Публицистика – ИСТИНСКАТА БЪЛГАРИЯ (5.)

ИСТИНСКАТА БЪЛГАРИЯ (5.)

    Продължение

  Образът на мекерето, на конюнктурната личност, на възползвалия се от обстоятелствата, на парвенюто: този образ съпътства винаги и навсякъде троновете на властта, ала не може да обясни защо фашизмът, нацизмът и болшевизмът, като прегръщащи с подозрение простосмъртния, слухтейки не само за стореното, но дори и за мислите му, се нуждаеха и произведоха за това следене подмолна армия от дебнещи дегенегати, от чиновници без достойнство, партийни комисари на правдата.

  Курбон и синът на Вергил* ли са оправдание за озлоблението, което все дири врага, дори в своите редици параноично издирваше "врага с партиен билет"? Така глутницата се самоизяжда, за да делят оцелелите на по-едри късове плячката от унижението на обикновения човек, докато до небесата се кълнат колко са предани и се жертват за България, за нацията. Отдавна назрява такъв един разговор. Двайсет години новелата на Емил Калъчев предизвиква онази тревога – неизменна част от съвестта, да изречем, да артикулираме по каква причина това се случи именно с нас, българите. То е наш си – български, личен разговор вътре в националния дом.

  Парвенюто е следствие, не причина за краха на соца и неговия родител, марксистката неосъществима илюзия за прогрес. Фашизмът на Мусолини, националсоциализмът на Хитлер бяха доста елементарни за разкодиране; соцът (комунизмът) е с повече опит в лицемерието. Откакто се появява в 1848 г. Комунистическият манифест, интелигентната част от човечеството, особено изпълнени с енергия млади поколения оттогава насетне откриват хоризонт за духа в тази красива, но спореща с човешката природа химера. Марксизмът и роденият от него социализъм преобръщат с главата надолу християнската максима – императива на Любовта. В името на бленуваната уж световна хармония лъже-апостоли, като Маркс, Ленин, Сталин, рушаха "старото", в действителност създаваха условия човекът да бъде тотално окован, зад телени мрежи, наблюдаван, преследван, гост в собствения си дом, слуга в имота си, лостче и винтче на Световната революция – не, не уникат, не човек звучи гордо**, а нещо заменяемо, стандартно, повторимо.

  Странно, книгата "Прощално за..." ме зарежда с оптимизъм.

  Достатъчно мълчахме, сякаш нищо не се е случило между 1945 и 2002***. Мълчанието също може да бъде предателство, твърди насред объркания в репортажен миш-маш от истории, сериозен, но и струва ми се, ироничен Емил Калъчев. Може и да се мамя, може пък да ми се е сторило или силно да ми се ще да е тъй. И Маркс пише: "Човечеството се сбогува с илюзиите си, като им се надсмива". Пак в този смисъл, защото не го цитирам точно.

  Проява на идеално невежество е т.нар. "говорене на истини от последна инстанция". Това, което за интелигентния разум е естествено навлизане в сферите на познанието – непрекъснато се уча и все има нещо, което не ми е известно – за невежия е установено, фиксирано, не подлежи на развитие като информация и възглед. Невежият не може да си представи, че онова, което веднъж прочел или чул, е вероятно само стъпало към откриването на Истината, тресе се от смут, че някой се усъмнил в нещо, вече казано и доказано от авторитети преди нас.

   Войнстващото невежество обича да цитира велики личности от науката и света на информацията изобщо; зад тяхната строга фасада се чувства удобно и без тревоги, любопитство, съмнения. Невежият най се страхува да не сбърка в преразказа, притеснява се от съмнението да не би светът да усети, че е некомпетентен, че е сбъркал в детайла или нещо основно.

  А си мисля, талантът много по-често от всички останали, и дори почти непрекъснато греши; но както греши, открива земи, неосветени досега от рутината, така – с доза лудост, страст, наивност, прави великолепните си открития. Оказва се, че грешката е важен елемент от процеса на познание, понеже е най-строга проверка за верността на тази или онази формула за човека и вселената.

  Комунизмът (какъвто моето поколение преживя и все още продължава като манталитет да отърсва от себе си) е насилие над интелекта, насилие от страна на болни мозъци; но в коя обществена формация това насилие не съществува? Високомерие тресе както комунисти, фашисти, нацисти, фундаменталисти от религиозни общности, така и редица институции на днешната ни държава. Участието в каквато и да е партийна организация те оковава, слага юзди върху съзнанието, монтира наочници и бленди пред зениците, за да станеш удобен за управление. Дисциплинирани, послушни стройни редички от редници без свое мнение и воля, до смърт предани на вожда – това е тайният, свенливият блян на всяка партийна централа.

Командирът, за мнозина – проклятие за България.

    Вярвам в силата на свободните личности, обединени за конкретна обща работа, обединени не на живот и смърт, а обединени, доколкото изисква отрязък от живота ни в общество. Твърде различни по дух и интелект сме, това защо никой не забелязва! Един и същи човек в собственото живеене се променя, развива се към по-добро или по-лошо, но не стои като камък на едно място. Камъкът, дето е камък, и той се мени, а защо фанатизмът все се стреми да уеднаквява човеците като непроменими същества?

  Бягай от наредените покрай пътя изкушения. Подхвърлят възможности, смятат те за дивеч, за наивник, а виж внимателно подготвените клопки и капани. Благодаря! Не участвам в тази лотария на щастието. Пиша онова, което интуитивно ме подтиква да защитавам у всеки разумен или наивен човек правото свободно да избира, правото му, дори с риск да го сметнат за противен, да бъде себе си.

  Животът в общество налага ограничения на бесовете ни; в този смисъл Държавата е необходимото зло. Всеки обаче сам отговаря за постъпките си, сам си носи кръста. В привидния хаос от противоречиви, разнородни идеи най-велико постижение за човека е да избяга от рутината, от скуката на посредствеността, като взема решенията си, без да се надценява.

    Омръзна ли ми да срещам нещастни, недоволни, хленчещи само защото изключително сериозно възприемат себе си за Пъпа на вселената! Хубави сме, чаровни сме, защото сме и си оставаме различни. И всеки има мисия, която красиво проваля основно сам, или сам следва с пот на чело, и то главно поради вътрешни, не поради външни причини.

  Надникни в себе си като в кладенец, и ще видиш какви богатства, какъв разкош от багри свети на дъното. Ако виждаш тиня на твоето дъно, сам си си виновен.

       Следва

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, 3-6 oct. 2002 – edited by 9 noe. 2018

Илюстрации:

- Лютви Местан (1960), сътрудник на Държавна сигурност (1979-1981) (горе);

- Николай Хайтов (1919-2002) – противоречива личност и велик автор (долу).

___
* Литературни образи от новелата на Емил Калъчев "Прощално за времето на самотата".
** Израз на Максим Горки (1868-1936), отровен по поръчение на Сталин.
*** Година, когато е писан текстът. Бел.м., tisss.

Ars Poetica – АНТИТЕЗИ

АНТИТЕЗИ

В памет на Франсоа Вийон

Посърнал като пън, мечтая морски бури;

мърморя малодушно – авантюрист по кръв;

животът ми е сън, ала мечтите – щури;

в опашката се гуша, бленувам да съм пръв.

С плесник ли през уста подлец ме поздрави,

целувам му ръка и шепна: C'est la vie*;

унил, сразен и плах, се чувствам уважен,

за залък хляб от страх се трудя всеки ден.

Добре ли съм приет, изпадам в тежък смут;

световно слаб поет – с това съм най-прочут;

обзет от кротка леност, коси ме адски бяс;

рекат ли ми: Студено! – крещя: Горещо! – аз.

В калта добре овалян, се перча като бог;

мизерника похвалвам, към честния съм строг;

изпитвам гняв, когато цената ми расте;

които ме ругаят, най-близки са ми те.

Рекат ли ми: глупак, знам, бил съм готин с тях;

изпитвам весел гняв, тресе ме подъл страх;

сърцето щом кърви, свирукам окрилен;

останал без пари, не знам по-ларж от мен.

Нещата щом са в ред, излишен ставам аз;

щом хлябът се пече, в душата ми е мраз;

щом моето моме ми каже: Мили мой! –

разкършвам рамене и гледам зло на бой.

Ужасно щом е люта, по-мила ми е тя:

щом пак ми бие шута, добре сме в любовта

и виждам, че не мога да преживея ден

без нежната тревога: тя може ли без мен?

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, 28 noe. 1997 – edited by 8 noe. 2018

Илюстрации:

- Немирният дух на френската нация Вийон (1431-1463) в затвора (горе);

- Балчик, морето и неслучила се една авантюра с Вержинка, 1972 (долу).

–––

* Такъв е животът (фр.). Бел.м., tisss.