вторник, 31 юли 2018 г.

Ars Poetica – РУИНИ ОТ ИЗЧЕЗНАЛА ЦИВИЛИЗАЦИЯ

България е първа в Европейския съюз по брой и строителство на нови джамии, от 1990 до 2016 г. над 700 училища у нас са превърнати в обори.*

РУИНИ ОТ ИЗЧЕЗНАЛА ЦИВИЛИЗАЦИЯ

Българийо за нас – обезверените,
от чужди лъгани, ти рожбите зовеш,
далеч оттук прокудени без време
от китните села и градове.

Измамници и хора празни, дръзки
един през друг стремящи се към власт,
оплетени в лъжа и тайни връзки
със всички мародери на света.

От нийде нямаш, майчице, защита,
остава само да те погребем
и после всеки българин да пита:
Какво ли пък зависи тук от мен?!
Пловдив – европейска културна столица 2019
Plovdiv, 14 apr. 2014 – edited 31 uli 2018
–––
http://www.kardjali.bgvesti.net/news/393438/Balgariya-se-narezhda-na-parvo-myasto-v-Evropa-po-broya-na-dzhamiite & https://news.bg/education/nad-700-uchilishta-zakriti-u-nas-chast-ot-tyah-prevarnati-v-obori.html

Ars Poetica – СЛУЧАЙНО СМЕ ТУК И ЗА МАЛКО

СЛУЧАЙНО СМЕ 
ТУК И ЗА МАЛКО

Спомни си детството, дома и мястото,
където бяхме бедни и щастливи.
Съветват ни богатства бол да чакаме,
а всъщност чакането ни убива.

Усещам как изнизва се животът ни;
съвети никому не ща да давам,
но детството ни беше толкоз готино,
защото знаех, че го заслужаваме.

Което имал съм, ми е достатъчно;
и кош от добрини да ме засипе,
най-хубаво ми е било с приятели
и там, където видят ми очите.

Родени сме напразно да се бием,
със вятърните мелници, с чудовища;
за кратко сме – едно кафе да пием
и после – чупката, и да ни няма!


Пловдив – европейска културна столица 2019


Plovdiv, 9 май 2012 – edited 31uli 2018
Илюстрацията горе:
Хлапаците на ул. Ниш – Бобито и Видко, клекнали Мъмито, аз и Ичо Махинов.

неделя, 29 юли 2018 г.

Story – АСЯ (3.)

   "В онези дни имаше толкоз много неща, които трябваше да си изясня..."

   Ърнест Хемингуей (1899-1961), из "Безкраен празник"

АСЯ

Глава ІІІ

  Забелязали ли сте как пролетта прави първите си плахи стъпки още в самия край на февруари, макар да се е случвало възцаряването й да се провлачи някоя година чак до първите дни на май? През 1972 г. ползвах всеки свободен час, за да изляза – ако не из полето, то в околностите на Гурково. Имаше тогава там млада, едва преди година-две засадена елова горичка и бе чудeсно, като обърна лице към слънцето, да се вслушвам в неспирния добруджански вятър, свистящ в младите елови иглици. Заешки дири като момино герданче прорязват снега, хванал корица, а на вълни-на вълни от селото наедно с мирис на оборски тор и горени дръвца долитат крясъците на селските гъски. Сойка току кацне върху храстчето наблизо, любопитно завърти главица, разлюлее клонче, сипне се като брашънце ситен снежец, а тя вече отлита и в кристално чистия въздух чувам как, отдалечавайки се, заглъхва едва доловимото свистене от крилата й. 

   Имах си любими местенца из околността. В старото турско гробище край Брястово (някогашно Тартамуш), обрасло с ниски криви дървета и непроходим гъсталак от бурени и храсти, можех на воля да си мисля за преходността на живота, да се изпълвам със самочувствието, че може и да не съм вечен, ала съдбата си ще контролирам както опитен водач на тежък камион минава по криволичещ стръмен планински улей.

   Отвъд пътя, срещу гробището като гнойна пъпка от орната нива се издигаше бетонен бункер с тесни хоризонтални прорези; през процепите на това място до 1940 година войската държала под обстрел
пътя Балчик-Каварна, но за мен пустият бункер бе атракция, страховито някога военно съоръжение, изгубило стойност. От вътрешността му кърът наоколо ми изглеждаше преизпълнен с опасности, които са в състояние изненадващо да те атакуват, и за мен то също бе тръпка, вълнуващо преживяване.

    От срещуположния край над Гурково имаше рехава дива горичка. Някога тя обграждала несъществуващото вече село Поляна. По онова време, в ранната пролет на 1972 г., тук бяха останали едва три-четири постройки, и те самотно стърчаха сред изсъхнали, затрупани от преспите буренаци. Отвисоко, през мъглицата, с часове стоях да гледам дворовете, улиците, покривите на Гурково, да долавям звука от черковната камбанка в прихлупения и затова уютен февруарски хоризонт.

   По-нататък по шосето за Вранино – вляво, подир меко заоблено нанагорнище лежеше умиращото село Македонка, където живееха двама старци самотници: дядо Гьорги и баба Донка. Всичко му бе наред на това селце – къщите, дамовете (както тук наричат обора), дуварите, редени по типичния за този край начин: от камъни, в които личат мидени черупки. Пътечките между запустелите дворове не бяха още заличени, но там вече се разхождаха само гарги, свраки и диви зайци, които ровеха за корени.

   Веднъж в късен зимен подиробяд потропах по портичката на двамата старци и в моя чест те заклаха пиле, сипаха ми възкисело добруджанско винце и с адаша пушихме от евтините му цигари. Беше топличко, приятно и тъжно. Животът, оголен във величествената си простота, нашепваше вълшебни и жестоки приказки за отминали времена, кога тук кипял труд, веселие и грижи отеквали в отдавна задрямалите постройки. Селото се рушеше като напусната от любов идея.

   Мълчах и слушах дрезгавите гласове на двамата съпрузи, които се крепяха един друг като деца в непроходим лес, поправяха се и ту единият, ту другият, подхващаха все една и съща, като че без начало и без край история на безвъзвратно отминалите години. Какво било, когато правели общото стопанство, колко струвал литър газ или олио през войната, как даскалът им румънец ги пердашел с дълга пръчка по главата и раменете, чуел ли да говорят български, с каква дива надменност се държали към българите румънските чокои и чиновници, макар инак да не били лоши хора, как еди коя си година морето тук замръзнало, та за сол и брашно, вместо с каруци, мъжете от Македонка ходели до Каварна за по-напряко през морето с конски шейни по леда.

   Пешком по скърцащия под нозете ми пръхкав сняг се прибирах в Гурково, обхванат от сладка леност. Хапвах надве-натри в училищния стол и се свирах в изстиналата квартира, зъзнещ не от студ, а от самота.

   Вечер, подир часовете в училище, сядахме в някоя квартира да пием кафе, винце и да послушаме все едни и същи парчета от надраните стари грамофонни плочи. Бяхме млади, неопитни, вътрешно опнати като струна от напрегнатост, че нещо ей сега, в този миг може да се случи. Момичетата си мълчаха или хихикаха предизвикателно, а ние – млади мъже, правехме се на заети в делови разговор, от който сякаш зависи светът. Повечето от поизрасналите девойчета на селото бяха тук. 

   Дотегна ми всичко това и научих момците да въртят празна бутилка на пода в някое жилище и късметлията да се натиска с някое от момич
етата, което гърлото на бутилката посочи, в съседната тъмна стая.

   – Ой, да ми падне Гинчето – провиква се някакъв глупак в полумрака, – такъв ще й изпукам зад врата! Леле, Гинче-е, Гинче!

   Всички те желаеха едно и също, но им беше неловко да го изразят; нежността негласно смятаха за слабост откъм мъжката страна, та уж се държаха шеговито, а пък просташки грубо. Нямах този дерт, ала сърцето ми бе студено; наблюдавах, изучавах ги, раздвоен от снизхождение и интелигентска ирония.


   Най-истинските мои си часове бяха горе, в кабинета по литература на втория етаж, когато учениците отдавна са се разотишли. Седях си сам в изстиващата класна стая, зад плътните черни плюшени завеси и дращех стихове, печални стихове, докато на новичкия училищен стерео-грамофон се въртяха "Литургиите" на Чайковски с онази тяхна катедрална, дълбоко изстрадана човечност. Така нанизах поне две дузини стихотворения, от които лъхаше печал и безнадеждност. Откъде това чувство? Може би от желание да съм нужен на някого?! Ама не, не на учениците, не и на двама-трима приятели от селото. Този "някой" трябваше да е жена, млада жена, очарователна, умна жена, не глупава напращяла дунда, която квака откъм ъгъла си да привлече вниманието ми.

   Два пъти през седмицата в салона на Гурковския селски културен клуб прожектираха кино. Филмовите ленти идеха в метални кутии; шофьорите на междуградския рейс ги оставяха направо на спирката, така че – ако киномеханикът: нисичко, набито, яко момче, закъснееше, ергените от селото понасяха лъскавите тенекиени кутии на поредния филм към кино-кабинката, запалваха високата поне два метра нафтова печка вдясно от сцената и с блъсканици, закачки и смях заемаха местата наоколо. Често салонът беше почти празен; на последните редове се сгушваха няколко влюбени двойки и докато траеше прожекцията, отзад долиташе цъкане на слънчогледово семе, въздишки, възклицания, нерядко – и някоя звучна плесница, следвана от кикотене.

   Обикновено сядах сам на един и същ от предпоследните редове: не толкова назад, че да преча на влюбените, но не най-отзад, та те да не ме разсейват в тъмното. После до мен взе да сяда Данко, който се чувстваше длъжен сякаш да ми обясни кое момиче как се казва, с кого от мъжкарите си има вземане-даване; но това правеше не за да ми угоди, а вероятно се е усещал неловко, че няма за какво да бъбрим. Не бе свикнал с моя нрав – мълчанието го гнетеше, но започнеше ли филмът, съсредоточаваше се върху екрана и аз се радвах, като долавях край себе си присъствието на този срамежлив, тих и верен приятел.

   След това нахълтвахме в кабинката на киномеханика и там върху яко разхлопан, лепкав от мръсни пръсти магнетофон слушахме пак онези до болка познати парчета от похабени грамофонни плочи: съставите "Манго Джери", "Битълс", "Ролингстоунс". Идваха и няколко непознати момичета, които се държаха тук като у дома си – фамилиарничеха с механика, май и на драго сърце приемаха циничните вицове с вид, който казваше: О-о-охо, ние още колко работи знаем! Мъжкарите ги побутваха оттук-оттам, караха ги да се червят, пощипваха ги оттук-оттам, черпеха с цигари и по мъничко захващаха да ги дразнят, че нищо, ама съвсем нищичко не разбират от "онези работи" и са още много зелени.

   Излизаме от задименото стайче, мълча си, а Данко току въздъхне:

   – Такива сме си ние, брат ми. Не им забелязвай!

   – Че какво да им забелязвам – отвръщам уклончиво, –
всичко им си е нормално! – И както крачим по опустялата улица към вдовишката къщица на майка му, захващаме да обсъждаме току-що гледания филм. Майка му леля Керанка все го чакаше и чакаше, и чакаше, и чакаше. Без думица да отрони, отхлупи тенджерата и кухничката се изпълни с аромат на готвено.

   Веднъж след киното Данко извади сноп опърпани листове от голям формат ученическа тетрадка и при мъждивата светлина над кухненската маса, замляна в трохи и фасове от цигарите ни, ми чете свои стихове, в които имаше непонятна за мен, но пък твърде близка, твърде позната тъга по отлитащите дни. Потрай, ще дойде пролетта, успокоявах го, после – и лятото ще дойде. Ще хукнем двамата с теб към плажовете край морето. На всяка цена ще отскочим и до Русалка, онзи френски курорт зад Каварна, забранен за българи, ще разгледаме и разучим как живеят там френските момичета, па ще си отмъкнем по едно, както вълк мята плячка на гръб.


   Следва


Пловдив – европейска културна столица 2019
     
Plovdiv, uni 1987 edited 29 uli 2018
Илюстрацията долу:
– "Похищение на Левкиповите дъщери", платно от 1617 г. на Петер Пол Рубенс (1577-1640). 

събота, 28 юли 2018 г.

Story – АСЯ (2.)

"В онези дни имаше толкоз много неща, които трябваше да си изясня..."

Ърнест Хемингуей (1899-1961), из "Безкраен празник"

АСЯ

Глава ІІ

   Известно време тъгувах по София, за разкоша да се движа из нейните площади, улици, булеварди, да си представям, че и стоките, изложени зад блеснали в ярки цветове витрини, и екзотичните ястия в ресторантите от лукс категория чакат не някой друг, а точно мен. Не, това, разбира се, не е истинската причина; София ни предоставяше свободата да сме, мислено поне, каймака на обществото, интелектуален елит, възможност да съдим за случващото се у нас и света може би с най-точната мярка в България.

   Да се съизмерваш с останалия свят, с останалите световни столици, без да съзнаваш драмата на собственото си живуркане, наистина е твърде опияняващо. Помня как до късно нощем, сврели се в задушни студентски таванчета или мазета, сме спорили с Федерико Фелини, Джеймс Джойс, Франц Кафка, Албер Камю, Жан-Пол Сартр, Самюъл Бекет, как до небето сме въздигали някой смахнат поет на отминали епохи. Като библиотекар в казармата, например, бях увлечен по… Пърси Биш Шели, по странните му стихове, пълни с екзотични имена на цветя и небесни чувства.

   Помня как с лакомо любопитство и интерес следяхме развитието на вътрешнополитическия живот на онази България, как съпоставяхме нашето движение, нацията ни с онова, което става в другите държави. А любовта, а плътската, романтичната, отчайващата и обнадеждаващата Любов?! Тя получаваше намордник още в студентските читални. Сещахме се за нея в университетската менза или вечерта, когато сред трамвайния грохот, душните изпарения и изпълнени с минувачи улици мимоходом ни стрелне с поглед млада, предизвикателно хубава жена с разкошна плът.

   Приятел от Сливен, 32-годишният по онова време Марио (Марин му е името, заклеваше ни да му казваме Марио), та този Марио преживяваше сантиментален роман с възрастна преподавателка от университета, жена с име, което будеше респект в академичните среди и сред обществото. Следващият история Митко Папазов от Ямбол пък си бе изработил списък с възможно най-детайлните особености (вкус, любим парфюм, мелодия, филм, капризи и пр.) на стотина щерки у висшите държавни чиновници и генерали, целеустремено заделяше по някоя пара настрани от мижавата си студентска стипендия, за да отведе евентуалния обект на огнените си чувства в тузарско някое столично заведение.

   Не! Не това търсех.

   Имаше една Вера Ботева в съседния курс по Руска филология, дошла нейде откъм старозагорските села: бакъреночервена коса, сини очи и чар. Написах в нейна чест разказ за безнадеждното влюбване – "Мекият бял сняг", по стиховете на флорентинския поет от ХII век Гуидо Кавалканти:

Мекият бял сняг, който пада в тихия въздух, 
ведрината небесна, когато изгрява зората,
 
и това е нищо
 
пред красотата на моята мила.


   Четох й разказа в мразовита празна аудитория вдясно от голямото централно фоайе зад парадния вход на Университета; от притеснение гласът ми бе тъй гъгнив, че и сам не можех да се позная; толкова плах, толкова отчайващо непохватен се виждах! Момичето повдигна рамене, усмихна ми се съчувствено, присви устни и си отиде, изостави ме с моя разказ и внезапно бликналата непохватна любов.

   Валеше истински коледен сняг през онази вечер. По улиците лъщяха незамръзнали локви и тъмносин старичък мерцедес до уши ме опръска на ъгъла край Университетската библиотека. Стори ми се, че вътре седи моето момиче с пламтящи бакъреночервени коси и ясни сини очи, а чер, намусен и кривоглед жълто-кафяв арабин като маймунка е зад волана.

   Когато за пръв път легнах с жена, бях вече в трети курс. Това стана ей така. Заседяхме се до късно в квартирата на състудентка от Карлово. След като цял подиробяд до видиотяване бяхме чели от моите записки за предстоящия изпит, тя захвана да ми говори за годеника си от Казанлък, завършващ медицина, ей такива едни странни: зъбите му били напукани, предстояло му да се дипломира и си пишел в момента дипломната работа при родителите в Казанлък. Свикнала с него, обаче не й се иска все още да се омъжва; могли да се явят и други кандидати. Подхвана темата "секс", с пръсти се зае да ми покаже какво измислила, докато гледала "пози" (тъй рече) в лъскаво шведско списание. Правех се на Овчарчето Калитко, уж не разбирам, тъй че – зачервена, вероятно отвратена и от себе си, нареди ми да легна по гръб в леглото и взе да се катери по мен.

   Не беше хубава, не ми позволяваше да я целувам. "Нека в това да му остана вярна на моичкия" – дъхаше ми в ухото. После наистина се омъжи за онзи, когото така и не видях, а и драмата му никак не ме интересуваше.

   – Решил е скъпо да си продаде кожата – подкачаха ме момичетата от курса. А една от тях, с такова странно име: Калудка от Ямболските села, като се пробва да ме целуне веднъж, докато я изпращах до квартирата й току зад моста Чавдар, а изненадан се дръпнах и опитът се провали, ми изсъска в тъмното:

   – Ти наясно ли си какво искаш от жените!

   Историята с Лиляна бе и тя странна, но логична. Лиляна беше някога момичето на мой много скъп приятел от детските години. Лиляна – моята любов разпиляна, говореше за своето момиче. Пътувахме няколко пъти на автостоп до Пловдив с Лиляна, настояваше да идва с мен на сбирките на студентския кръжец "Димчо Дебелянов" (зад опашката на коня пред Народното събрание), където всеки
четвъртък вечер се струпваха буйно враждуващи помежду си... основно поети и по-малко автори на проза; запознах я с момците от бедняшката ми компания студенти от Прованса и неусетно си станахме близки. Но не чак дотам.

   Спомням си я застанала пред вратата на студентската менза: ярко, чак яростно гримирана, със сплетени на тънички миши плитчици смолисти коси, в бонбонено розов шлифер и тъжна, много тъжна; но не отидох тогава при нея. Бяхме се скарали предната вечер, беше ми се показала зла, твърде зла и помня, как пред себе си се заклех повече да не се виждаме. Разбира се, че се виждахме, но в тези тънки взаимоотношения мъж-жена прехвърлиш ли границата на търпимост, сърцето окаменява.


   Чаровна състудентка – Николета от Бургас, известно време ме търсеше да си бъбрим, не знам защо, но реших, че не ми е на сърце да се усещам преследван, та пред университетската книжарничка вляво от централния вход на Университета й казах нещо, което в никакъв случай не бива да се казва на хубаво момиче, особено когато хубавото момиче те поглъща с лъчезарен поглед и ти се усмихва: 

   – Не се занимавай с мен, моля те! Защото съм като онези наглед крехки и красиви, но отровни израстъци, които се появяват по картофите, кога ги държат на тъмно в избата.

   Имаше моме от първи курс Българска филология, което ходеше цялото в черно, с буйна рижава коса, сплетена в дебела плитка, метната върху раменете й. Тази искряща коса, полюляващата се меко походка на млада хищница, плюс косите й погледи, с които ме предизвикваше, ми правеха силно впечатление. Около нея кръжаха като улични песове сонм елитни софийски момци, между които: Николай Стоянов – по онова време млад последовател на нашумелия прозаик Кольо Николов, и поетът, по-късно и мастит лит. критик и университетско светило, поклонник на Френските прокълнати поети и наперен съгражданин Владимир Янев, който в една мартенска привечер приближи до мен при големите чугунени врати на университетската менза и сдържано уж, но повелително ми рече:

   – Кирилов
*, Валя иска да се запознаете. Ето я там, до павилиона за вестници.

   – И аз какво трябва да направя? – попитах.

   – Да не се правиш на марсианец! – изръмжа Владко.

   Прекосих улицата, конвоиран от съгледвача, и стиснах пухкавата длан на Валентина Р. Докато се срещахме с нея винаги надвечер и винаги след вечеря в мензата, за миг не ме напусна усещането, че много внимателно съм наблюдаван от поне дузина явни и тайни ухажори на червенокосата. В сливенското училище активно спортувала Туристическо ориентиране, тъй че увлечението ми по нея се отразяваше преди всичко на подбитите ми от дългото ходене стъпала. Хвърлях се вечер в леглото, изнемощял от очакване кога, Боже мой, кога най-после Валя ще ми позволи да я целуна по плътните розови устни. И това, разбира се, най-сетне се случи в една, сякаш специално избрана пролетна вечер, докато звездите блещукаха над нас, а ние седяхме върху прясно боядисана пейка в същата онази градска градина срещу Софийския детски куклен театър зад някогашното Посолство на Чехословакия и се преструвахме на романтични натури. Не ми направиха кой знае какво впечатление целувките й; може и да съм се заблуждавал, но нещо пресметливо открих дори в начина й да се целува.


   Играехме често интелектуална игра, нейно изобретение: опитваме да открием най-подходящото определение за някой от заобикалящите ни предмети или детайли от пейзажа. Да речем, Луната. На какво ми прилича Луната? А дъждът? Дъждът с мека човка кълве керемидите на покрива, Луната пък напомня прозрачно гроздово зърно. Второто вече бях срещал у гръцкия поет Константинос Кавафис, но да й направя кеф, престорих се на възхитен. Бяхме почти щастливи. Валя правеше проекти за бъдещето ни в общо взето безразличната към нас София. Кой я знае от какъв зор, сравняваше се с младата по онова време поетеса Живка Балтаджиева от родния й град Сливен, издала вече първа стихосбирка. Естествено ние с червенокосата бяхме най-доброто, което светът е успял да види от кал и Божие дихание сътворено.

   Когато все пак си омръзнахме и дойде време да се разделим, рекох:

   – Знаеш ли, прекалено си приличаме, за да сме истински, ама истински щастливи заедно.

   И тя веднага се съгласи.

   Плътта ни привличаше, но фактът, че сме били толкова умозрителни, подсказва, че в сърцата ни е имало неразтопен лед и амбиции, типични за провинциалиста не само от Пловдив и Сливен, както е изобщо по света.

   Месец преди да си тръгна от София преживях краткотрайно увлечение по нехайна и доста щура хубавелка от Пазарджик. По цял ден тя сладичко се излежаваше в неоправената си квартира, между другото четеше май и за изпит, сервираше ми кафенце, пържени картофки. Съквартирантката й на тази Славка от Пазарджик бе грозноватичко, но мила и много умна, искрено ми съчувстваше, че наближава часът, когато ще кажа сбогом на столицата. Добричка беше грозничката Елен, боготвореше фотографа Иво Хаджимишев и опитваше, пред мен поне, да се прави на аристократка.

   Веднъж в квартирата им нахлу весела компания: две пияни момичета и четирима мъжкари. Двама от мъжете хлътнаха в съседната стая с едното моме, което беше повече от пияно, все се кикотеше и се заливаше от смях; после и третият се присъедини към онези трима, мушна се в онази стая, откъдето се чуваха сочни целувки, пъхтене от борба в разбрицан креват и прошепнати задъхано възклицания; четвъртият важен-важен кръстоса крак върху крак и върху покрития с протрита жълта дамаска фотьойл демонстрираше пред мен и трите момичета край мен как фино се обрязва пурата в единия й край с никелирана машинка, овлажнява се с език, прокаран отдолу, и се пали, като димът се всмуква едва, не като цигара.

   В навъсен дъждовен ден, зъзнещ, мокър до кости, се простих със също като мен зъзнещо и мокро до кости мило същество със залепнали по бузите й влажни коси; нищо не се беше случило помежду ни, нямахме какво да си кажем, накъсо, зодиите ни не си схождаха. Измъкнахме се от подлеза откъм езерото Ариана край Орлов мост и си помахахме отдалече:

   – Чао, мили!

   – Чао, скъпа…

   Колегата Борко, който се хвалеше из курса, че спечелил на покер японски часовник "Сейко" (пет месечни заплати на баща ми в мебелния завод "Напредък"), ме измъкна от упражнения да идем да играем бридж. Не понасям авантюри от този род, но в мизерна студентска квартира зад кръчмата "Грозд" край булеварда с кестените впечатление ми направи тип, чиято хладна сдържаност и ловкост в покера съответстваше на модната кройка на скъпия му светлосив костюм; и изобщо, от този г-н Каназирев или Каназирски се излъчваше самочувствие на голяма клечка. Към 40-45-годишен, с две дечица и жена, имал история с 19-годишната лъчезарна Татяна от нашия курс, момиче от влиятелната по онова време фамилия (министър или нещо от този род) Беличовски. Та ето как и темата за прелюбодеянието влезе в съзнанието ми. Татяна стоеше като теменужка в саксия до своя любовник, топеше се от умиление, докато онзи тип с каменното лице ни обираше парите. Изгоря и японският "Сейко"
на Борко.

   Стоях понякога час и повече на спирката на автобус 72 срещу Орлов мост. Хладният есенен вятър гонеше сухите листа по тротоара, пръскаше ги, сбираше ги на купчини. Вдигах яката на възширочкия костюм, и пъхнал ръце дълбоко в джобовете, поемах пешком към следващата спирка, към другия ъгъл на някогашния булевард "Клемент Готвалд", дето каналът на река Перловска се пъха под моста, по който громолят трамваи, свистят тролейбуси, обслужващи Подуенската жп-гара. Отсреща, зад канала, по всяко време на денонощието беше отворена евтина шкембеджийница. Поръчвах двойна супа, добавях повече люто и хубавичко си похапвах.

   Ама някакви омърлявени физиономии гълчали от съседните маси – тип с омазано в машинно масло карирано сако и вид на каруцар думка с юмрук пред възпълничка чистачка в униформа на комуналната служба, сухо като чироз бабче брои в шепа стотинки и си бърше носа с ръкава… Това никак, ама никак не ме притесняваше – тези хора не ги чувствах чужди, сред тях ми бе уютно, можех да обмислям мои си неща, докато разсеяно зяпам движението на трамвай № 3 зад голямата витрина.

   После вземах автобус № 72 от отсрещния ъгъл и автобусът ме качваше над Подуяне, в квартал Слатински редут. Някога било военно укрепление, но времето бе заличило траншеите, окопите, насипите, проходите между тях. Вмъквах се в стаичката си на ул. Петър Митов 8, преобличах се в стар развлечен, но удобен анцуг, пъхвах се под завивките с някоя скучна книга, да речем – "Д-р Фаустус" или "Вълшебната планина" на великия немски романист Томас Ман, единият от двамата братя писатели. По този начин пестях от пари за отопление. Да паля печка не си позволявах, скъпо щеше да ми излезе. Имах котлонче, на което сутрин варях чай, препичах две-три филийки типов хляб и ги мажех с мас или греех премръзналите си пръсти.

   Мръсното бельо подреждах в стари кашони и поне веднъж месечно го изпращах в Пловдив; получавах го подир седмица с кратичко писъмце от майка ми: "Ние сме добре. Платихме първите вноски за апартамента. Как вървят изпитите?"

   Животът ми всъщност преминаваше минимум четири-пет часа дневно в аудиториите на университета, още толкова – в някоя читалня, най-често в голямата Университетска библиотека. Там, в тишината и полумрака, зад високите до самия таван прозорци, до плътно запълнени от томове книги лавици, вслушвайки се на моменти във воя на софийския леден вятър, който разлюшкваше клоните на дивите кестени по булевард Руски, можех на воля да си мисля за бъдещето, да се пренасям в облените от слънце речни долини на Южна Италия или Франция, да изкачвам острите зъбери на Алпите, да се удивявам, мислено потапяйки се в кристалните езера на Швейцария, Италия, Австрия, да страдам с героите на Достоевски, да се възторгвам от спокойната, но и наситена с тревожно очакване атмосфера на Тургеневите повести и разкази, да бродя подир влюбчивите герои на Бокачо и Петрарка, да слизам в преизподнята на Дантевия "Ад", да споря с Гьотевия Фауст за живота, любовта, предателството, морала.

   В тази читалня зачетох първата книга на Йордан Радичков и ме учуди колко бездарно е написана, колко оскъдна представа дава за могъщия талант на автора. Пак тук с нетърпение разгръщах стиховете на Сен-Джон Перс, и нищо не разбрах, отблъскващ ми се видя претенциозният му стил, да не говоря за толкова прехваления, любим на мнозина Томас С. Елиът – триж по-скучен, да не кажа – направо противен: избръщолевени с апломб безсмислици с претенция за философска поезия.

   За всичко това тъгувах като заточеник през първите седмици и месеци след идването ми в Добруджа, която не познавах и от която се смущавах. Лятото си бе отишл
о, а есента бе натрупала купища погрознели, окаляни мъртви листа в занемарената градина на селското читалище, дето след училище вечер девойчета по на тринайсет-петнайсет идваха да ги целуват грубоватите местни ергени. Минавах по опустялата улица, бутвах вратата на кръчмата под селския хотел на Гурково и край мокрия тенекиен тезгях си поръчвах чаша водка; отнасях чашата си на маса до прозореца и зяпах навън в бързо спускащия се добруджански здрач. Към шест надвечер от Варна, Балчик или от Албена се дотътряше автобусът, обслужващ селата наоколо; на тумби-на тумби, зачервени от студа, вкупом се изсипваха оживени, вечно заети в приказки хора, които бързо се разпиляваха по дворчета и странични улички, и селото пак опустяваше.

   Не всякога обаче беше приятно да се седи в кръчмата. Там вонеше на стари манджи, евтино кръчмарско вино и ракия, разговорите неизменно се водеха на висок глас; усещах, че присъствието ми сковава родителите на моите ученици, твърде любезно се държаха тези доста по-възрастни от мен гръмогласни мъже. Тъй че по-често заобикалях кръчмата, отивах да погледам как момчетата играят тенис в салона на местния им клуб "Славия". Но там пък не всяка вечер се играеше тенис или ритаха топка.

   – Кого чакате? – попитах момичето, което от половин час бавничко се разхожда или умислено стои под ръмящия ситен дъждец на спирката и от време на време поглежда часовничето си.

   – Автобусът закъснява, чакам братовчед ми да се върне от Балчик – каза, но не ми се стори притеснена.

   Качихме се в сладкарницата на втория етаж над кръчмата и храбро пих сок с вкус на леко вкиснала тиква под неодобрителните погледи на възпълничко пъпчиво момче с едва-що покарала брадица и във ватенка, което топлеше задник около мъждящата печка. Дамата на масата ми не се и докосна до чашата с тиквената чорба, учтиво ме изчака да приключа с пиенето и тутакси обяви, че бърза да си ходи, защото я чакат вкъщи.

   След седмица моят нов и единствен засега приятел Данко пред входа на същата сладкарница, на площадката пред стълбището за към втория етаж на сградата, ми представи две нафунели от студа момичета в палта до петите, сиви на цвят, десенът – рибена кост, еднакъв десен и кройка:

   – Тази е Таня! – Здрависваме се. – А пък тази е Асито! – Навежда се, но тъй че и приятелката Таня да чуе: – Много е лесна, горката!

   Ася беше момичето с очилата с голям диоптър, с което имах чест да разговарям на спирката и да изпия чаша нектар с вкус на тиква: слабичка, грозничка, просто едно от хилядите скучни момичета и невзрачни млади жени, с които е пренаселен светът.

  Следва

 
Пловдив – европейска културна столица 2019

Plovdiv, 10 uni 1987 edited 28 uni 2018

Илюстрацията долуГуидо Кавалканти (ок.1250...59 -1300 г.), Флоренция. 
–––
* Георги Кирилов се подписвах, като коректор и стилов редактор, в някогашния студентски вестник "Софийски университет" (5 хил.екз. тираж); наивно смятах, че фамилното ми име Бояджиев смърди на ислямско присъствие по Българските ни християнски земи, а двата ми майчини рода са клани от правоверни по време на Априлското въстание от 1876 г. в Калугерово (прапрадядо ми Ангел бил в четата на Бенковски) и в Перущица (оцелял единствено прапрадядо ми Георги от заможния Хаджи-Трендафилов род, изклан до крак. Спасява го бездетен турчин, като го отървава от джелатина и го осиновява едва петгодишен.

петък, 27 юли 2018 г.

Story – АСЯ (1.)

"В онези дни имаше толкоз много неща, които трябваше да си изясня..."

Ърнест Хемингуей (1899-1961), из "Безкраен празник"

AСЯ

Глава І

   
На 26 октомври 1971 г. си взех сбогом със София, престоях няколко дни при родителите ми, доволен, че най-сетне съм приключил всичко, свързано със следването и София, а вечерта на трийсет и първи вече бях в нощния влак за Варна. Облегнат на стъклото в полутъмния миризлив коридор, с цигара в ръка, виждах се в позата на симпатичен млад мъж, тръгнал да завладява непознати земи. Вероятно това чувство е присъщо на всички млади мъже, тръгнали да напускат снобска София, но какво сме виновни ние, нали! Вината е в столицата, която за четири или пет години вдигна самочувствието ни до небесата.

   По пътя се запознах с нисичко черно момче, от което лъхаше на нафта и машинно масло. От Силистра, Амед се казва. Понеже свършили в техния край рано жътвата, прехвърлили ги с комбайните барабар да помогнат на селяните от Тракия. Та се прибираше у дома си дребничкият Амед, аз пък висях в коридора, и така, обгърнати от цигарен дим, бъбрехме за това-онова: той – със самочувствие на човек, който на месец си докарва 900 лева (десет заплати на баща ми в държавното мебелно предприятие), моя милост – с интелигентска мътна представа, че е пъпът на света.

   Заранта и подир обяд Варна, в която не бях стъпвал до онзи момент, обходих надлъж и нашир; зяпах огромните здания, които ми напомняха изоставени стари кораби по плитчините на тесните улици. Същия ден, 1 ноември 1971 г. – надвечер, от междуградския автобус, който още вонеше на плажни масла, успях да зърна на един завой сивото късноесенно море край курорта Албена, а после, през нощта, на втория етаж в опразнения б
алчишки хотел слушах в леглото си бученето на прибоя, който там е на крачки зад улицата отсреща с изтеглените на пясъка рибарски лодки.

    Бях сам в цялата сграда. Докато ме записваше на рецепцията долу, момичето изведнъж захвърли сухия тон, като разбра, че ида от София:

   – Да не бяхте вие, да съм ударила ключа и да съм си в квартирата.

   Сврени около електрическото котлонче, докато влажният ноемврийски вятър раздрънкваше стъклата на горния етаж, с това към 18-19-годишно момиче, за което си спомням само (освен че беше със сладка муцунка), че била от Шумен и смятала да кандидатства следното лято пак математика, изпушихме по няколко цигари. После подир нея изкачих стълбището, тя отключи първата попаднала й пред очите врата вдясно с прозорец към брега с рибарските лодки и слезе да донесе още едно одеало, че горе бе не само мразовито, но и влажно. Когато се завърна с одеялото и съгледа транзисторния ми приемник на нощното шкафче, взе го за магнетофон: "Случайно да имаш песента Je t’aime?" И хлопна вратата, като казах, че това е радио, тъй че мелодиите не ги поръчвам аз.

   Бях задрямал почти, когато ми се стори, че от съседната стая долита гласецът на регистраторката, омесен с дрезгав мъжки глас; стори ми се и че дочувам не мелодията Je t’aime, разбира се, а нещо подобно на нея, но бях толкова уморен, че вероятно съм се излъгал. Всеки случай, защо да крия! – колкото и да ми се спеше, нямаше да съм против момичето да е в моето легло, да се гушкаме и целуваме под тътена на прибоя в тъмното.

   На сутринта казах довиждане на масивната официално строга жена, която бе сменила момичето на рецепцията, и с двата си обемисти куфара поех нагоре по стръмната улица към площада, дето някога бе автогарата на Балчик. Рейсът за Гурково тъкмо беше отпътувал, следващата кола трябваше да потегли късно след обяд, висеше гъста мъгла, ръмеше ситен дъждец и от пристанището долиташе дрезгаво мучене на корабна сирена. Пресметнах си наум парите и седнах в черна таксиметрова волга.

   Мъгла се стелеше ниско над тесния асфалтов път, шофьорът попита чий съм, отвърнах, че не съм тукашен, и след двайсетина минути той пак попита, този път: къде да спре. Казах да спре пред училището, но той спря пред сградата на общината.

   Оттам излезе Пешо Кирилов, само че за мен тогава той още не беше Пешо Кирилов, колегата математик с тънък усет за ирония, а непознат, прекалено захилен мъж с посребрели коси. Жена му работеше нещо си в канцелариите на съвета, и ако се не лъжа, тя удари в паспорта ми печата на Гурково, който печат приех като документ, че оттук докрая на живота ми вече принадлежа на този край. 

    Прекосихме с Пешо разкаляния асфалт с отпечатъци от вериги и гуми на трактори и ремаркета, той открехна прясно боядисана ниска желязна вратичка и тя жалостиво изскърца. Горе, в учителската стая четирима или петима ме посрещнаха угрижени, чак с издължени физиономии. Сградата бе нова, всичко тук миришеше на прясно, а новичкият паркет в голямата учителска стая лъщеше от чистота, тъй че вадичките от моите обемисти два куфара чудесно се смесваха с калта от обувките ми.

   Младият мъж сред дузината даскалици се оказа шефът.

   – Очаквахме по-рано да дойдете – притвори вратата на кабинета зад гърба си, покани ме да седна на диванчето и се настани зад необятното си директорско бюро. В кабинета му бе толкова тихо, че чувах огънят как се бунтува в нафтовата печка, а леденият вихър с поривите си довява откъм ниско надвисналото небе крясък на прелитащи над селото диви патици.

   – Важното е, че дойдох! – рекох заядливо, макар със спокоен тон, дори му се и у
смихнах предизвикателно.

   Усмихна се и той.

   После по разорана улица шляпах подир дребен възрастен мъж с кални галоши. Прихлупеното небе, ръмящият непрестанно дъждец, който току спира, току захваща отново да ми се набива в дрехите, приказливата му буля, дамата на моя хазяин, който се оказа местният Фигаро, бръснарят на селото, нарастващата досада... взе да ми идва в повече. Мълчах, а ако не мълчах, отвръщах късо и троснато на въпросите.

   Пред къщица, изникнала като манатарка из калта, ято бели гъски ни приветства с дрезгави протяжни крясъци. Окачих балтона в салончето, обувките подпрях да се изцеждат зад вратата и влязох в полутъмна стая с нисък таван, легло за двама и бюфет с витринка, която звънтеше при всяка моя стъпка върху рехавия дъсчен под. Най-сетне сам в полумрака зад закрити с дебели платнени щори прозорчета, обкръжен от дълбоко чуждия ми мирис на селска къща и на просмукваща се буквално в костите ми мразовита влага.

   Поканиха ме да обядвам с тях; отказах, върнах се в училището и купих кутия вафли. Сега си мисля, че още същия следобед влязох в първия си учебен час, но възможно е и да се заблуждавам.

   Тогава бях на двайсет и четири, директорът – три-четири години по-възрастен от мен, не го чувствах по-възрастен; допадаше ми трезвостта и спокойствието му. Дошъл нейде откъм плевенските села с жена си – и тя математичка, и двама сина – кротки, типично учителски деца момчурляци. Надвечер, след последния звънец, училището бързичко изстиваше, леденият ветрец свиреше в зле уплътнените врати и прозорци, та всички бързахме да се разотидем. 

   Не кой знае колко често директорът Никола Петков ме канеше у дома си. Наливаме си от слабата добруджанска ракия, и като внимаваме да не задимим с цигарения дим тясната кухничка, бъбрим за събитията по света. Жена му не вземаше участие в тези наши мъжки разговори: седеше отстрани, скръстила ръце, гледаше ни внимателно и мълчеше. По някое време разливаше по чиниите вечерята и с лъха на сготвено у дома, който струеше от цялото й присъствие, ми връщаше уюта на майчиния дом.

   Колко самотен бях, като се връщах подир тези вечери в квартирата си! Напомняше ми зимните нощи в София, когато на път от университетската читалня към студентската квартира в сутерена на едноетажна къща сред може би най-занемарения район на София – квартал Герена, се заглеждах по богаташките осанки на жилищните блокове източно и на север от Паметника Левски. Свил се от студ, докато прекосявах градината пред софийския Куклен театър, гадаех как ли живеят онези мъже зад белите и розови перденца до хубавите си страстни жени...

   Заспивах бързо.

   Моите съседи, хазяите, се чудеха как да ми угодят: все ще измислят нещо, което да ме приобщи към техния дом, но аз странях, криех се като лалугер, и не че не обичам бумтяща, наблъскана с цепеници печка или ухание на гозба, току-що извадена от фурната, но силно ме отблъскваше склонността им да чепкат и разплитат всяка простичка битова история.

   Нощем, когато в прозорците на стайчето ми свиреше всепроникващият добруджански вятър, чувах как някой ситно тропка по тавана с ноктенца. Четирийсетина диви гълъба зимуваха там; десетина от тях стопанката сложи на масата ни една вечер с вирнати крачета; препечени на жив огън, месото им се оказа доста вкусно. Веднъж Петракито (Петър му е името) измъкна възстаричка ловна двуцевка, изгуби се за около час, и сетне, като изтупваше патъците си от снега, хвърли върху масата до вратата в салончето окървавен дългоушко. Изпухтя, че наоколо бъкало от зайци, но няма мъже да пообиколят из поясите край Гурково. Колко прав е бил се уверявах многократно след това.

   Зимно време обикновено боледувам от сливици и настинка. Залежах се няколко дни в голямото легло за гости у Петраки. При мен – мразовито, та щипе, гледам, в полумрака лъщят позлатени с фалшиво злато канички от сервиза в бюфетчето, слушам крясъка на гъските у съседа и булката на Петраки, с цяла глава по-висока от мъжа си яка селянка, как кълне, сърди се на някого. Скръцна портичката на двора, чувам, непознат глас боботи:

   – Маро ма, даскалът тук ли е?

   Ставам, намятам балтона. Насреща ми – непознат, кажи-речи, великан, хем с присмехулни очи, и не цепи басма, ами кара направо:

   – Кво става бе, Джорьо! В цяло село момичетата за теб говорят. Ти кво сега, криеш ли се?

   – Не – казвам, – не се крия.

   Пеню Охлюва му викат. Млад, буен, веселяк. По-късно отиде да работи в мината на Оброчище, над курорта Албена. По някое време, чух, сменил работа, оженил се. Но тогава ергенуваше и си търсеше компания.

   На другия ден се яви Плугчиева. Плугчиева, на която не й знаех името, влезе, разтръска витринката с решителна войнишка стъпка на боец, който знае какво иска светът от зрялото момиче, дръпна стол, седна до главата ми, положи длан върху челото ми и въодушевена рече:

   – Аууу, ама ти наистина имаш температура!

   После чак се запознахме; по-точно, официално ми се представи, па ми връчи чисто новичък учебник по френски език за VІІІ клас. Благодарих... и естествено тутакси получих покана в най-скоро време да й отида на гости, да ме видят майка й и баща й. В тяхната компания впоследствие щеше да ме види и попът на селото – жизнерадостно отче с игриви очета и също тъй игрив език, изкушено от налята женска плът, греяна ракия с мръвки и масали до късно нощем.

   Така изтекоха първите ми два месеца. Новата година изкарах в родния Пловдив, а няколко дни по-късно от Университетската канцелария си взех дипломата. Подкарах февруари в нова квартира току край площада пред общината. Между училището и къщурката, където си пренесох куфарите, бе селската черква.

   Новият ми хазяин бай Тодор бе саможив човек на преклонна възраст. Не разбрах само кой бие камбанката на черквицата. Веднъж седмично се къпех в банята на училищния стол; там се уредих и да се храня, тъй че какво ли още ми липсваше!?

   В училището работеха местни, и придошли от съседните села млади жени и момичета. Работата сближава. Половината от тези момичета учеха задочно, готвеха се за изпит, тревожеха се; другите живееха в очакване животът да ги изненада. С какво ли? С нещо романтично, разбира се. 

   Две от тях вече се бяха опарили, от тях вееше безнадеждност, въпреки че се показваха приветливи, склонни за авантюри. Едната, шепнеха зад гърба й, имала хлапенце, неин близък го отглеждал недалеч оттук...

   Драмите на тези селски момичета не ме вълнуваха, към усилията им да бъдат забелязани, да заживеят с романтика и страст като във филмите, не откривах ж
ал у себе си. Какво щеше да стане утре-вдруги ден с тях! Всеки случай, нямах намерение да участвам в личните им драми.

   Разполагах се в новичкия кабинет по литература. Слагах да се върти на грамофона дългосвиреща плоча на Чайковски с неговите "Литургии" и в опразнената двуетажна сграда, прикован от траурната музика, отнесен в други светове, дращех горчиви от самотност стихове. Очаквах и на мен да ми се случи нещо – само че не тук, не сега. Нека само отмине зимата, ще се изправя край морето, ще съм в истинския живот с хоризонти за риск и жертви в името на човечеството...

   В началото на февруари ме запознаха с Данко*. Данко се прилепи към учителската ни младежка група. Беше непохватен, отдалече личеше колко му е драго с момичетата, но и се държеше на разстояние. Показа ми у тях веднъж опърпана тетрадка с преписани на ръка някакви стихове; сториха ми се добри наброски. Беше искрен, това поне нямаше как да не видя. 

   Били сме честни, но и ужасно наивни. Като че ли точно това ни сближи. Обсъждахме света, откривахме грехове у нашите политици; случайно ако някой ни чуеше как бъбрим в бедняшкото кухне у Данкови все за световни работи, би ни взел за отвратителни позьори.

   Гурково неусетно стана за мен част от Добруджанската тера инкогнита, и както зад оскъдния на изненади равнинен пейзаж се крие страховита, могъща притегателна сила, така и зад бедничкия на външни проявления добруджански характер клокочи първична жизненост. Един от първите ми набези към непознати до онзи миг за мен хора и ситуации бе интуитивен: присъединих се към погребална процесия. Какво правех сред нажалените добруджанци ли! Ами изучавах, Боже мой!
  
   Бих легнал и с мъртвия в прясната яма, само да разбера как изглеждат отдолу сълзите на оплаквачките, хвърлените буци добруджанска кал.

   Четвъртък ми беше свободен ден, ден за проверка на писмени работи. В четвъртък бродех по къра наоколо, завирах се из поясите, надничах зад прозорците на отдавна изоставени къщи сред напуснати, заседнали сякаш в мъртвилото селца наоколо, следвах кръженето на гаргите около някоя мърша под дърветата или вървях подир броеница от крачета на зайци и лисици върху ледената корица над пухкавия снежец. 
Веднъж, след като пред мен като пламък се мерна лисича опашка, поех по следите и открих оглозгани кости, козина от сърничка.
В полуботушки и кожено яке, почти бях щастлив, че откривам свят, изпълнен с изненади, с изгреви и залези, заредени с всичките възможни оттенъци и багри на дъгата, откривам и мразовития, щипещ, боцкащ, замайващ дъх на свобода, която всъщност е правото да разполагаш със себе си, необезпокояван от каквито и да било забрани и задължения.

   Данко живееше с майка си. Бил момчурляк, когато баща му починал. Сестричката тъкмо завършваше гимназия в Толбухин или Варна, тъй че той се явяваше един вид опора за майка си. Как па не я видях ни веднъж освен облечена в черно! А през онази година млада е била още майка му леля Керанка – към 45-годишна. Чакаше го вечер до късно да вечерят.

   Израснал в обичайната селска среда, в същата атмосфера, която мен ме задушаваше от скука, Данко плуваше в селския бит като риба във вода. Стихия са ми авантюристичните набези, така че да тръгнем към Златните пясъци, да си наемем стая в може би най-луксозния по онова време хотел – "Амбасадор", цяла нощ да не заспим заради сладки приказки за дащни момичета, стихове и политика, а на утрото да се втурнем през целия ден да тичаме и скачаме по огромните обли камъни по брега от "Амбасадор" до курорта Албена беше моя идея.

   Надвечер се изпречихме пред около три метра широка мътна вада, която се провираше из високите изсъхнали, ала влажни от мъглата тръстики. Рекичката Батова. Спряхме прибиращо се от Варна балчишко такси. Едва бяхме минали и двеста-триста метра по нанагорнището, див заек се замята между фаровете. Тръпка е да гледаш задницата на заек как подскача пред колата. Усетих тъп удар и в светлината на фаровете зад тяло с потръпващи спазматично лапички Данко вдигна от прахоляка нещо кърваво и пулсиращо – сърцето на заека, летял като стрела допреди миг.

   Нямаше да повярвам, че отделено от тялото, сърцето пулсира самичко, но това съм го видял с очите си. И ние тъй – като заешко сърце, опитваме понякога да пулсираме извън себе си. За колко време обаче?
**

    Следва



Пловдив – европейска културна столица 2019

Plovdiv, 10 uni 1987 edited 27 uli 2018
Илюстрацията долу:
На кея в Балчик с осмокласници от випуск 1972 г., февруари.
____
* Добруджанският поет Йордан Кръчмаров – Данко (1948-1986).
** Години по-късно, след смъртта на Данко от разрив на сърцето сред Толбухин (дн. Добрич), видях епизода от февруари 1972 г. с ударения заек като предзнаменование.
 

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1541.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1541.)    Роденият във Врабево, село нейде в Троянския балкан Николай Заяков (1940-2012) * – поет и колега в...