Дъждът е мелодия на обичта, печал в кристална чаша. – Аноним (1947)
14 apr. 1985
ТИ, ДЪЖД...
...който се влачиш по корем над Европа,
над луксозно озъбения хотел "Империал"*,
над гробището с мъртвите поети,
без надежда,
надвесен над афишите влажни,
над малките сребърни локви,
където играят децата...
дъжд на човешката доблест корава,
ти, дъжд в косите на моята малка любима...
от магазинчета стари...
как ме сродяваш с облака черен,
с планината всесилна,
с нежността на гората,
с империята на хотелите, проснати вред по земята...
Ти, дъжд!
Ти, евреино – търговец на сребърни съдове,
на звънчета от пиринч,
трополящ и танцуващ по улеи горски,
по разнебитени гласовити олуци,
поръбвайки с пяна големите
асфалтови вени на Европа...
О, дъжд,
куче на моята човешка благонадеждност,
с теб най-после мога да скръстя ръце
на гърдите,
да вдигна глава
и високо във въздуха,
тръпнещ от ухание на озон,
да погледна наоколо,
облечен в сияние.
–––
* По странно съвпадение сякаш и извън всякаква логика, огромният суперлуксозен хотелски комплекс, за който тук – в моя роден Пловдив, се говори, че е собственост на бившия кмет на града – тройкаджия от местно двегодишно професионално училище за изоставащи инж. (?) Иван Тотев, носи името, което съм дал на призрачния дъждовен хотел "Империал" в настоящия текст, писан през пролетта на далечната 1985 г. Между другото, общинското гробище е също тъй близо до хотела, само на някакви си триста метра, от отсрещната страна на булевард "Цариградско шосе". И както никога досега не съм напускал Пловдив, така всичко тук е отглас от местоположението на града между Родопите и Стара Планина, както и на типичните за най-древния град на континента Европа атмосфера, лъх, аромати, с четирите цигански гета и еврейската махалица край Четвъртък-пазара, която познавам от най-ранното си детство.
Сб. "Кардиф", самиздат. от 1998 г., тираж 300 екз. Бел.м., tisss.
.jpg)
.jpg)
