ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1021.)

 

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1021.)

  "Не се гаси туй, що не гасне!"– пише патриархът на Българската литература, когото напоследък гледат с нарастващо подозрение онези, които съставят учебниците ни за нашите деца и внуци. – Аноним (1947)

  18 fev. 1998

ЗА ЧЕСТТА НА ЛИТЕРАТУРАТА*

 

 Литературата иска жертви. И тя си има своите светци, своите Дантоновци и Робеспиеровци, Моцарт и Салиери. Някога за едната мъжка чест братята по перо на дуел са се стреляли. Спомняте ли си края на Пушкин? Някога в гимназията ни учеха, че гениалният поет е като Ботев, в будоарния по-мек нашенски вариант – като Яворов, в по-семплия случай – като Смирненски, онзи син на бежанци от Македония, който – като ял пасти, сърбал боза и с мънзърко моливче нахвърлял върху късове амбалажна хартия от чували с тиквено семе стихове, като "Аз не зная защо съм на тоз свят роден", ала после пипва ТБЦ (туберкулоза) и ниже онази красива пролетарска идилия за каменарчето с избелелия каскет и дързост в погледа.

  В началото на смутния ХХ век защитата на творческото кредо, тъй да се каже, на личната инвенция, се осъществява с подръчни корави средства. Привършвали ли му естетическите аргументи, родният наш поет-философ минавал към ръкопашна схватка с опонента и къде с юмруци или текмета, къде с по-ячка кюския постигал абсолютното убеждение; за тази цел също толкова подходящи били чадърът и дебелият бамбуков бастун, прилагани с творчески хъс и вдъхновение. Че как иначе да се справи с разплезеното научно подковано теле, което вместо да похвали творенията Му, без капка свян излага на показ смешните Му страни! Един Стоян Михайловски, един Кирил Христов можем ли да си ги представим кротко навели главица като агънце-багънце! 

   В ерата на Реалния социализъм с човешко лице сбиванията, особено па подир литературно четене! – доставяха естетическа наслада на публиката. Това беше десертът, гвоздеят на програмата. По-буйнички и по-пламенни винаги са били поетите. Враждата между поет и литературния му критик е толкова естествена, както симпатията между пес помияр и домашна котка. А помните ли поетическите рецитали между 1962 и 1968 г. в аула 65 или в аула 272 на Софийския университет "Климент Охридски"? Ойй, как яко се младеха на коневръза край служебния вход към Университета или пред входа на Университетската менза бойки, наперени бетер японски петлета младите родни поети! Каква прелест беше да съзреш автор на вакханални мадригали за розовия корем и цици на любимата девойка как нанася ляв прав, следван от дясно кроше и ъперкът по муцуната на несговорчивия опонент, току-що сътворил поредната "Ода за Партията", "Ода на СССР" или оратория в чест на партизанското движение, Митко Палаузов, Павлик Морозов, баба Цола Драгойчева или годишнината на Великия Октомври! 

  Столични кръчмета, като "Дълбок зимник" или "Грозд", още в епохата на Димчо Дебелянов и Димитър Подвързачов са си извоювали вече слава на местенца за евтин запой с радомирски пелин, руйно мелнишко или пенлив асеновградски мавруд. Край родната партийна лирика открай време лъха на отчаян бабаитлък и честолюбие. Какво да се прави, като българите сме си божем темпераментни, гореща ни е кръвта южняшка!

Кръвта се ядно в жили вълнува,
погледът мрачен, умът не види...

– пише геният на Българската поезия и публицистика** и това очебийно ще да е необходимото състояние, за да произведеш огнени стихове. Ако тръгнем да търсим кусури, няма как да подминем печалната изповед на друг велик български поет, който заплати с живота си, че се писа редник на фалшива идея. Какво тук значи някаква си личност! – възкликва*** часове преди разстрела в Софийското гарнизонно стрелбище, обладан вероятно от все същото вдъхновение на трагично заслепения... 

  В училището обаче поета го изучават не като живо същество с неговите земни страсти, падения и възход, а като препарирани мощи от епохата на фараона Тутанкамон или Рамзес. Прочее, тук случаят е съвсем земен. Ако някога някой си гордо е прогласял: Жени и вино, вино и жени! – демек, дай ми ги насам, па ела си гледай сеир! – днес този зов е не по-малко на мода. Освен дето се пердашат за стихове, поетите се млатят и за женички: било шавливичка съпруга, било невярна метреса или проститутка, въздигната до небесата със златист ореол на нежна Муза за Поета. Неестествено ли! Неестествено ще е, ако травестит вземе да ги дипли ей такива едни:

 Ни лъх не дъхва над полени... (Николай Лилиев).

  Хайде де! Изкуството е жизнено като живота, какви ти печални вопли на бездомен странник" (Димчо Дебелянов)? Че лириката се нуждае от поза – за това две мнения няма, а пред онзи притреперващ лик на канцелариста, окайващ момето с китара, тръгнало покрай релсите с "двама зли гамени" (Атанас Далчев), притеснен да го не разглобят от груби ласки и прегръдки това загоряло моме, предпочитам пълнокръвните строфи на селянина от Добромирка:

Душата ми не е модерен ресторант,
за да гуляят в нея разни дами,

или посветеното на същия Пеньо Пенев от друг чепат автор:

  И ваште благоверни дами
    към мене гледаха със страст,
    че любех аз от вас по-силно
    и пиех по-добре от вас (Георги Джагаров).

  Литературата, особено поезията, е лют спор, разговор, в който разговор понякога може да хвърчат изкъртени зъби, мостове, коронки, цели ченета, но тя в никакъв случай не е нравоучителна сказка пред изнежена публика. Историйката, за която иде дума оттук насетне, протича върху персийските килими на някогашното Писателско кафене в приземния етаж на сградата на софийската улица "Ангел Кънчев" № 5.

  

  Младата надежда на прогресивната родна лирика Лазар Шонов – родом от село Гол тупан, Пловдивско, наченал артистичния си живот изпървом със зоотехника (свиневъдство), прехвърлил се поради погнуса в школа за пътно-строителни машини (валяци, багери и прочее земекопна техника), успешно завършил едва втори курс дървообработване и за дърводелец доучвал вечерно, обаче след осемгодишни опити най-сетне с телефонно обаждане отгоре приет за студент по специалността Начална педагогика в полувисшия шуменски институт за детски учителки, която специалност заряза към края на третия семестър, понеже се обяви за свободен артист на свободна практика – та в тази мъглива столична утрин киснеше, унило обронил брадясал до ушите лик над празна маса в празното кафене.

  Празни му бяха мислите, празни му бяха джобовете. Абсолютно позната екзистенциална драма – нямаше дори кой да го почерпи поне филия хляб, намазана с мас. Бе прекарал нощта между пияндета и търсачки на изгодна партия за женене от дълбокия прованс, изпонахапан до кръв от бълхите и дървениците в близкия хотел "Севастопол" на ъгъла, където се пресичат софийските улици "Раковска" и "Граф Игнатиев", в онова добре известно на всеки провинциален артист помещение с трийсетте жестоко умирисани на карбол легла, бе махмурлия, сиреч в кисело настроение поради тъпата снощна запивка, дето похарчи всичките си спастрени парици. Чакаше сега на гюме милозлива някоя местна жертвичка да го авансира, да се прибере най-сетне и той "в бащината къща". На всичко отгоре червата му куркаха, бунтуваха се от глад, че трети ден я караше на сух хляб и чубрица с лук.

  Рано-рано сутринта Лазо помогна на мацетата от кафенето да почистят и подредят заведението: собственоръчно и с кеф премете с прахосмукачка килимите във фоайето, смени водата на вазичките с неувяхващи печални бледи рози. Стана десет, а в писателското кафене още никой се не вясва.

  Към десет и трийсет нахълта табун старчета, членове на дружеството им още от Балканската война. Тези бъбриви симпатяги пазеха светъл спомен за Октомврийската революция, написали някога нещо си, за което светът, освен те самите, отдавна забравил, бяха членове на Писателския съюз, а Лазо не, макар да има вече пет книжлета, и шестата стихосбирка му готвят аверите от издателство "Херпес"****. Ветераните се смушиха в онзи ъгъл при фикуса зад голямата лъскава витрина към улицата, шумно засърбаха сутрешното си чайче, гарнирано с петдесет грама евтина ментичка.

  Шонов тъкмо понечи да си изпроси едничка цигарка от тях, когато зърна величествено влизащия като презокеански лайнер в пристанище Божидар Кънчев*****, смъртен враг на новоизгряващите плахи литературни звезди, обявен от висшето началство в БКП за трибун, баш адвокат на единствено правилната партийна линия в литературната критика. Трътлявият Божо се завъртя край бара, щипна по бузка и по гушка едно от момичетата, друго приятелски потупа по дупенцето и си поръча сто грама шотландско уиски "White horse", плюс порция тъ-ъ-ъничко нарязано нашенско говеждо филе "Маджаров". Лазо преглътна дваж и триж на сухо, кога с орлов взор съзря с какво блажено и нагло самодоволно изражение критикът отнася питието и мезето си на съседната маса – очевидно нарочно: за да прави назъбица на поета от село Гол тупан.

  – Види се, добре кяри мръсникът – подхвърли Шонов. – Виж го ти как се е разживял!

  Божко му отправи топъл снизходителен поглед, небръснатите му пълни бузки се разтегнаха в блажена широка усмивка, па кимна с вид на личност, която дълбоко уважава себе си:
  – Цум воль, майне хер!******
  – Майната ти – извърна се Лазо с гръб към розовобузестия оптимист. – Немски не отбирам, аз съм български поет.
  – Силно казано! – млясна критикът-враг на прогресивното човечество и на поетите с младежки пъпки. 

  – Имам пет книги! – хвърли вале коз роденият на къра зад храстите край селската мера на Гол тупан.
  – Моите са две, обаче стойностни – рече онзи.
  – Въздух под налягане! – късо отбеляза Лазо.

  – Председателят на Секция "Критика" Хаджикосев и другарят Левчев не мислят тъй! Обаждат се на домашния ми телефон да ме пофалят и от най-високо място, от ЦеКа и Политбюро.

  – Мен народът ме тачи – наблегна поетът.
  – Пука му на народа! Тез кат теб с лопата да ги ринеш, под път и над път.
  – Аз като ти изпукам един зад врата…! – озъби се Лазо.
  – Че то друго и не ти остава – рече Божко.

  Тази му реплика преля чашата... Прегладнелият Шонов като вълк се метна през четирите стола, катурна масата с розичките, нанесе му къс ъперкът под брадата, кюсна го с чело и литературният злодей тутакси бездиханен се търкулна на писателския килим, подбели очи, притихна. Поетът отпи от чашата с уискито и изля остатъка върху трупа.

  Пустият салон отведнъж сякаш се изпълни от посетители. Прекъсват се един друг, коментират, ръкомахат. Наставаха и ветераните край фикуса. И как никой жал не изрази, никой не се смили над Божко, напротив – напират да стиснат една лапа на Лазо, по гърба да го тупнат. Мнозина имаха зъб на богопомазания галеник заради острия му език и за успеха пред Партията-ръководителка. Зад гърба го наричаха как ли не, с какви ли не прозвища, пред него обаче свеждат почтително взор. Девствения Кънчев, който тъй демонстративно страни от столичните поетеси и зрялото им поетическо творчество, кръстиха Кънчо Путкодеров по името на мил герой от ефирна поемка, съчинена апокрифно от наш поет "барабанчик на епохата" тъкмо подир Априлския пленум на ЦеКа на БеКаПе.

  Като се пооправи от шока, Божко си тръгна с подвита опашка. Авансиран от знойната поетеса Актиния Огоста*******, в приятелска смесена компания от литературни гении Шонов изкърка сам бутилка треторазрядна полска "Перцовка". Знаменателно старчетата зад фикуса му пратиха за мезе кило пресен колбас "Кучешка радост". 

 Талантът у нас набляга на твърдите питиета. Без съмнение това влияе и върху градуса на творбите, където гордо се вее перчем, пъчат се юнашки гърди, юмрук се тръска в юнашка поза, за разлика от чувствените влажни вопли, призивно долитащи от женския стан на будоарната дамска лирика.

 Така дошлият от несретното забутано село Гол тупан в големия столичен град доказа на света, че и по демократическо време, както някога било и в комунистическата ера, народът тачи, люби и милее жизнеутвърждаваща, изстрадана, изгладувана, а най-паче отвоювана в пряк юмручен двубой с отрицателната критика Най-нова модерна Българска литература. 

Глава LXXX от ръкописа "Историйките на ученика Ламски" (1994-2004)

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 26 uli 2022

  Сюжетът от приземния етаж на софийската улица "Ангел Кънчев" № 5, дето в годините на соца беше уютното кафене към Съюза на българските писатели, е реална история. Прототипът на моя главен герой тук Лазо се издигна в живота след "славния" за партайците и техните доносници и мекерета Десети ноември, като за късо време чрез протекция откъм останалата вече в историята Радикал-демократическа партия се добра до временно изпълняващ длъжността кмет на Стария Пловдив, прослави се с бойки и гневни стихове в кръга на пловдивските литературни сноби, възпрепятства отпечатването на ръкописа ми "Историйките на ученика Ламски", завлече ме с немалка за даскалския ми хал сума парици и днес, доколкото знам, е вече честит бахчеванджия (сее лук, лалета и прочие), а жителите на село Рогош – на десетина километра от Пловдив, могат само да се гордеят, че дишат въздуха, който диша и техният велик съселянин********.

Илюстрации:

- Литературният критик ярък дисидент проф. Михаил Неделчев.

- Поетът-зарзаватчия и кмет на Стария Пловдив от село Рогош.

___

* Михаил Неделчев (1942), член на ръководството на някогашната Радикал-демократическа партия на проф. Елка Константинова (1932), прославил се с опит да създаде нова версия на т.нар. по Тодор-Живково време Списък на активните борци против фашизма и капитализма, само че под фирмената табела Активни борци и пострадали от терора по време на соца, с единствена цел привилегии в новите условия и пред новата власт, илюстрацията най-горе. Вж. https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%9C%D0%B8%D1%85%D0%B0%D0%B8%D0%BB_%D0%9D%D0%B5%D0%B4%D0%B5%D0%BB%D1%87%D0%B5%D0%B2

** Христо Ботев се ражда, както гласи известната фраза, с името си (Христо) на 24 декември (Коледа, Рождество Христово) 1847 г., според тогавашния т.нар. стар стил, т.е. 14 дни преди 6 януари. Да се вземат историците в ръце и да приведат датата според реалното случване, а не пост-фактум. 

*** Никола Вапцаров (1909-1942).

**** Да не се бърка с пловдивското издателство "Хермес" на Стойо Вартоломеев от с. Чоба.

***** Прототипът е лит.критикът Божидар Кунчев (1948), вж. http://liternet.bg/publish4/bkunchev/

****** От нем.: Наздраве, господа!

******* Да не се бърка с поетесата Антония Горанова-Огоста, вж. https://frognews.bg/kultura/art-jungla/27-godini-pisateli-jurnalisti-topiat-pachat-sas-skandalen-akrostih.html & http://www.factor-news.net/news.php?cm=13&nid=44993

Титулна страница на ръкописа "Историйките на ученика Ламски".

******** Вж. https://blitz.bg/regioni/plovdivski-poet-udari-gradinarite-v-zemyata-otgleda-nevizhdano-golyam-domat-snimki_news433319.html Бел.м., tisss.