ЕПИТАФИЯ
510 г. след Франсоа Вийон
LXVII
В земята скелетът му гние,
не в гробница с изсъхнали цветя,
бил някой си там Бояджиев
и в нищо с нещо не блестя;
със смях, с раззината уста
издъхна, без да е герой,
бе просто смъртен за света
и простосмъртен легна той.
LXVIII
Под плочата лежи нещастен
трупът му, кротък най-подир,
гризат го червеи ужасни,
и тялото му кротко гний –
за корените весел пир,
очите му – най-сетне сити!
Духът му – в блесналата шир,
и дявол знай къде се скита.
LXIX
Белеят костите отвън,
учуден черепът му зее,
косите бухнали са сън,
и ветрове из тях не веят.
Тук птички весело не пеят,
тук всеки писък е замрял,
дори и слънце тук не грее,
но лепне превъзходна кал.
LXX
Приживе скитал до насита,
безумно влюбен, той мечтал –
каквото в този свят изпита,
и ти ще го изпиташ сам;
светец не бе, ни поп, ни крал,
ала пък губеше без мяра.
Плюй върху гроба му без жал
и просто бързо се разкарай!
ЗА СМЪРТТА
LXXI
Уви, суетна, пищна слава
угнива в гробници и пръст,
чела, окичвани със лаври,
днес кичи гробищният кръст,
не виждаш ли как в този тлъст
и ненаситен чернозем
до нищия изпъва ръст
и някой с титли украсен!
LXXII
Смъртта е дама неприлична:
отнема всичко наведнъж
и всичко, дето ти е лично –
лежат под цъфналата ръж
на любовта ту знатен мъж,
ту знойната жена, ала защо
най-есенният кротък дъжд
расте от някое блато?
LXXIII
Огромен странен кръговрат,
ти шеметно ни тласкаш в тоз
тревожен и забързан свят:
роден, издъхнал – тънък мост,
по който тичаш, Земна злост!
Покой на мъртвите, но знам,
орачът крачи – ведър, прост,
и хвърля плодни семена...
LXXIV
И тук е моят оптимизъм:
макар и в своя край жесток,
с ирония добра навлизай
на мъртвите в леса дълбок –
те пазят не един урок
за самозванеца зелен
горчив, стипчив, но нужен сок
за кълна, лудо устремен.
LXXV
И досега си мисля често
как дядо ми, прострян в пръстта,
заровил нос, изглеждал весел,
раззинал челюст пред Смъртта.
Това е трайната черта
на Майчиния род, на нас –
раззинал до уши уста,
ухилен и в коварен час.
LXXVI
На баба ми Невена искам
да посветя мил, нежен стих,
че по душа ми беше близка,
хем весела, с характер тих,
сърдечна, жизнена такава
с излъчване на доброта.
Сълза от мен тя заслужава
в горчивата си самота.*
LXXVII
И друга тук ще спомена
с косички, сплетени на кок,
петима сина таз жена
дарила беше със живот.
Старешки, с архаичен слог
от нея помня куп писма...
Без близък влезе и без Бог
край Лом** в коравата земя.
LXXVIII
От мъж, чието име нося –
чиновник беден и миньор,
бих искал с няколко въпроса
да разбера как, с колко зор
мъжът успява да е горд,
дори измамен и проклет***,
но ето, следващият спор
очаква неспокойно ред.
СПОР ЗА ГОРДОСТТА
LXXIX
Съдбата картите размесва,
кокетка дърта и без срам,
Иван погубва в неизвестност,
Петкан въздига като храм;
до днес нечестно не играх
с валето, дамата и попа,
но виждам – козовете сбрал,
по масата друг някой хлопа.
LXXX
И му разтварят – срамота,
сто крепости широко порти,
Ахил подлага му пета,
Офелия тресат я вопли,
а ти със зъби си се вкопчил
в парче земя за своя пай –
заменя с горест гордостта си
беднякът, и това се знай!
LXXXI
Синът на Робов – Валентин,
синът на Зарев – Владимир****
и тъй нататък всеки син
на някой властен и с пари
не се коси, ни се мори.
А ти не се равнявай с тях,
не ставаш и за чеп дори –
глупак ли си, да будиш смях?
LXXXII
Надути, подли, недоволни,
струи ненавист всеки ред
на тези патетично болни
писател, философ, поет,
а нямаш даже ни куплет,
ни ода във "Септември",
от "Пламък" гонен, неприет,
та зарежи я тази тема!
LXXXIII
За "Пулс" да не говорим. Виж,
как пишат автори с пера
в нахакан стил ала Мъглиж –
работника наричат брат,
и с възгласи "напред, ура"
възпяват, бият се в гърди...
У парвенюто дириш срам,
защо ги споменаваш ти?
LXXXIV
– Смири се. – Думи не губи!
– Поспри – Не, никого не чакам.
– Главата си в стени не бий.
– Чекръкът на Историята трака.
– Затъваш в сплин и с двата крака.
– Но нищо калпаво не скрих.
– Описвай себе си, не мрака.
– Треперя цял във този стих.
БАЛАДА
По дяволите, Франсоа Вийон!
Знам, не подхожда този тон
на бръчките ти некрасиви
сред толкова глупаци диви.
Защо тъй стенеш и кълнеш?
Самотник нейде ще се свреш
и никой няма да си спомня
за твоята сълза любовна.
И под плешивия ти лоб,
Поете, ще копаят гроб
и ще те бесят из горите,
и на площада наглеците.
По дяволите, Франсоа Вийон,
не ни подхожда гневен тон.
LXXXV
О нежност, колко си ми нужна,
как скъп – докосналият лъх
от вечер южна теменужна,
с луна – опънат златен лък,
с река, в която ромолят
звезди, дълбоко потопени,
и ставаш плът от тази плът,
разбит на късчета от време!
LXXXVI
А колко неуместно е това,
подобно реквием звучи –
сантиментални траурни слова
на млад глупак, невежа чист!
Къде е поривът лъчист,
реката бистра де е днес;
но тишината в теб квичи –
болезнено премръзнал пес.
LXXXVII
За теб седемдесет и втора
горчиви хапки отреди –
със себе си да се пребориш
тъй както никога преди;
сега – и криво да седиш,
дали около теб е чисто,
макар високо да гради
това, което беше низко?*****
LXXXVIII
На всички веселяци днес,
творци, живеещи охолно –
ни пукнат грош е всяка чест,
щом любовта погубва подло.
Играе шутът важна роля,
че със поуки е богат
върху човешката неволя
в двуличния суетен свят.
LXXXIX
Фасонът, модният костюм,
виното, сластните жени
и пурата от скъп тютюн –
не може туй да не плени
младежа с румени страни,
но Боже, колко мъка има
в човека, страстите сменил
с разсъдък, хладен като зима!
ЖЕНЕНИЯТ МЪЖ
Ако за нея не шумя на глас,
сам не въртя опечален ръце
и не изпадам във екстаз
с нагърчено от жал лице –
ще кажете, че без сърце
живея в безнадежден хлад...
Макар без опит, доста млад,
готов съм и да споря с вас:
щом – беден, с нея съм богат,
нима не я обичам аз!
Година мина от тогаз,
едва ли помня всичко днес:
обиди, караници, мраз,
редица месеци без вест;
горчилката е като пес –
изриташ го, той пак търчи
към теб с невесели очи,
но съм готов да споря с вас:
щом с нея виждам се щастлив,
нима не я обичам аз!
Видях я във тревожен час,
ех, в осми месец и с корем;
реших, поканих я у нас,
а тя склони да дойде с мен.
Жената е добър ярем
за мъж, опасно вироглав.
Сега се питам, бях ли прав,
но пак готов със всички вас
да водя спор суров и здрав –
нима не я обичам аз!
Вали и грей, и пак съм сам:
един улегнал тъжен ням,
понасям своя кръст голям
и тя над мен оказва власт,
дете прегърнала със плам.
Дори грехът й да не знам,
нима не я обичам аз!
___
* Невена от по-стария перущенски род Хаджи-Трендафилови, по-голямата щерка на Георги (Гочо). Когато беряла вече душа, притискала лице в коравата длан на дядо ми и през хрипове шептяла: "Не ме оставяй, Борьо, не ми се мре". Надвечер жените от околните къщи на пазарджишката улица "Тунджа" се сбираха на приказка, като всяка си носеше столче пред нашата порта, където дядо беше сковал пейка. Надсмиваше се над геройствата и хвалбите на Борис Дявола с ехидна задявка: "Ръц, Боби!" Толкова се настрадала с него, та по някое време носела в пазвата си кожена торбичка с отрова. Като първи, седем години единствен неин внук, ако не съм бил с дядо ми нейде по кърищата край Пазарджик, все покрай нея съм се въртял. И как ни веднъж не чух да му каже дума напреки. В последните си години бе станала кожа и кости. Такава я помня.
** Майка на петима сина, от които най-малкият е баща ми – капризната Динка (Господинка) от Харманли, е заровена от служител към старопиталището край Лом; за белег гробарят турил речен камък, че не се явил нито един от синове, снахи, внуци (сред които и пишещият). Най-бедните били в махалата, макар мъжът й (дядо ми Георги) да бил държавен чиновник, бирник. Строго се държала с петте си сина. А когато се ражда последният, водят при нея бездетно семейство, заможни хора от Бургас, да осиновят бебето (моя баща), а Динка – още лехуса (до двайсетия ден след раждането), се понадигнала гневна: "Туй дете само през трупа ми ще излезе оттук. Когато изпраща любимия си 22-годишен Кирил на фронта през зимата на 1945 г., дала му евтина шарена хартиена иконка на Господ, която той носил над сърцето си.
*** Три години преди да се пенсионира, дребният данъчен чиновник гарантира кредит на свой авер, и онзи, като не изплащал вноските, дядо ми зарязва чиновничеството и слиза в мините край Златоград да изплати чуждия заем. Изплати заема и скоро след това се спомина. Заклевал петимата си сина по-далече да стоят от политиката. "Политиката – говорил им,– е работа за провалените. Честният мъж си гледа занаята, дома, семейството и с политика не се занимава". И синовете му като да го послушали. Полковник някой си, шеф в пловдивското ОУ на МВР през 1976 г. крещял срещу майка ми и баща ми, че фронтовакът Кирил Бояджиев е аполитичен, понеже квартален доносник от район Мараша бил докладвал: "Кирил Бояджиев не участва в акциите за мир, срещу империализма, поднасяне на венци и събиране на парцали, старо желязо и хартия".
**** Някогашни мои колеги, студенти от Филологическия факултет в СУ "Климент Охридски", 1967-1971 г.
***** Човекът хич не искаше да го оженят, та и впрягането в брачния хомот при него бе съпроводено с вой, тръшкане, биене на кратуната в стена, къчове, сцени на гняв, следвани от сцени на горещо разкаяние. Бел.м., tisss.
.jpg)
.jpg)
