%20%20%D0%BE%D1%82%20%D0%9A%D0%BE%D0%BF%D0%B8%D1%80%D0%B0%D0%BD%D0%B5%20(2)%20%20%D0%BE%D1%82%20%D0%9A%D0%BE%D0%BF%D0%B8%D1%80%D0%B0%D0%BD%D0%B5%20%20%D0%BE%D1%82%20%D0%9A%D0%BE%D0%BF%D0%B8%D1%80%D0%B0%D0%BD%D0%B5%20(2)%20%20%D0%BE%D1%82%20%D0%9F%D0%B0%D0%B7%D0%B0%D1%80%D0%B4%D0%B6%D0%B8%D1%88%D0%BA%D0%B8%D1%8F%D1%82%20%D0%B4%D0%B6%D0%B8%D0%BD%D1%81%20001.jpg)
...И си предадох сърцето, да узная мъдростта, лудостта и безумието. И познах, че и то е гонене на вятър. Защото в много мъдрост има и доста досада, а който увеличава знание, увеличава печал. – Еклисиаст, из Библия
Като първи внук на Борис Дявола от Пазарджик, проклетият ми дядо ме пренасяше в пет часа сутринта на ръце от леглото, увит във ватенката му, до талигата с кончето Дорчо и така, спящ върху сеното до плуга, прекосявахме Пазарджик, за да се окажем на орната нива само за да му водя кончето за юздата, докато той крачи след същия плуг подир мен, ръмжи като мечок и размахва камшик над главата ми с още неясната за мен фраза на турски "Кьопек олсун!" (куче сине). И това беше част от Дяволските му уроци по начина да живееш като българин, с чест и достойнство. – Аноним (1947)
27 fev. 1997
– Световната любов ли?! Ка-а-кви са тeз глупости? Айде де! Че вий знаете ли що е любов?! Едно време бех най-дивото в махалата. Оназ песен чували ли сте я: "Краде, пие, псува и се бие за жени"? За мен сякаш я беха написали. Ей толчав здравеняк бех, по панаирите с пехливаните се надборвах. Че корави мъжкари бехме повечето мъже, не като вас сега. Женчовците се губеха измежду нас. И жените... а-ах, жените! То беха други жени туй, наште съпруги. Ама да ти народи пет-осем деца и като лист да трепка кога ще се прибереш, ще ли се прибереш, че и на кой хал ще се прибереш, то си беше едно на ръка. Таквиз беха те, нявгашните наши невести, имаха ни страха; и не да не са каскъндисвали и мърморили, че има ли женско да не мърмори, да не мрънка! – обаче изръмжи ли й мъжкарят, оназ ми ти женска веднага си подвие куйрука. Че знае ли те! Зер, ти си й царят-господарят, майка й си ти и Светият синод, барабар с патриарха.
Говоря за фаталната жена, оназ, дет като прошумоли покрай теб, цял се олюляваш, лигите ти потичат, трифазен ток гаче те бие в кръста, омекват ти коленете, зъркелите ти ще изскокнат като у настъпана жаба. Такваз една е в състояние тъй да те подлуди, че да съсипе живота и на най-коравия мъжкар! За таквази женска войни са се водили, царства са се залагали само заради изкушението да й се любуваш, с мерак да я галиш таз сладка Божествена хубосия.
Имах ги девет гърла вкъщи: четири щерки мънинки, все дечурлига, и син гърчав, та крехък, двама калфи и невяста, хем с тъщата. Невястата я зачислих къмто инвентара. Купувал съм й, не че не съм й купувал... Еще кожухче от драни лисици, рокли, папуци атлазени, елече от брюкселско кадифе, контохче заешко, ама ний с нея си бехме една плът, един живот, дето няма как да го делиш... Раздели ни обаче една женска. Фукнах се и аз, аджамийчета, от един момент и аз по чуждо. Че краденото, чуждото по-сладко излиза, туй от мен да го знайте, колкото и да е грешно.
Ама па гиздава беше, мамицата й! Двайсетинагодишна хем, че и се не дава. Рипкаме подире й ний, три дузини мъжкари, дет ги не стряска ни нож, ни куршум. В Чиксалън и Пич-махала немахме по-кипра и по-дяволица от таз дивна Пена Папучкина. Богаташко чедо, едничко на мама и тати, братята й – бици цели; а то – писано яйце, навикнало да му угаждат, да се глези, да се кипри, и какъв ли дерт има освен да изкушава! Ама и по гръб не ляга пущиното! Изгори сума ти сърца. Двама авери в чужбина забегнаха, рани да ближат. Пуста хубост как се забравя! Дяволицата ай тъй ги усуква по нея си, сякаш не се е родил оня, дет ще й доде дохаки; на света ясно, на мен обаче не! И ме подгони амбицията. Най-верният ми авер, Кире Ламбин, пусна кепенците на дюкяна, запиля се чак в Австралия, овце там да пасе, заряза полвин дузина дечица и парализиран баща. Та заради Кирето, дечурлигата и парализирания баща, освен всичко друго, заклех се: "Ах ти, хубава кучко-о-о, ще ти дам аз да се разбереш!"
В онез луди-мътни години биеше ме парата. Имах ги трийсетина декара плодна земя тракийски чернозем! То не само бахчи, лозята и ябълкови градини, два дюкяна стока: велосипедна работилница на пъпа на Пазарджик и друга една – най-горе в Перущица. Велосипеди под наем – по левче за час. Пара ми носеше таз щура френска мода да се язди велосипед. Чукачите на коноп във въжарската фабричка, и те мои авери, за мен готови и в огъня да влязат, само знак да им дам... Пращя от сила, ама не за пари, а от пустия мъжки бяс! И след работа пак. Ненаситен, четири чукачки дървени по двора си ги бях наредил, гаче ли сила за четирима съм имал конопа да им чукам за въжарската фабричка. В тоз коноп се бях врастнал, три норми ги бичех като същински хайгър, та ми лепнаха в онуй ми ти никакво време прякора Борис Дявола: "Бъхта се като грешен дявол", зеят по мен. Ама па як бех, ербап бех, окумуш бех, хората на Хитлер на крака ми идеха, по петите ми ходят да ме кандърдисат с грамофоните им, с електрическите им фенерчета, устните им хармонички, шевните им машини да търгувам. Грамофонът, фенерчето, устната хармоничка, крачните шевни машини, акордеонът, моторетката, велосипеда беха мода, жива мода. Пощръклял бе светът по модното.
Къщата ми замляна с челяд, калфите ми покорни, ратаите дресирани, имот имам – с кон да яздиш, не мож го обходи, обаче от мен да го знайте: писано ли е да ти се случи нещо, то непременно се случва, че от късмета си може и да избягаш, ала от орисията си няма как. Да ви разправям ли как й влязох в дирята на таз сърничка любава и как с медени лакърдии и шарени дрънкулки я подмамвах сума ти време, как месец и нещо лежах в прясно драни ярешки кожи, дорде се оправя от юнашкия кьотек с онез двама дзверове, братята й! С авери се смразих, за света освирепях, ослепях за всичко, дето до онзи миг ме е радвало, в акъла ми само ей туй на – как й раздиплям шестте фусти една по една, как косите й разпилявам върху мене си, устните й, ненките й с мерак до кръв ми иде да заръфам, обаче нежно ги поемам като същинска нафора по Великден. Вдигнах палат на кьоше, хем с царска спалня, мраморна баня и три балкона, с широка веранда на изток и лозница с бяло грозде афуз – на запад, сянка за да й пази. В нейна чест го сторих, та нощем кога при нея се отбия, меракът кога ме връхлети, да я любя, да я любя до премала ча-а-ак до сутринта.
И тя ме чакаше в таз къща-палат окъпана, нагласенка, кожата й – бархет, ненките й – мляко с мед и какао, очите – ревниви като Смъртта. И влизам аз при нея със здравец зад ухото, насред чаршафите тя ми ухае на чамови кории и ягодови поляни. Дедо ми, трийсет и шестгодишен по турско в Калугерово на мегдана за назидание полужив на дръвник чалмалиите го клали, че чапкънин погубил, двамина чапкъни със секирчето през дерето гонил. Едно е обаче гаджалите на дръвник полужив да те кълцат, друго е сам да се кълцаш, а пък джигерят отвътре да те гори. И тя моята стана една, мътна и кървава стана! Кой ли не дотича ум да ми дава, да ми трие сол на главата, невястата ми хукна по врачки, току открия под възглавницата я сплетени къдрави пучи косми, я стрита суха конска фъшкия с червен и бял конец украсена...
В онуй време Хитлер обяви война на света, шумкари ме налетяха и ми се криха два месеца под сламата в плевника да ги поя и храня, ротативката за позиви да им въртя, докато джандари за оружие и бомби сайванта ми претършуваха, кобилата ми Лишо се ожреби, солдатите на Йосиф Сталин взеха, че прецапаха пак Дунава и площадът пред нашто читалище "Виделина" в Пазарджик внезапно една сабахлен осъмна в кармъзъ байряци, акана аджамии изпъплаха гаче от нищото, па ни зауправляваха державата. И от Царство на НВ Цар Борис III превърнахме се в Народна република, и властта дигна сума концлагери, наблъска ги с учен народ; а мен петте лозови бахчи ми конфискува таз наша шибана държава, градините, газовия мотор с помпата и каишите, талигата с такъмите и двата ми коня – кобилата Лишо и пайтака ми Дорчо, двете ми колоездачни ателиета в Пазарджик едното и в Перущица другото, дюкяна ми за немски грамофони куче марка, двайсетте велосипеда, двете къщи, дето с ей тия две мъжки ръце съм ги градил...
И ми върза ръцете Новата власт, всичко-всичко ми секвестира най-човеколюбивата под слънцето Държава. Вчерашни хайлази и мижитурки за една нощ думбази станаха, невястата ми се състари, сбръчка се и забегна, щерките се изпоомъжиха, синът ми се запиля в странство и никой го не знай дека е, на чий чужд стопанин сега ръка цалува, роднините ме кълнат, цял Пазарджик жив ме оплаква... От Борис Дявола за калпавата ми орисия прекръстиха ме на Бай Грую*, като анджък завалия. Имането ми се изниза като сух речен пясък из пръстите, всичко мое насрещу ми застана, на нищо вече се не надам, в нищо вече не вярвам – ни в Господ, ни в Царя, ни в патриарха, нито в папата. Остана ми само Пена Папучкина и жребчето от кобилата, и аз пак, Господьо Боже мой, и аз пак щастлив-щастлииив... Адски щастлив. Че то без любов, какво щастие е то!.jpg)
Проклет човек беше дядо ми – бащата на майка ми и правнук на заклания на дръвник насред Калугерово трийсетинагодишен тежко ранен Ангел от Хвърковатата чета на Бенковски. Май съм единствен от внуците му, който го обича, както само хлапе безусловно може да обича серт и сербез чешит, израснал сирак от 12-годишен, че баща му Ненко, синът на заклания Ангел, не се завърнал от Балканската война, ами там нейде по фронтовете край Чаталджа си оставил костите за същата тази едничка наша България, никой не знае де му е гробът и от какъв зор отишъл тръгнал като на сватба доброволец, за да дойдат пак мекерета на власт.
** Вятър и мъгла! Какви ти ордени, какви медали за победи в колоезденето, като хич не му споряло на дядо ми, че докато другите тренирали, той блъскал наедно с чукачите на коноп, за да сбере парици за първия си капитал в бизнеса. Отворил вело-ателие за ремонт на велосипеди, после големият брат на жена му – баба ми Невена, перущенлията Гълъб Хаджитрендафилов, му дал акъл да подхване земеделие. "В земеделието има кяр, държелив ли си" – уговарял го, та щерките (моите лели и майка ми) кълняха зад гърба баща си, че ги яскал (насилвал) да разхвърлят чували с оборски тор по къра за бъдещи лозови градини, докато другите моми живот си живеели. "Млада бях, ала младост не видях, на 17 години" – чета послание от бъдещата ми майка до бъдещия ми баща фронтовака Кирил, пети син на харманлийския бирник Георги. Бел.м., tisss.
.jpg)
.jpg)
.jpg)
.jpg)