ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1017.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН  

ПЛОВДИВЧАНИН (1017.)

Отдел "Средношколска младеж" оглави Г. Бояджиев и работи немалко време. Тих и вечно тревожен за нещо. Журналистическата робия не му допадна и стана учител. – Из документалната патетична книга на Върба Чавдарова (1929-2022)* "Индекс 21361 – сантиментално посвещение на някогашния младежки вестник "Комсомолска искра"

  24 avg. 1998 

ИСТИНАТА ИМА СПОКОЙНО СЪРЦЕ**

  Звучи камбанката на черквата "Свети Илия" край най-голямото циганско гето на Балканския полуостров и изобщо в континента Европа. Спокойно и свежо. Утрините полека-лека захладняват. Слънцето бледо мъжди иззад облаци рехави, на валма като непрана овча вълна. Наоколо е пренаселено от селяни. Наблъскани сме по блоковете: и всяко семейство нашенци е по на 50-60 квадратни метра площ. Този простосмъртен, присадил се от село в мощния тракийски полис мил народец живее несносно сред собствените си битови боклуци, крачи по разнебитените улици наоколо. В жежки летни нощи екарисажът, отстоящ на не повече от три километра по въздуха, ни залива с мъртвешка воня. Въздухът става лепкав, плътен, мазен; колкото и дъх да си поемаш, въздухът не ти достига. Екарисажът е причина да ме уволнят през лятото на 1981 г. от пловдивския младежки вестник... Писах, че обслужващият пет окръга екарисаж усмърдява нощем не само нашия гъстонаселен типично работнически район, но че и на Червеният площад в Пловдив смърди на леш. След две или три наказания*** за т.нар. "груба политическа грешка" този път не ми се размина – ядосал ми се някой там горе, т.е. самият първи секретар на ОК на БКП Иван Панев (1933-1990) и...

 Привикват ме в ОК на ДКМС**** – другарите отгоре искали подмладяване на щатния състав на редакцията. Важното научавам от секретаря по ИВД (идейно-възпитателна дейност): Партията вдигнала доверието си от мен, и значи, трябва веднага да напусна. "Най-добре сам си напиши молбата за напускане, да не се налага дисциплинарно да те уволним!" – общо взето, този е лайтмотивът на непринудения разговор с трима секретари на ОК на ДКМС, плюс Нели Пеевска (1949), контролираща как се списва вестникът.

  "Заради ценните идеи в твоите статии" – както се изрази вторият в онази висша местна партийна йерархия Димитър Димов, назначиха ме учител по български език и литература в току-що построено училище в Кичук-париж. "Колективът са все млади даскалици, надявам се да ти се хареса. Дерзай, млади човече!" Ай, каква картинка сме били: Димов, едър като трикрилен гардероб, гушнал ме през рамото с могъща лапа, другата му лапа ми сочи сияйното бъдеще, и аз – Блудния син, когото Партията, макар подразнена, шамаросва нежно, ама и по йезуитски продължава да си го приласкава!

  Че не заслужавам доверие, три пъти на разни места ми го съобщават, а най-пряко го изрече 77-годишният Андон Тодоров от нашия квартал "Димчо Дебелянов". Като един от баш-организаторите на известната в учебника ни по история Стачка на ямболските текстилни работници от 1931 г., на този за мен "бай Андон" джелатите в местното ни Пловдивско полицейско управление му потрошават в буквалния смисъл костите със сапове за мотика; година и половина по чудо оцелелият Андон ходи с метален корсет под дрехата си, та по времето на соца го водеха за "активен борец против фашизма и капитализма" и нямаше как да не се съобразяват с него. Странно, ала несговорчивия бай Андон, от когото заради чепатия му нрав партайците бягаха като дяволи от тамян, го усещах особено близък – суров, ама и верен приятел, който ме пази от мекерета и подмазвачи. Около четирийсет лазарника по-възрастен от мен, през ден и дори всеки Божи ден ме навестяваше в канцеларийката (два на три метра) в кварталното ОФ-е, уж да бъбрим, може би по-скоро той да ме поучава като новооглашен председател на кварталния комитет на Отечествения фронт с 23 (двайсет и три) низови организации – най-многолюдната по онова време ОФ-организация на най-древния град на България Пловдив, наброяваща над десет хиляди гласоподаватели по изборите, гласени да са неизменно печелени от кандидати на БКП едва с няколко десети под стоте процента.

  – Ти се благодари – отпусна се веднъж бай Андон, – че между капките си минал!

  – Какви капки, истината писах! – ядосвам се.

  А той, триж по-ядовит:

  – Ти какво искаш! В отсрещния край на Европа подстрекатели като тебе изкараха по улиците работниците от корабостроителниците на Гданск и Гдиня, подкокоросаха ги барикади да вдигат срещу властта...

  И понеже гръб съм му обърнал, а тишината в канцеларийката става все по-тягостна, продължава вече по-меко:

  – Млад си още, зелен си, а имаш прекрасни две момиченца. За тях мислиш ли!

  Декември 1989 г. Съседи ми дават акъл: "Що се не пишеш и ти дисидент! Нали зарад онази статия ти биха шута!" Единият от тях – заслужилият майстор на спорта Веселин Чаушев, върхове покорявал нейде на майната си в Памир, на висок глас се горещи:

  – Не виждаме ли, че си червен? Да не си комунистическа семка, кой теб ще те пусне в комунистическия им вестник! Кой по празниците окачва знаме, а! Кой?

  Дразнел се Веско, че провесвах, провесвам чат-пат досега четириметров български трикольор от балкончето си по национални празници. Едно от пияндетата пък: Слави Бахчевански от близкото до Пловдив село Динк – описах го в ръкописа "Историйките на ученика Ламски"*****, се изцепил към белотаджиите, сврели се с трилитрово шише домашна ракия и леген вместо тава, пълен с мезе, в избата за парно в съседния вход:

  – Не знаете ли, бе? На Жоро баща му в шумата се е крил. Партизанин... По мандрите питите кашкавал обирал. Абе не му е чист косъмът на Бояджиев, нали ви казвам! И се кръстил този симпатяга Слави, който някога подписи сбирал в тетрадка, за да отидат делегация глупаци наивници да протестират в приемната на Градския комитет на БКП да бъда върнат в редакцията на младежкия вестник, защото онова за Екарисажа баш си било, според тях, самата истина. И го отказах от този мерак с лафа: "Ей, Слави, ти ли ще ми носиш цигари в панделата, ако тази твоя акция се размирише най-горе?"

  Ей така се раждат митовете и легендите сред моя весел и готин простодушен народ.

  Не, не се броя за дисидент, ни баща ми е бил партизанин. Наивно съм се мислил за повече комунист от фанатиците с партийна членска книжка... до онази моя критична статия от май 1981 г. "Примери с обратен знак", опъната от първа, та и върху цялата трета страница на "Комсомолска искра". След като ме прогониха с финт от младежкия вестник, шест месеца, кажи-речи, боледувах, та и жена ми зад гърба ми тръгнала мъж да си търси. Мисля си: В горните три версии, особено при последните две, съседите са проявили здрава логика. Простосмъртният българин знае – за неудобни истини не се прощава! Мнозина от комшиите са в родния ми град чрез партийното си членство, непонятно им е как ще допусне някой там горе да пиша в комунистическия им вестник и да се движа безнаказано между едрите червени паламуди, а пък да не съм партаец. Ами че това е фантастика, и не единствено според тях! Питат ме понякога и досега: "А ти не беше ли комуняга, не се ли изметна и ти като фурнаджийска лопата, демократ да се изпедепцаш?"

  Те никога не бяха вярвали в комунизма; а аз вярвах. Да, вярвах... поне до есента на 1981 г. Те не бяха комунисти, ами отряд партайци. Към членството си в Партията бяха гледали практично, като на нелоша сделка да се устроят, да си подредят животеца по-далече от село. Този род сънародници и до днес гласуват за пребоядисалите се във всичките цветове на дъгата партийни глутници с красни имена. За милите ми съседи то е в съответствие със сключен преди доста десетилетия договор с Партията-майка, Партията-мафия и каквото още ви дойде на ум тарикатско, лицемерно, изнудваческо, подло. Логично е да попитат: "Ей синко, като не си сключил договор с Партията, какви си ги дробил в онзи неин вестник? Щом са ти теглили шута, щом както кирлив турски фес са те изритали от стройните редички на праведниците, значи, ще да си нарушил някакъв договор, сине майчин!" Не, не знам дали ги оправдава невежеството относно комунистическата теория и практика. Мен, обаче, нищо не ме оправдава, освен тъпия факт че – откак петгодишен съм тръгнал да ходя на детска забавачка, та до двайсет и четвъртата година съзнанието ми на обикновен човек, но с яко българско потекло, е било системно и внимателно промивано с подбрани късчета полуистина и тъп патос.

  Роден съм три години след Девети септември 1944 г., как да знам какво се е случило тук в България, преди да се появи моето поколение българи! До 1981 г. бях убеден, че водата тече бистра от горе; че ако има тук нечистотия и несправедливост, некадърни, алчни и невежи шмекери тук на местна почва размътват водата. Ей тъй повярвах и на едни видимо чудесни eнтусиасти, които след Десети ноември 1989 г. се самообявиха за демократи. Известно време – около година, година и половина, наредих се до тези пламенни приятели, ръкоплясках им в пълните с наивен доверчив народ пловдивски киносалони, когато патетично развенчаваха комунизма, размечтах се, а и ръцете ме засърбяха отново да правя вестник – истински вестник, за какъвто съм си мечтаел от 13-годишен, когато правех стен-вестничето "Бодливата писалка" с мои си карикатури, стихчета и епиграмки, окачвах го край вратата в класната стая на VI-a клас и се правех на ни лук ял, ни лук мирисал в множеството деца в някогашното пловдивско училище "Сашо Димитров". И се писах сред учредителите на първата обновена след "славния" Десети ноември 1989 г. Демократическа партия – Демократическата партия в Пловдив с лидер неизвестния за мен дотогава преподавател по полифония от пловдивския ни музикален институт. Ай, как дръзко и умно говореше Полифонистът!

  От градската ни интелигенция бяха мнозинството оглавили пръкналите се като гъби след дъжд партии с гръмки и сладки имена. Та с развълнувания простодушен народ бях готов да приема (с вътрешна ирония все пак) тези патетични обещания за светло бъдеще. Значи, колкото повече се горещи ораторът, толкова е по-истински демократ! В това отношение бившата ни обществена управа беше произвела полк сладкодумни демагози. Казионните БКП, БЗНС, ОФ, КНСБ и ДКМС не бяха ли школа за политически тарикати? Лесно е да се каже сега, разбирам, и затова спирам по тази тема... Засега!

  Артистични натури, като проф. Михаил Неделчев (1942), наистина бяха зле ударени от комунизма в България, ъхъмм! Не е редно светът да се прави, че не им съчувства, когато дотолкова напористо се стремят да се изкарат дисиденти, воюват с други като тях "инакомислещи" персони кой да влезе и кой да не влезе в съдбовния Списък на привилегированите******, при положение че дори лютите реплики на общопризнатия свободомислещ Радой Ралин, се обсъждаха от медиите на властта като наивна поза на объркал се боен другар сред най-достойните от партизанския отряд "Чавдар". Е, и за каква опозиция срещу комунистическата власт в България тогава да говорим?

  Животът всяко нещо поставя на мястото му, а децата ни не ни приличат. Изглеждат неприятно и твърде прагматични, очевидно не са склонни да бъдат лъгани с приказки за утрешния светъл ден, и вероятно са прави. Криво ми е обаче за отиващото си мое поколение от сантиментални идеалисти с розови очила, каквито всинца излязохме от средните училища, ВУЗове и от Университета на онази соц.България. Били сме ловко употребени, а нима в доверчивостта все пак не сме били по-близо до духовността на християнството от властващите идейни материалисти и борци за висок пост, слава и финикийски знаци в днешна България? Божественото у човека е в готовността му да живее и работи за другите. Това има ли го тук и днес? Да, в някои изключения го има, които изключения – уверяват древните мъдреци, подкрепят правилото. Тогава какво друго ти остава освен смирението да приемеш живота си такъв, какъвто е, и да му се радваш на този свой глупав живот, да поправяш само кривиците, които са в обсега на ограничените ти човешки възможности?! В библейски смисъл всеки от нас е гол под Небесата. Колективна вина, колективна отговорност ли? Я пак да помислим!

  Кротко пее черковната камбанка над най-многолюдното циганско гето на Балканите и в Европа. Докато има кой да пали свещица и да дърпа връвта на камбанката, все си остава жива надеждицата да се обърнем към себе си като човеци, които се ценят и не живеят единствено за да ядат, пият и износват новите си дрехи, както и наивно да се доверяват на злополучни, оплискани в смрад и кръв идеи за световно щастие или за демокрация, поднесена на тепсия от лицемерни оратори, които са всъщност врагове на човечността.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 15 uli 2022

 Илюстрации:

 – 1983-1986 г. Председател на кварталния комитет на ОФ в най-многолюдния жилищен район на Пловдив, в квартал Изгрев – Изток, с моите сътрудници инж. Иван Попов – бивш голям началник на каскада "Въча", Иван Папазов – монтьор и обикновен бачкатор в пловдивския автосервиз "Тракия", и учителя по музика в пловдивското училище "Симон Боливар" колегата Атанас Младенов.

 – Първият ми ученически лагер – август 1957 г. Изпратен съм от пазаржишкото училище "Методи Шатаров", където учих два учебни срока, 9-10-годишно хлапе. На фотографията съм вдясно зад фронтално рапортуващия, с къси бели гащи. 

___

* На г-жа Върба Чавдарова (1929-2022), с която делях в течение на девет години (1972-1981) редакционна стая; е лафът: "Жоро Бояджиев заема тук мястото на някое наше момче", след като по Радио Свободна Европа за кой ли път бяха споменали моя вестникарска статия в пловдивския младежки вестник.

** Сентенция на Уилям Шекспир (1564-1616) сложих за девиз на чисто политическия вестник "Демократическо знаме" (19 май 1990 - 26 февруари 1991 г.), печатен орган на първата след Десети ноември 1989 г. Демократическа партия с председател доц. Илия Кожухаров (1949).

Иван Желязков (1946)

*** Чрез намаляване по за три месеца заплатата ми на лит. сътрудник (105 лв.). Случаят, както го е представил по онова време асеновградчанинът Крум Марков – инструктор в ОК на БКП, е следният! Кани Т. Живков любимеца си Панев в своя кабинет и посочва разтворения върху бюрото му вестник: "И какво чета, Иване, във вашия младежки вестник? На Червеният площад в Пловдив вони на леш"... Връща се Иван Панев от София и привиква сътрудниците си, между които са Спас Беловски и Крум Марков. Накъсо, думите му: Авторът на статията защо е в редакционния състав? В средствата за масова информация на Пловдив този Георги Бояджиев да няма достъп! Крум Марков (1945) на четири очи разправя за това на съгражданина си от Асеновград и партиен секретар в "Комсомолска искра" Иван Желязков (1946). Затова и написах текста от сборника ми "Сутрин рано" (1983), отпечатан в местното издателство "Христо Г. Данов" под надслов "Разбирам, че е прав, но много съм малък да му помогна" (думите на Крум пред колегата Иван Желязков по повод случая). И други хора с власт в Пловдив тогава знаеха, че съм писал истината в младежкия ни вестник, но умно си замълчаха: Спас Беловски – завеждащ сектор "Средства за масова информация" в ОК на БКП, Йорданка Аначкова – шефка на РТЦ (Радио-телевизионен център – Пловдив), Върба Чавдарова, която ме споменава в патетичното си книжле за вестник "Комсомолска искра" като нещастен пъзльо, случайно попаднал в журналистиката. 

     РАЗБИРАМ, ЧЕ Е ПРАВ, НО МНОГО СЪМ МАЛЪК ДА МУ ПОМОГНА

     Прав си, както винаги, другарю:

     малък си пред истината ти!

     Аз и на това съм благодарен –

     че страхливо не ме защити.

     Виждам как костюмчето си носиш,

     как се извиняваш, сгърбен цял,

     и гърмят в сърцето ми въпроси...

     Колко ли мечти си надживял?

     Колко ли красиво са те били?

     Как ли нощем хленчел си от страх?

     Как ли коленичил си безсилен?

     Как забравил си да ходиш прав?

От сб. "Сутрин рано", изд. "Христо Г. Данов", 1983 г.

**** Окръжен комитет на ДКМС (Димитровски комунистически младежки съюз). 

***** Гл. ХСIX "Фотография" от част IV "Кафене Анасон" на ръкописа "Историйките на ученика Ламски" (1994-2004).

Михаил Неделчев (1942)

****** Версия на т.нар. "Активни борци против фашизма и капитализма при управлението на Т. Живков", възпроизведена след Десети ноември 1989 г. като Списък за привилегированите борци срещу управлението на Т. Живков, изготвен от проф. Михаил Неделчев. Бел.м., tisss.