Времето

Времето
Моята обсерватория

Общо показвания

понеделник, 26 ноември 2018 г.

Публицистика – ЛЮБОВТА ЦАРСТВА ОТВЪД ПОЗВОЛЕНОТО

ЛЮБОВТА ЦАРСТВА ОТВЪД ПОЗВОЛЕНОТО

   
  Всяко пренебрежение към естествения ход на нещата, всяка припряност скъпо се плаща с реки от кръв. Количествените натрупвания в сферата на духа не водят до скокообразни качествени промени, а до еволюция, която е твърде бавен, постепенен процес. Не може вечерта да си легнеш тарикат и измамник, а сутринта да се събудиш кавалер на честта. Тази работа така не става.

  Светът на общественото мнение и съзнание се гради не толкова върху материалния интерес, тъй като човекът е зависим, но и силно повлиян от феномени с интензивна духовна същност, каквито са Вярата, Надеждата, Любовта, или с други думи: стремежът към вътрешна хармония, трепетът пред инстинктите ни за живот, продължение на рода, щастие, вродените и преоформени и опредметени/олицетворени представи за Добро-Зло, Хаос и Хармония ни съпътстват през целия ни съзнателен живот.

  Човешкият разсъдък много по-сложно, отколкото го представят идеално стройните теории, отразява света. Героизма, подвига ни ги предлагат като еталон за личност и достойнство, а и героизмът, и подвигът са всъщност изключения от нормалното.
Баща ми се завърнал от окопите на фронта с орден за храброст, без да си дава сметка, че – изтегляйки напред с триста метра фронтовата линия, върши нещо изключително. Изключителното го видели стоящите отстрани. По оскъдните, изтръгнати с ченгел думи, 22-годишният редник просто си вършил работата, стрелял или на прибежки между труповете се промъквал в обстрелваната зона между две армии – немската и българската. Какъв подвиг, какъв героизъм! Великолепието му в моите представи е, че отказваше да приеме именно подвига и героизма.

  Мирозданието се крепи върху твърде яки основи, заложени в човешката ни склонност сами да се възгордяваме, да се възторгваме от себе си, т.е. да се виждаме център на Вселената, тъй че представите ни непрекъснато изкривяват истината, моделират я, казано без емоция.
Политиката е сред ярките доказателства за склонността да се самозаблуждаваме, изкушени от красиви лъжи. Понятието Демокрация* е категорична неистина, понеже се подрежда в някакъв вид йерархия на духовните стойности. А понятия, като Свобода, Равенство, фиксират горещи наши желания и блянове, ала обективно погледнато ни свобода, нито равенство съществуват в живота.

  Идеализира се т.нар. Борба. Представят борбата като сражение с хаоса, докато тя е всъщност носител на самия хаос.
Народите нямат склонност да воюват помежду си, за да се докажат пред когото и да е. Отвращението помежду им го внасят обладани от грандомания манипулатори, теоретици на идеализма, оратори от името на висши някакви инстанции, каквито се явяват и световните религии. 

  Строго погледнато, най-ценното в християнската философия за живота
е в хармонизирането на човека със света и общността на другите човеци, независимо от вродения си егоизъм. Затова пък идеите имат свойството сами да се опровергават. Реплика на момичето, с което бяхме женени до декември 1988 г., в момент на ярост: "Ти си самият ад. Как живееш с този ад у себе си!" Та оттам ми хрумва, че всеки сам твори своя ад. Проблем на днешната цивилизация в годините след 11 септември 2001 г. е как – без да се почувстват засегнати милиард и половина вярващи по света, да бъде елиминирана древната злост в първоосновата на Стария завет и Исляма.

Воин на Ислямската държава и неговата... съпруга

   Да продължим да се правим, че не виждаме кощунствата, произтичащи от тенденциозен преразказ и превратни тълкувания върху Стария завет от Библията във версия на велик пророк, става все по-тягостно. В зората на глобализиращия се свят роилата се ракова метастаза заплашва да взриви човешкото общежитие на планетата в самите основи на живота ни, като отрича от най-висока уж в нравствеността и духовността мощна трибуна именно човеколюбието. Отрязаните глави, заровените в масови гробове стотици хиляди невинни, жертва на противопоставянето между унижените бедни и благоустроените заможни общества, поставят неотложния въпрос пред съвременната философия: Кого устройва това, кой извлича изгода от крайното озлобление на фанатизирани множества войници на Вярата, как облагодетелствалият се да бъде изваден пред света и порицан.

  Никакви
бетонни стени и телени гранични огради не ще ни предпазят от злото, докато не бъде детайлно изяснен механизмът, по който омразата бясно се възпроизвежда. Светът е в състояние на перманентна война – война уникална, непозната до наши дни по мащабите си, понеже нейните "свещени бойци", "воините на Джихад", както сами се назовават, отричат априори и собствения си живот. Вниманието ни е заето с "подвизите" на дрогирани самоубийци сред невинни жертви в името на бог, а всъщност тези манипулирани от човеконенавистни тълкуватели фанатици са краен продукт на Духовна сила, която повърхностно познаваме.

  Събитията от тези
първи години на третото хилядолетие от появата на Спасителя потвърждават великолепието на философия, която се гради върху любовта и смирението, като основа на живота върху планетата. Богът на фанатично вярващите, представен по този начин – като версия на Бога-отец от Стария завет, е олицетворение на типичния грандоман, на настояващия да бъде въздиган над реки от кръв и земи, осеяни с трупове. Поне хищното лице на този вид тълкуване, превъзходна маска на яростта, трудно може повече да бъде представяно за Съвършено добро. Именно ислямският фанатизъм най-мощно опровергава първоосновата на този начин да се вярва. Но то е само начало на дълъг процес за елиминиране не на исляма, а на парадокса Вяра във Висшето Добро чрез озлобление.

  Къде бъркат обществата, изградени върху християнските постулати? Вероятно самите мюсюлмани, за които
Аллах е Свещен образ на Добрата световна сила, ще ни подскажат отговора. Защото именно те са най-силно уязвените и унижени в честта и човешкото си достойнство. За милиардно множество мюсюлмани по света днес Съединените щати са Враг № 1; но на мястото на САЩ би могла да бъде всяка просперираща държава, която охранява интересите и живота на своите граждани или поданици.


  Струва ми се, онази малобройна група от свръхзаможни и практически необезпокоявани от общественото мнение властници в Близкия Изток е извор на нещастия, а янките със своята хаотична и безобразна политика от позиция на силата се държат в онези територии като слон в стъкларски магазин. Този конфликт не се нуждае от оръжия, а от разум. Съдбата на бедния мюсюлманин е тема, която тепърва предстои да бъде обсъждана. Какво добро да очаква Европа от него, като са му отнели възможността да живее с достойнство! Трохите, подаянията вече не са достатъчни за него, и това е очевидно. Какво добро е видял този мой беден събрат от страна на заможния Запад!

  Човек се ражда добър
, изпълнен с копнеж и мечти... Когато към него се отнасят като към терорист, ще отиде да се взриви на някой многолюден площад като убиец. Неговият върховен Бог ли се грижи за него?... Но той се кълне в бога си, защото не вижда изход, и самоубивайки се в името на вярата, смята, че възстановява честта и достойнството си. Тъй лесно е да го осъдиш, и толкова трудно да го разбереш. Дали причината е у него, или във всеобщото нехайство към неговата участ? Докато разумният търси причината първом у себе си, невежият злобее срещу... врага.

  Войниците на САЩ са жива мишена на омразата, която набъбва в Ирак. Какво правят там освен дето явно разпалват ненавист, като онагледяват лицемерието на
висшата държавна администрация в материално най-могъщата държава на съвременния свят?
Един ден рейнджърите й ще напуснат Близкия Изток, както преди това с подвита опашка напуснаха Виетнам, за да се потвърди старата максима, че битът и съдбата на един народ е дело преди всичко на самия народ, не на пришълци.

  Най-тревожното е, че съдбата на мюсюлманина влияе и върху нашата участ, независимо какво знаем за този човек и колко отдалечени сме от неговия дом и отечество. 

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, 29 uli 2004 – edited by 26 noe. 2018

Илюстрации:

- Политическа личност и сенатор, обявен за Герой на САЩ (горе);
- Най-древното селище на Европа с 8-хилядолетна история (долу).
___
* От гр. demos "народ" и kratos "сила", demokratia през лат.: държава, устроена върху правни норми, сред които основни са равeнството пред закона, граждански свободи, и най-важната – императивът, че народът е суверен и с вота си определя кой да управлява общите дела, кой да отстоява интересите на нацията. Бел.м., tisss.

Story – ХОЛАНДИЯ

ХОЛАНДИЯ

   
   Колегата – в безупречно изпраната си и изгладена снежнобяла работна манта, най-после напусна канцеларията с вид, като че кой знае колко му се работи, и двете най-после останаха сами в мъгливото понеделнично утро. Възпълничката – към четирийсетгодишна, с носле като копче и боядисани в антрацитночерно косици, скочи да дръпне райбера. Щрак! С два пръста пооправи блузката над циците, докато се настаняваше в отсрещия край на масивното бюро, замляно с папки-папки-папки. Другата – десетина години по-млада, с миловидно личице и пъстри зелени оченца, възмургава кожа, а косите пуснати на свобода, в това време с мънзърко моливче прилежно ниже колонки от цифри в тефтер, тежък минимум десет килограма. Вдигна главица, усмихна й се:

  – Разправяй!

  – Ще си сварим ли кафенце? – усмихна й се и Копчето. И без да дочака отговор, завъртя широкия си ханш около оста му, коленичи, пропълзя, па се мушна на четири крака под рафтовете на огромния шкаф, и той замлян с папки, разпоредби, инструкции, указания, книжа от всякакъв десен, плод на дългогодишната им работа.

  – Твоичкият отлетя ли? – осведоми се младата, без да вдига муцунка от тефтера, в който бродираше все същите безкрайни колонки от цифри.

  – Замина.

  – И?

  – Нищо! Нали съм ти казвала... Неговата Холандия ще му изяде главата. Кола, та кола, като че ли това е най-важното!

  – Кое? – Събеседничката й явно не разбира за какво става дума.

  – Бяга – поясни Копчето. – Не го свърта тук. Едва изтрая тия четири дни, докато уредят наследството. Сестра му... и тя е една... – Направи гнуслива физиономия. Не видях да жалят по баща си. От хорски срам, поне сълза да бе отронила. Ей тъй, мила, хвърлиха мъртвеца в дупката на Рогошките гробища*, па изтърчаха да видят какво им оставил, че да си го поделят.

  – Смяташ, че в Холандия си има някоя?!

  – Де да го знам! Мълчи-пухти, можеш ли да разбереш какво му е в ума?

  – В леглото иначе как е? – делово рече младата, все така забучила нос в онова, което дращи.

  Мълчание. Водата в джезвето завря. По ламарината пред прозореца им затрополяха едри дъждовни капки. Кани се да здраво да завали. От време на време долу изръмжава дизелов двигател, чуват се гумите на машините как разплискват рядката омаслена кал в заводския двор. Там някъде сред громолящите туловища на пътностроителните машини замяука коте: мяу-мяу... мяу. Кафенцето вече е сипано, над порцелановите чашки се извиват струйки аромат. Качиха нозе върху бюрото, запалиха от любимите цигари "Кралски Ротмънс 120-милиметрови".

   Бо-о-оже господи, защо е така устроен животът! – взе да се размазва по-възрастната. – Блъскаш като идиот, жениш се, деца раждаш, отглеждаш ги, изплащаш апартамент, дом обзавеждаш, трепериш прашинка на килима да не падне, прозорците да са измити, цветята в саксиите да не повяхнат, котката да е нахранена, кучето – разходено, и вместо всичко да ти е наред, и когато уж всичко вече ти е наред...

  – Ще се върне, не се безпокой! – опитва да я утеши по-младата. – Мъже! Все нещо навън ги влече, търсят силни усещания.

  – По дяволите да върви! Там нека си стои. Защо му е да се връща! Ти не разбираш ли, че... Ай как намразих Холандия! И холандците намразих.

  – Разбирам.

  – Помниш ли, мила, миналия септември с онзи стар разбрицан трабант как обикаляхме къмпингите, курортите, как заничахме като някои просяци покрай скъпите заведения на Слънчев бряг? Хората живеят, мила, а ние с тези наши палави дечурлига, като две стари кръпки пришити на онзи лукс. Поли, блузки, сутиен "Триумф", бански от атлаз, пръстенчета, варакосани обеци, дреболийки, гримчета, парфюмчета, мазилца... уж всичко ни наред, уж и ние сме като всички другите, и пак сме нещастни, и пак сме нещастни! – Разхълца се. Рони сълзи. Бръкна в чекмедженцето пред стола си, мокри кърпички разпечата, отиде при огледалото зад вратата и разтеклия се туш под очите се захвана да бърше и трие, като не спираше да се оплаква.

  – Не съм ти казала – подхваща по-младичката, като издухва към ниския таван красива тънка струйка цигарен дим. – Леко съм хлътнала по един...

  – Румен окончателно ли го отряза? Щяхте да се жените, като се разведе.

  – Вестникар – прави се, че не е чула, – ама вече не е, че го съкратили за някаква статия в неговия вестник. Голям смешник! Все намира с какво да се шегува. Не че казва кой знае що, ама каквото каже, все весело излиза.

  – Женен?!

  – Не. Всъщност, да. Сега се развежда. Има ги две, дъщерички.

  – Луда ли си...! – Сложи длан пред уста Копчето, ококорила очи. – Ще ти тръсне двете си момиченца, и като хукне подир някоя, върви се оправяй!

  – Жена му ги зарязала. Повлякла се с някакъв бивш пандизчия**, а пък моичкият се шегува. При нея, казва, ще му е по-харно отколкото в затвора.

  – Ама че образ! То пък бившата от добро ли ще го зареже!?

  – Знам ли! Ама ми е хубаво с него.

  – Мъже! Долна пасмина! – извъртя очи към заводския двор Копчето.

  И в това че се умълча, пак имаше куп неизречени обвинения към всички мъже по света. Зарея очи нататък, дето планините на хоризонта полека се измъкваха от мъглата. Дъждът беше отминал. Зад последните неизцедени облаци, отначало като зърно черно грозде, полека изплува слънцето.

  – Питам се напоследък, що живеем? За това ли! – С очи посочи папките. – Или за да родим нещастници като нас, които ще повтарят нашите грешки, които едно благодаря няма да ти кажат, а са вирнали празните си кратуни, но пък утре и те като нас ще газят кал, ще се лутат и те в своя безсмислен живот?

  – Но аз не помня да съм била някога по-щастлива, мила! – кротичко й се усмихна по-младата. 

Пловдив – културна столица, Европа 2019

Plovdiv, edited by 25 noe. 2018
____
* Новото общинско гробище в Пловдив край Рогошко шосе, един от изходите на града.
** Затворник. Бел.м., tisss.