.jpg)
За Историята няма никакво значение дали – събирайки нещата си в книга, авторът е живял охолно и честито или в духовна и материална мизерия. Но тъй като пиша за честта на милионите безименни хора, които гладувахме и бяхме жестоко унижавани и оскърбявани от своите червени или сини управници, много държа да се знае за нас – които не престанахме да се стремим към благочестие и лично достойнство дори и в най-свирепи времена, когато бандитите се гордеят със себе си, а медиите разхвалват лъжци и лицемери, закриляни от най-високите етажи на властта. О, това не е реакция срещу погрома над духа и душата на един от най-уравновесените и силно изстрадали народи на континента... Тази книга има претенцията единствено да регистрира онова духовно съзряване, което остана скрито за света. Названието "българин" няма нищо общо с понятието "вулгарен". Вулгарни в България винаги са били само стремящите се към власт, особено сега, в последните години на двадесетото столетие от Христа.
Зимата на 1997 година*
19 avg. 1998
Брадаткото Евгени – симпатичният оперативен служител от нашето VI РУП на МВР, снощи ми каза, че в "Кардиф"**, според него, имало недописани стихотворения, като да кажем "Учителят по мечти". Можел да допълни още нещо между средата и финала. В други стихотворения би написал фразите другояче: по-ритмично, по-благозвучно.
– Ама да не се засегнеш! – рече. – Стиховете ти са особени.
– Що да се засягам – казвам, – това е най-положителната критика, която съм чувал. Този стил с грапавите фрази и неритмичните редове си е мое лично изобретение.
Едва след отпечатването на сборника с удивление откривам, че в подобен стил са подреждали фрази две-три хилядолетия преди днешния ден Сафо, Алкей и Архилох, доколкото българският превод дава представа... А че у Евгени стиховете събуждали желание да ги доработва и дописва, е качество, според мен, на добрата литература. Майсторлъкът е да съкращаваш, като оставяш отворени пространства, където да се включи творческото въображение у читателя, слушателя, зрителя, и така от пасивна, съзерцаваща публика той се превръща в изкушен да е активен разум, т.е. съ-творец. Литературата не е регистратор на факти, призвана е да индуцира жизнелюбието или интелектуалната енергия у една нация или цял един континент. Да, говоря за Европа. Учението на Христос е такава енергия от по-висш разред. У всекиго от нас в латентно състояние съществува по рождение този вид инвенция; у мнозинството от човеците обаче, тя е неосъзнато усещане, смътно предчувствие за по-велики дела. "Великите произведения (...) ни обезсърчават – пише Атанас Далчев (1904-1978). – Вдъхновяват ни за работа по-слабите таланти, несъвършените творчески проявления, които като че търсят да бъдат завършени чрез нас" (Ат. Далчев, "Фрагменти", изд. 1967, стр. 22). Но е прав, мислел съм си, наполовина. Защото велика е творбата, която те зарежда с желание за творчество (не когато ти го отнема това желание) и – задъхан от възхита, се палиш от чудото, че можеш и сам да твориш и допълваш с нещо лично преживяно.
Дончо – полицай, приятел на криминалиста Евгени, лично познава мафиотския бос Васил Илиев (1965-1995), основателя на зловещите ВИС-1 и ВИС-2, когото усмъртиха само ден преди да навърши трийсетата си година. На погребението освен страховити типове с тъмни очила: да речеш, изсипала се накуп Сицилианската мафия, явиха се и любимците на Българската нация Христо Стоичков, Боби Михайлов, Трифон Иванов – Туньо, Наско Сираков и още поне шестима, които вече не ги помним. "Гордостта на нацията" коравият Стоичков бършеше сълзи с кърпичка, като лично носеше сандъка с онзи труп. Та по този повод отворихме дума за серията криминалета за българската мафия на някой си Христо Калчев (1944-2006), ползвал за прототипи фамилия Илиеви от Кюстендил чрез алегоричните прякори Нерон, Калигула, Месалина и близостта й на тази фамилия с важна клечка, напомняща Андрей Луканов (1938-1996) в литературния образ на политически дон Корлеоне с прякора Пентхауз***.
Едрият Дончо настоява:
– Христо Калчев е фиктивно име. Пък може и да има такъв автор, чиято шкодичка му гепили столичните апаши и той се обърнал за помощ към свирепите мутри, станал им симпатичен и мутрите взели да му пеят пикантерии от дивия си живот... Мо-о-же! Ама друг е истинският автор. По-горен е от висаджийските главатари и по-властен дори от старите и нови структури на Държавна сигурност. Целта им е била да замаскират най-лакомите, най-лицемерните и най-безскрупулните – политиците на днешна България. Васко Илиев беше интелигентен мъж, не съм го чул да говори по хъшлашки цинично. Наистина бе организатор, мозък, както полуциганина Ахмед Доган, например. Смачка дребните апаши кокошкарите, създаде дисциплинирана армия от хората си и захвана твърде големи игри, намеси се в сферите на едрия бизнес, диктуваше положението в цялата държава – продължи Дончо. – Виж, братлето му Георги наистина беше идиот, всичко можеше да очакваш от него. Книгите за двамата братя Илиеви от Кюстендил и сестра им Мариана, обаче, са писани с определена цел.
Беше вече притъмняло. Навън ръсеше досаден дъждец. Миришеше на угнила шума и старо олио откъм близката пивница. Миришеше противно и на изпържена в старото олио цаца. Седяхме върху оплескани пластмасови столове под ярките два фирмени чадъра на "Кока-Кола", Евгени доливаше от време на време в пластмасовите ни чаши уханна, пивка мускатова ракия. Денят си беше отишъл, унилост витаеше над нас.
Обади се Евгени:
– Целта бе да се покажат именно тези идиоти, не големците, които им предоставиха свобода за действие, докато зад гърба на братята разграбваха България. Само че за големите акули кой смее уста да отвори! Много са нависоко във властта. Те източиха капиталите на България. Към чуждите банки непрекъснато тече поток от пари. Е, един Красимир Премянов (1955), кой ли пък може да му каже нещо! Ама до него няма как да стигнеш, ако тръгнеш да го разследваш.
Дончо допълва:
– Има си г-н Премянов мрежа от чейндж-бюра. Негови хора държат обменните бюра за валута по цялото ни Черноморско крайбрежие. Само да не си помислиш, че има тук нещо незаконно? О-о, не! Всичко е според закона... Ами Иван Татарчев (1930-2008)?!
– Чакай, чакай – казвам, – поне Главния прокурор Татарчев не закачай!
– Докато Иван Татарчев е върхът на Правосъдието, никой не може да барне нашите мафиоти – рече Евгени. – Той и братовчед му Андрей Луканов, с когото не могат да си поделят наследствен македонски някакъв имот в македонския град Ресен, затова и не се понасят, – те са бащите на Българската мафия. Бе, направо сме си продадени. Най-прогнилата държава в тази част на Европа сме.
– Забравяш Русия! – пресичам го.
– Не е така – продължава Евгени. – В Русия всичко е разпределено по области и по отрасли, известно е кой какво и откъде прибира. Докато у нас си е боричкане и хаос между тарикати, които ни грабят и се самоизтребват, а кукловодите обират каймака.
– Виж Илия Павлов, шефа на Мултигруп, колко почтено живее – казвам. – Наскоро в интервю със съпругата му четох как добре си прекарвала с трите им дечурлига в Ню Йорк ли, в Калифорния ли, как наша Дарина от шоуто на Слави Трифонов си общува със съпругите на господата от американския финансов елит. Благотворителни акции за бедните негърчета, интелектуални сбирки, кампании за озоновата дупка, фондации за бездомните кучета, котки и прочие. Та тя де, готината съпруга на г-н Мултигруп, тъй се изразява в медиите: "В живота – казва – всичко е случайност". Доколкото схванах, този й бил девизът. Хвали колко прилежен съпруг и баща е мъжът й Илия Павлов, как се любуват на свободата в Щатите, какво съпружеско доверие цари помежду им.
– Пътник е той! – обади се Дончо. – Мацето вярно си е правило сметката. Присъдата може вече и да му е прочетена. И някоя утрин ще осъмне безутешна млада вдовица с милионите му. Такива като него не живеят дълго.
– Че защо! Добре си ръководи хората и бизнеса. И политиците върти на пръста си.
– Ръководи! – снизходително ме изгледа Дончо. – Смяташ, че нещо зависи от него?!
– Харесва ми Богомил Бонев (1957), мъжкар и половина – реших да сменим старата плоча за неприятните мутри. – Ако някой в правителството ми вдъхва доверие, това е този готин мъж от Радомир.
– Абсолютен професионалист! – възкликва Евгени. – Знае какво иска, знае и как да го постигне.
– Само дето между него, министъра, и вас, редовите полицейски служители, някъде се къса връзката – допълвам.
– Знаеш ли какво си мечтая? – прекъсва ме Евгени. – Нещо простичко е... Да ме цени прекият ми началник, това си мечтая. А на практика нас само ни навикват. Работа бол, районът – голям, по цял ден ми се налага пеш да обикалям Столипиново, да се катеря по блоковете, да газя из калта. Началството пита: Що не си заловил крадеца?... Как да го заловя! Дванайсет часа му вървя по петите, накрая ми се измъкне... Ама шефовете това не ги интересува, питат: Що не си го заловил? Затрупани сме в бумащина. Преди да хукна по адреси, план трябва да представя, като се прибера – отчет да им напиша. И само като помисля, че пак ще пиша, нервите ме хващат. На писари сме се обърнали.
– Да ви кажа ли, момчета, какъв ви е проблемът? – подхващам. – Бедният българин, този, когото и мафиотите, и чиновниците, и държавниците го мачкат, той не ви вярва. Няма ви доверие, и още по-лошо: страхува се от вас. Точно този унижен и обезверен, иначе честен човек може да ви бъде най-верен помощник в борбата с престъпниците. Ето, съседка видяла крадците, когато разбивали гаража ми. И когато й предложих да дойде с мен при вас, да ви разправи какво видяла посреднощ, казва ми: "Полицията ли?! Полицията не си върши работата"... Че как да си върши работата, като не искаш да й помогнеш! – казвам. И тя знаете ли какво ми рече! Разправи ми как мъжа й преди месец го напада група здрави мъже сред Столипиново. Били го, ритали го. Повалили го, влекли го в локвите. Отскубнали му портфейла с парите и документите. Прибирал се пеш от работа след втората смяна в Кожухарската фабрика и за напряко решил да мине през гетото. Когато се довлякъл целият в кръв, изкалян и насинен у дома, рекъл на жена си: "Никъде няма да се жалваме! Ще ги пипнат и ще ги пуснат, после още по-лошо ни се пише: у дома ще довтасат и ще ни пребият. По документите ми вече знаят къде живея, къде работя, къде плащам тока, водата, таксите, данъците. Ама били ме, обрали ме. Забрави! Прави се, все едно нищо не ми се е случило, да не ни се стовари по-голяма беля на главата!"
– И е права! – за моя изненада се съгласява с нея точно оперативният служител по криминалните случаи в нашия район, най-печения криминалист в този краен квартал на Пловдив, според хората наоколо, които са си имали работа с него.
– Е! – казвам. – Вече деветнайсета-двайсета година откак се занимаваш с измета на Пловдив; след някоя и друга година ще се пенсионираш, и като се обърнеш през рамо назад, какво ще видиш? Какво ще ти е удовлетворението от тази твоя работа? От ден на ден все по-гадно става, калта вече ни залива до веждите.
Замисли се. Отпива от пластмасовата чаша мускатова ракия, втренчен пред себе си. Бавничко започна:
– Възрастна женица теглила заем и с пестени в беднотията парици си купува цветен телевизор. Докато се нарадва, още втората седмица разбиват жилището, задигнали й телевизора. И тази женица идва при мен. Открих крадеца. На другия ден я викам да си получи телевизора, а тя пък се разплака. След половин час, гледам я, стои на вратата на канцеларията. Питам я: Какво има, да не са изнесли и нещо друго край телевизора? Държи ръце зад гърба. Влезе, остави върху бюрото ми кутия евтин локум и шишенце лимонада от петнайсет стотинки. Вярвай, сега на мен ми се доплака.
.jpg)
Plovdiv, edited on 14 apr. 2024
Илюстрации:
___
* Предговорът към сборника "Кардиф" е писан през т.нар. Виденова зима, когато учителската ми заплата се равняваше на 5 (пет) американски долара.
** Предговор към книга от 96 страници в тираж 300 екземпляра, издадена през пролетта на 1997 г. на мой риск, от които 50 екземпляра срещу 3 лв. по тогавашния курс, когато учителската ни заплата беше 170 лв., изкупиха част от колегите ми в училището и родители. Част от тиража дарих на ученици, близки, приятели, съседи. До едно време водех отчет у кои неслучайни, заслужаващи доверие българи, се е озовала книгата ми в онези хайдушки времена, когато народът беше на колене. После реших, че не си струва, че проявявам някакъв вид самодоволство, и престанах да си записвам, но имената на моите читатели са в бележника ми. Колега измежду тях, която по-късно, като член на ДПС, стана шеф на данъчната служба в нашия район на Пловдив, след като се бе изръсила три лева за "Кардиф", ми разправи на крак в коридора към Учителската стая как с г-н мъжа й през нощта на свещи, с луксозно уиски в кристални чаши чели на глас от сборника.
*** Penthouse (англ.) 1. Сушилня, навес, заслон; 2. Надстройка върху покрив; 3. Луксозен апартамент на последния етаж на висока сграда.
**** Вж. https://www.plovdiv24.bg/…/Istinata-za-zhivota-na-Vasil-i…
.jpg)
.jpg)
.jpg)