптика прави от убедените хора фанатици: Савонарола, Лутер, Русо, Робеспиер, Сен Симон – антиподи на силния, станал свободен дух, макар че великата позиция на тези болни умове, тези епилептици на понятието, действа върху масата... (Вж. цит.съч., с. 28-29 и по-нататък, с. 30.)

    "Ще дойде време – твърди Ницше, – когато с моето име ще се свързва нещо чудовищно – кризата, подобна на която е нямало на земята, най-голямата колизия на съвестта, решението, насочено срещу всичко онова, в което досега са вярвали, очаквали и смятали за свещено... Тогава цялото понятие политика ще се превърне в духовна (идеологическа – бел.м., Г.Б.) война, всички устройства на властта на старото общество ще бъдат вдигнати във въздуха – те винаги са се държали с лъжа: ще има нечувани досега войни на земята. Започна от мен, на земята ще има голяма политика."

Абдурахман Авторханов (1908-1997)

    Авторханов отбелязва след това: "Без Ницше не може да бъде разбрана философията на сталинистите". И тъй изяснява, че фашизъм и сталинизъм са духовни рожби на една и съща философия – фантасмагорията за свръхчовека, който имал бил "свободата" и "могъществото" да пренебрегва Десетте божи заповеди. Питам се: къде съм аз, българинът, в протичащите с главозамайваща скорост духовни превъплъщения на Злото. Човечеството се накланя към американизма, т.е. към консумативното начало. 

    Като опитни бели мишлета масмедиите ни настройват на определен градус, тъй че да виждаме само предварително подбран специално за нас сектор от живота. И се впускаме да дирим щастието не в качеството на личността, а в количествено натрупване на знаци, свидетелстващи за престиж, могъщество (уж!), материален просперитет. 

    Инстинктивна тревога сочи традицията като заслон от налитащите яростно вълни на бездуховност: сексуална разюзданост, наркотици, сциентизъм, генно инженерство, обичайните битови насилия, свръхмодерни оръжия, изсичане на горите, замърсяване на флората, екзекутиране на цели видове от фауната с отрови в промишлени дози... 

    Злото е навсякъде около нас; у нас обаче е Бог, т.е. собствената ни съвест. Ала на кого да обясняваш! Не е ли твърде слабичък гласът на разума! Кой ще чуе? Освен друго, и традицията не е нещо непреходно, и традицията постепенно и непрекъснато, променяйки се, поема от наркотика на дивата потребителска еуфория и ни праща в плен на развихрилата се и у нас в страховити мащаби, нахлуваща от благоустроения Запад внимателно планирана пошлост.

    Като се обръщам назад към миналите години от битието на моята нация, виждам чистосърдечна наивност и вяра в кумирите, въздигнати почти като туземски идоли. Кой ги е изработил тези чудесни образи? Ами Паисий, Раковски, Левски, Ботев, Бенковски, Стамболов, Фердинанд, Стамболийски... 
    Всеки от тях по свой начин впрягал себе си (то значи: и последователите си) в едничката страст – да се жертва в името на нещо ново, в очакване на Годо, който всеки момент би трябвало да се яви на хоризонта, а все така не се появява. Вместо него от плът и кръв се пръква неизменно Бай Ганю Балкански – точният човек в точното време и на точното място.

    Дали натискът върху съзнанието на милиони хора от кал, Адамовци и Еви, не е разрушил вече естественото свойство на обществения живот да се очиства от инфекции и извержения на човешката ни природа? Не съм религиозен, но ме ужасява пренебрежението към най-човешкото сред нас, пренебрежението към човека. Човекът като че са го предвидили единствено за пълнеж и строителен материал за илюзиите на Някой си, колкото и този Велик Някой да е обаятелна личност за масата мои сънародници, най-обикновени хора.

    Настойчиво внушават, че животът се движи към прогрес, и значи, утре или нейде отвъд предстои да се озовем в мечтания Рай, в Обетованата земя на чудно благоденствие и хармония. Резултатът – наказателни акции, избити, осакатени, прокудени огромни човешки тълпи по Земята.

    Сега и тук, докато съм жив, боледувам, вдигам температура или зъзна в кожата си, ала и докато мечтая – не е ли това основното! Разговорите ми с Бог не са в молитвена форма, изпълнени са със съмнения и скептицизъм; виждате ли нещо ново в това? Но те са начин да надникна в себе си. Бог ми е необходим не като повелител, комуто да целувам ръцете и краищата на наметалото, а като образ-алегория за съвестта на шест или седем милиарда човешки същества на планетата. Не съм нищо повече от когото и да било; изкуството да се живее е в хармонизиране на вътрешните ни амбиции с нравствеността на битието – нещо, заложено сякаш още преди идеята от кал да бъде сътворен първият човек.

    Какво са "свръхчовеците" на Фридрих Ницше, буквално пренесени от света на философските схоластични упражнения в реалния материален свят, ако не грандомания в най-отвратителния й вид! Ако тези, които следват този възглед, се държат като Баща на нацията, Велик архитект на света, Върховен кормчия на прогреса, ако въпросните идиоти не съзнават какво вършат, то извинява ли ги?

    Е, добре... А свръхчовек ли е Левски, какъвто ни го представят? Или – наш си, национален, изконно български... мит, копнеж по духовно великолепие, което самите ние не сме и никога не бихме могли да бъдем?

   
10.10.1998. 

    Материалното се плези иронично иззад всеки ъгъл, иззад всяка фасада на благополучието, фиксира ме, умилено от наивността и от доверчивостта ми, почуква ме по челото: "Ей, къде ти е умът! Ако си умен, защо си беден?"

    В планината, в пустинята ли да се скрия? От друга страна, дали недоимъкът в материалното не е цената да си в съгласие, в хармония със себе си? Богаташ ли е бил Сократ? А Паисий, Софроний, Любен Каравелов, Петко Славейков, Алеко, Вапцаров...? Тези блестящи българи* нима са блестели с материален разкош. Повечето от тях – недохранени, дрипави, цял живот скитници, хора с очи в облаците и звездите, а до шия в калта. Ей тази самообреченост понякога дотежава, а инак – що! – нима не съм щастлив?

Пловдив – европейска столица на културата 2019 
Plovdiv, edited 29 mar. 2017
____
* Вж. http://ru.wikipedia.org/wiki/Авторханов, Абдурахман Геназович.