ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1362.)
Светът е сцена и ние сме актьори на сцената, влизаме-излизаме и всеки за своето време играе разни роли. – Уилям Шекспир (1564-1616)
14 avg. 2001
ЕПИТАФИЯ ЗА ПРОСТОСМЪРТНИЯ ПЕТРОВ
Продължение 2
Наложи ми се да разгръщам и прелиствам отново страница по страница, ред по ред изложеното от ап. Павел и евангелистите, свидетелстващи за християнския морал и философия. И що! Сърцето ми се разтуптя, кръвта усетих да блъска в слепоочията ми, рекох си: "Не бива сега. Сега вече си ядосан, иде ти да извадиш на показ цялата величествена посредственост и лицемерие между мнозина, кълнящи се в Иисус на бедните и унижените! Трябва да си спокоен, когато описваш издевателства, да си уравновесен, обзет от добри чувства. Защото вината може да не е у тях, а в системата, която ги е изкушила да станат такива. Пък и кой си, че да ги съдиш! Да не излезе, че се изтъкваш, когато ги укоряваш! Не бива укор да движи твоето перо; тънкостта е да ги изправиш тези хора пред собствената им съвест, ако още я имат у себе си. Допуснеш ли да се раздразнят, ще е като да си бръкнал в кървяща рана. Раната да им покажеш, без да назидаваш – това си пожелай! Нека сами да си дирят лек".
Всички вкупом, добри и зли, неуязвими или изкушени от Злото, склонни да се самоизтъкваме или облагодетелстваме за чужда сметка, всинца сме едно цяло, което боледува вече от четвърт столетие. А за да се поправим, нужно ни е взаимно разбиране, готовност да простим дори и на затъналия до уши в страст по материалното, изкушения от фалшива слава негодник.
Е, богобоязливи счетоводителю! Приюти се на стари години под купола на религията. За теб то бе изход, ала за мен не е изход. Любопитството ми занича отвъд християнството. Не мога да съм това, което не съм. Христос ме очарова, не отричам, с оптимизма и човещината си. Да воюваш, без да обявяваш война на когото и да било, да следваш генетично заложения си код, без да се биеш в гърди по стъгдите, без да пулиш зъркели към небето – ето това ми се нрави. Ако помогна на някого да стане мъничко по-добър, по-искрен, по-откровен със себе си, това и мен ще облагодетелства, и на мен ще помогне да се усетя простосмъртен и щастлив.
Ап. Павел до колосяни (І-22): "Ако само пребъдвате във вярата твърди и непоколебими и бъдете непоклатими в надеждата на проповядваното (...) благовестие, което чухте и на което аз – Павел, станах служител... (ІІ-1-4), желая да знаете в каква голяма борба съм заради вас и заради всички (...), за да се утешат сърцата им, та – съединени с любов за всяко обогатяване със съвършено разбиране, да познават тайната на Бога, Отца и Христа, в Когото са скрити съкровища на премъдростта и знанието. А това казвам, за да не би някой да ви прелъсти с примамливи думи".
За Иисус. "...Като отне силата на началства и власти, Той явно ги изложи на позор и на кръста възтържествува над тях” (ст. 15-16)...
Из посл. І до солуняни (V-15 и по-нататък): "Гледайте никой никому да не отвръща зло за зло; винаги да желаете добро и един другиму, и на всички (...). Духа не угасяйте. Пророчествата не унижавайте. Всичко изпитвайте, о доброто се дръжте. Въздържайте се от всякакво зло".
Лука (ХХ-46 и нататък): "Пазете се от книжниците, които обичат да ходят пременени и обичат поздрави по тържищата, предни седалки в синагогите и първите места по гощавките, които изпояждат домовете на вдовиците и лицемерно дълго се молят (думите са на Иисус). Пак там (ХХІ-36): ...И тъй, бъдете будни във всяко време". От Йоан (ХІІ-47): "Няма да го съдя, защото не дойдох да съдя света, но да спася света". Иисус Христос измива нозете на учениците си, за да въздигне нищия, дори става за кратко негов слуга – именно Той, Богочовекът. Мощно прозрение, недостижим жест за мнозина от нас. Гордостта (по смисъл: горделивост, възгордяване и грандомания) нима е случайно на най-първо място сред Седемте смъртни гряха – преди сребролюбие, блудство, чревоугодничество, завист, леност, злоезичие!
Преди да си отиде от света, простосмъртният Петров в оскъдица успя да си уреди сметките с част от удушвачите на Българското ни национално достойнство. Някогашният счетоводител извежда идеята на несретния си живот: Никакво замълчаване пред самозванците в днешна България!
Книжлетата на Петров бележат процес на освобождаване от илюзиите, от ранното ни детство вкоренени в съзнанието на средностатистическия българин. Роден през 1924 г., авторът е до смъртта си в плен на утопията комунизъм; 77-годишен, успява да се отскубне от пипала и метастази на най-човеконенавистната философия, жизнена и до днес. Малкият голям човек успява да разобличи този връх в издевателствата над личността, да осъзнае как се е вършило манипулирането на огромни човешки маси по света в течение на век и половина, от 1848 г. до днес. Нямам спомени друг български автор да е подхождал толкова простосърдечно, с такова доверие към светая светих на марксизма, при това, като представа от най-ниска позиция в обществената йерархия. Но нашите сноби и досега не го броят за писател. Този факт, мисля си, е урок: че за големите прозрения не титлите, не и хубавината, не и славата, не отличията, не и всеобщото признание и всенародна симпатия са определящи, а определяща в най-велика степен е честността, вярата в неписаните непреходни закони на човеколюбието и достойнството у т.нар. малки хора.
Малък му бил талантът... Но кога Петров се е изживявал като писател и публицист! Смирението да чопли насаме у себе си световните неправди, да издава писанията си с лишения и подаяния, подхвърлени оттук-оттам, за което учтиво благодари и благославя... Тази страст до самата му смърт, това тъй младежко неспокойствие на духа за какво свидетелствуват? За посредствен писарушко ли?!... Не би трябвало да го противопоставям на когото и да било, понеже е от автентичните наши – български, изражения пред света. Възхищавали са ме аристократите по кръв с излъчването на благородство, такт, фини нюанси в обноските; но по-силно преклонение изпитвам към човек от моята черга, надраснал наглостта, дебелоочието, тепегьозлука, простащината... Образец на такова преображение за мен е Захарий Стоянов, умъртвен в трийсет и деветата си година.
Промените у Петър Петров се извършваха пред очите ми. Последните десетина години доста сме спорили и обсъждали неговите пристрастия и антипатии. С някои негови изводи не всеки ще се съгласи, но основното е онова състояние на тревожност у будния разум на непримиримост дори спрямо собствената си греховна природа. Толкова по-достойно е, когато неговата тревога работи за България, за проскубаното ни самочувствие на българи по нрав и потекло. За суетните, самонадеяните, за егоистите, ехидничещите, за онези, които се гавреха с болнавия, объркания в себе си, търсещ верния път простосмъртен Петров искам да напиша... За мен той е Библейският човек, търсещ светлина, а споменатите по-горе му се надсмивали с искрящото самочувствие на доказалите се чрез награди и отличия за реални или мними достойнства, но самовлюбени персони.
Илюстрации:
- На Балчишкия градски плаж покрай Пристана*
- Самодоволството отрича човешкото у Иисус**.
___
.jpg)
.jpg)
.jpg)