Времето

Времето
Моята обсерватория

Общо показвания

вторник, 19 януари 2016 г.

Story - КУЦОТО МУЛЕ И АТОВЕТЕ

Из книгата „Историйките на ученика Ламски”

КУЦОТО МУЛЕ
И АТОВЕТЕ

    – Животът, Ленче, е низ от дреболии – рече тате сутринта на масата. – Тез, дето с уста птички ловят, свалят звезди от небето, ама само глупците вярват на големи приказки. Истината е нещо черничко, рошавичко, дето боде
и хапе, горчи, пари, налютява и е на зрънца като хайвер. Виж, лъжата се точи гладко, лъщи да ни вземе акъля, да не видим какво се върши. Нали знаеш оназ стара песничка:

Хей, ръчички! Хей, ги две! Те ми служат на-а-а-ай-добре.
Едната мие другата, а пък две-е-ете – лицето.

    Мародерите във властта са като факир в цирка. Взрем ли се в дясната, с лявата ръка си прави фокуса, и обратно... Е, вперихме се в крадливите му две партии – червенката и синичката, пък от вътрешния му джоб изскокна цяло едно лайняно жълто царско движение. Няма толкоз да ни баламосват, ако народът вземе нещата в свои ръце. Мнозина се правят на българи, ама знаеш ли какво е да си българин? То е да ти пука за Отечеството. Истинският българин не мисли какво да си вземе, а какво да даде на България. Гледай фукльовците, които родолюбието осребриха с финикийски знаци. Че какви българи са те!
 

    Приключили сме закуската. Неделя. Дъждец ръми, всеки момент на сняг ще го обърне. Чакам снежинки да запрехвърчат. Омръзнаха ми тез кални улици, натежали от влагата подгизнали палта и кални обуща. От мирис на мухъл ми се гади.

    Вкъщи обаче е топличко, заточили се едни историйки, от които – и наивни да са, откривам колко е интересно да се живее, и не само е интересно, но и поучително. Каквото и да се случи, каквито и речи да чуеш, ако се вгледаш малко от малко, и зад най-глупавата лакърдия ще откриеш притулена важна истина за нас и нашия Български хал под небето.

    Жените подреждат дома, а чорбаджи Тотю Философ се опнал по корем на дивана, подпрял бузите с шепи и тъкмо разправя за някой си Моню, когото комунистите в кожухарската фабрика “Янка Партизанка” от съседния градец отличили с бронзов медал, обаче Моню не изприпкал да си получи медала, даже не се и зарадвал.

    – Много важно! – зъбил се. – Турнали ми снимката в “Алея на първенците”, да види светът будала. Онез горе хилядарки си делят, а на нас с дрънкулки очите ни замазват. Търчал по петите му господин шефът по икономическата част, привикал го главният счетоводител, звънели господа дембелите от профсъюза на другаря Хорозов да го заплашват. И нашичкият кандисал. Дали му бронза, седем протокола подписал за тоз знак на славата и честта, а те го гледали нежно с очи от шарлан – онез порове, та човекът хептен се докачил. Като приключват пиеската с подписите и протоколите, отива той да пикае и заковава с шестсантиметрови пирони бронзовото отличие в стария заводски кенеф на двора, върху дувара с гнусотиите и мръсотиите. За уронване престижа на „Янка Партизанка” след тая му нагла демонстрация глобяват го триесе лева суха пара.

    – Майстор – завърши тате, – но към тоз вид отличия алергия разви. Чуеше ли за ордени, медали и почетни грамоти, налиташе да се бие.



    Тъкмо почистихме, на вратата се появи Вичо, който пък води кривокракия Станчо. Разположиха се в кухничката. Тотю и на тях описа Манювата алергия. На свой ред Вичо разправи за Каню Кандиларов, механик по плетачните машини във фабриката за чорапи “Фазан”, любител на алкохола и пръв приятел на младите майки и техните рожби.

    – Събудил се една сутрин махмурлия, та решил Каню веднъж завинаги да скъса с вредния навик. “Туй кръчме – рекъл си – сума пара ми глътна. Ударя едничка сливова, бива! Ама мен стига ли ми една-едничка?“ За да протече успешно борбата с порока, решил да изобикаля въпросната кръчма. Вместо по пряката пътечка, навъртал в августовската мараня три километра, само и само да не мине покрай въпросното дяволско изкушение. Ден така, два дена, три дни… Прибрал се на четвъртия ден, умил се. Застанал пред огледалото, любува си се. Шега ли е, удържал победа над пукницата проклета. „Законна гордост го обзела”, както пишат вестникарите от „Дума”.

    На това място Вичо примижа, изкашля се да си прочисти гласа, огледа ни, па продължи:

    – Заговорил Каню на образа си в огледалото: “Ей братче, голяма работа си! Каквото наумиш, изпълняваш го. За триесет и нам си колко години сума пара профука. И сега – край, край и край! Бива ли обаче таз славна победа да се не отпразнува?” Тъй си приказвал. Споменал „отпразнува”, па се замислил. Да-а… Какво се прави на празник? Пие се... И трагическият въпрос на датския принц Хамлет „Да бъде или не бъде?" със страшна сила виснал над Канювата кратуна.

    – Случайно да знаете кой е Хамлет? – попита Вичо.

    – Майната ти – възропта Станчо, – само ти четеш книжки! Хамлет е герой на писателя Дончо Цончев, прав ли съм?

    – Прав си – успокоява го тате и подканя да се не разсейват, а на Вичо знак дава, мърда вежди към Станчо, демек:Остави го тоз, всички не са умни кат нас двамцата с теб".

    Станчо долавя нещо нередно в Тотювото кривене, привежда се като коч, кога се кани да атакува.

    – В кръчмата ли пак се затирил? – любопитства Гица.

    – Е, че къде другаде! Отърчал Каню като ловно гонче с навирен куйрук, на един солук* взел пътя, влязъл-невлязъл, от вратата реве: “Ей, ахмаци-и, приятели мои верни! Черпя ви днес за победата над алкохоля”. И петима там завалии за час и половина до козирката се насвяткали.

     Оставих ги да бъбрят. След малко обаче разгорещени се запрепираха що е любов, и да не изпусна нещо интересно, се връщам. Станчо слуша, подложил длан зад ухо. Чу Гицините скучни обяснения (момата мечтае да се омъжи, пък момъкът търси да клеца), клати показалец: – Йок! Масква не верит на салзи.

    Тотю допълва:

    – Любов е чат-пат да онождаш булката, да й угаждаш, като й купуваш семки, бонбонки, на разходка я извеждаш, баклава и локумец я черпиш, парфум от педесе стотинки й даряваш за Осми март и Нова година, обеци от сергия за балончета и пищялки й носиш. Ей туй е истинската, Голяма и Прекрасна Любов. Всичко друго е фалш. Скъпите дрънкулки не важат върху чувствата на жената, щото тя гледа не колко струва твоят дар, а дали го даваш от сърце.

    Как уцелиха баш тая тема е мистерия. Вичо декламира какво рекъл някой си Стойчо на своята трийсет години по-млада възлюбена.


    – "Що са ни дечурлига! – отклонявал мечтата на своето момиче въпросният Стойчо. – Не ща аз джерамета**. Сберем ли се, душо, ще ме съблазняваш. Не ща да мислиш за друго освен за леглото. Ще ти купя ален гердан и синджирче за глезена, че да ми дрънчи в ухото, кога те любя. Ти, душко, ще си гейша, аз – самурай. Ще се галим, пиле, мълком, че да могат мъжкарят у мен и самката у теб да се чуят, че думите, пиле, често пречат, пък мълчанието – никогиш."

    – Женската уста как ще затвориш! – чуди се тате.

    – С цалувка – отвърна Станчо.

    – Пуйет ще да е бил тоз – рече Тотю. – Дано гейшата му, като свикне на таквиз обноски, не пожелай и друг да я гали… Е? Изпълнило ли му се желанието?

    Кондукторът се умисли, та Станчо продължи:

    – При жената средно няма: или е кучка, или домашен полицай.

    – Нищо не знае той – ядоса се Гица. – Туй сегашните не са мъже, а баби. Изпедерастил се мъжкият свят. Усукват ти се, па ги страх да си поискат.

    – Това обаче не им пречи да плещят глупости за любовта – рече мама.

    – Иде ми на ум Киро Пиперков – каза Вичо и млъкна. Нещо пак премисляше.

    – Разправяй, разправяй де-е-е! – окуражават го.

    – Така-а! – захвана кондукторът железничар. – Пиперката бе асъл мъжкар. Ходеше с три, сайдисваше и трите. Една му готви, друга го пере-глади, трета му е за дружинка, кога скита по гори и поляни или е за риба. Бонка – кротка като кравичка, Цана – пухено коте, Керанка – вълчица съща. Заченаха трите в едно късо време, кажи-речи, отведнъж. Беше в 1954-та, кога придойде водата и Марица преля, та наводни града. Окотиха се трите по едно и също време, около Коледа, и все мъжкарлаци, три броя.

    – И какво? – тръгна към вратата Гица.

    – Припозна си той синовете, а сетне излезе, че семето му нефелно било. Добри пари вадеше от КаЦеМето и всяка от трите си го набелязала за съпруг. Е, туй е то женската любов.

    – Коя обичал най-много? – рече мама. – Коя взе за жена?

    – Вълчицата.

    Минаха върху приватизацията на село при царуването на Иван Костов. То се оказа слово на седесарски помияр, както обяви Станчо, който сам себе си възприемаше за чистокръвен пес от СДС.


    – Рачо бил терминатор на "сините" – започна той. С преправен глас изпълни монолог на простака кюнлия, който се изживявал като борец за демокрация в родното си Драгойново: "Дошел сум я да леквидировам. Викат ма Леквидатурата. В кумисията сме четирма, ама на онез гражданя ни им ясну пулужениету, та сум се зафатал я с гулямтъ рабутъ. Державътъ туй съм я! Я сум демокрацията, я сум и цар, и селскио пъдар. Мен шти слушъти. Времито е наше".

    – Е-е, тоя бетер Иван Костов, бе! – рече Вичо.

    – И къде това? – вмъква се в кухничката премръзналата Гица. Носеше кофа картофи от избата.

    – Къде-къде! – отвърна Станчо. – Навсякъде из България.

    Задуха вятър. Тъй яростен беше, че проникваше през стените сякаш. Усещам ледения му дъх, а кюмбето бумти като локомотив при всеки порив на фъртуната.

    – Знаеш ли "карък" що е? – обърна се Вичо към тате.

    – Туй е лехичка, част от бахчата – обади се Станчо.

    – Е, комшията насреща, Димо Сърбина. Цяло утро като градоносен облак подир жена си върви и пъка-пъка, докато тя му копа бахчата. И понеже му мълчи, не му се връзва да отговори, взе да я кълне: “Флю-ю-юп, как една приказка не чух от тебе, ма! Флю-ю-юп, колко си проста, ма!” Ей това е карък.

    Помълчаха да чуят Вичо ще добави ли нещо. Като не добави, заговориха за снощния турски филм по телевизията. Ала Гица ги върна на старата тема:

    – "Карък" е тоя, дето собствената кожа му отесняла, а няма на кого да си го изкара? И от това си пати жена му.

    – Ба! – рече Станчо. – Чакай аз да ти кажа що е "карък".

    Начена историйка за бостанджия, който като сял тикви, никнели пъпеши и маруля, като хвърлял семе за праз, бахчата обраствала в райграс, същинска английска поляна.

    – Каръкът, квото и да похване – обобщи Станчо, – все наопък излиза. Не че човекът лош, орисията му такваз, каръшка.

    – Не е ли вярно, че българите сме каръшко семе? – впила искрящи очи във Вичо, се намеси Гица.

    – Естественнно – кимна важно ораторът. – Тъй е, такива сме си. Седем милиона екстра каръци.

    – Ама страшни! – възхити се Вичо. – Кой се е хванал ортак с нас, бял ден не е видял. Всичко сме оплескали, осрали, окепазили, всичко сме провалили и всичко загробили. Пожелал ни за ортаци немецът, изгубил войната. Лепнахме се за руския мечок, сгромолясахме му империята с кофтия си късмет. Сегинка сме дупе и гащи с хамериканеца, ихтибар му чиним, метани до земята. Радват ни се янките отвъд океана, че не знаят с кого си имат работа. Гледай как ще им натрият носа арабите, как ще им смачкат каските и ще ги изритат през Атлантика, та отвъд. И пак зарад нашето каръшко племе.

    – Оня космонавт, нашичкия, помните ли го? – рече Гица. – Руската ракета барем сто пъти уцели Луната, и всичко бир таман. Качи се обаче нашият Иванов на борда, и ракетата размина космичната станция. Пак късмет, че не гръмна. Поне читав ни го върнаха, та да го обявим за герой.

    Що ли се чудя господин Божков от баш-министър как се заби диско-джокер – изпъшка Станчо. – Нерде шеф на яката далавера, нерде ди-джей Ал Бож! Да-а, светът одма се обърка. Ти го имаш за цвете, пък то гробищна трева. Къде пусне корен, всичко задушава.

    – Анджак! – отсече Вичо и другите двама скромно наведоха глава. Очевидно таз турска дума красиво им прозвуча.

    – Велики работи са те – реши Станчо. – Знаеш ли, Вичо, роден си бил само за полиглот (искаше да каже: политолог), а Бог те турил изпървом бъчвар, па сетне кондуфтор... Ба! Бъчва да майсториш е далече по-трудно, отколкото держава да управляваш. Като гледам нашия господин президент... Ми той бъчва не ще може да сглоби, гъза си да съдере! И баба знай да маха с розова кърпичка от стълбата на аероплана, лакърдии да дипли пред засуканите журналистки.

    – Акъл искат тез ваджии – замижа похваленият.

    – Мир и любов да даде Бо-о-о-ог! – благослови Тотю.

    – Да, бе – кимна леля, – любов, без съмнение. Но е страстната любов на големците към себе си.


    – Сещам се една за любов – захвана Вичо. – Излезли бяхме ний на хайка за вълци. Обаче вълци йокму. Газим угарта като щури и хем гладни – хем ядни, съглеждаме навръх тракийска могила кацнал стар москвич с дигнати капаци. Що дири тоз москвич там, мамицата му? Наближаваме. Изскача отвътре пенджуек*** по бели гащи, маха с ръчички, крещи: “Ай бегайте оттук, че да не вадя пищоля!”... Тъй ли? Споглеждаме се ний: “Как е, как е, приятельо?” А той: “Не съм ви аз приятел, не съм ви никакъв, тук съм с мойта вярна съпруга на оглед дошел”. “Отде да знайм, че е твойта вярна съпруга, ами не е от нашите! – казвам. – Туй трябва да се провери." И под дулото на оружието завалията де ще иде! Извършихме подробен оглед. И там – примижа Вичо – маце с ей-толкави цици, голо-голеничко... Ний, аполоновци цели, херкулесовци същи, гоним Михаля из тръните, а тоз побарал агнешкото, че го и на баир качил да го люби. И лъже, на всичкото отгоре.

    Тате разбърка жарта в кюмбето, зарови няколко шепи картофи, па се върна на масата. Вичо нова захваща.

    – По времето на Беров беше. Запалих се да опиша цялата политическа мафия, цялата Българска отврат. Сбирам документи и факти, отмятам в тефтер единствено далаверите, де ни ги показват по телевизията. Купих девет папки, надписах ги с имена на баш-политици. Залягам събота вечер и до неделя сабахлен бях готов с оценка за тоя и оня началник в державата.

    – Бре – възкликна Станчо, – опасен! Ше вземеш и нас да ни изтипосаш в някой вестник!

    – Помниш ли оня депутатин, хаирсъзина от Силистренско****, как се зъбеше на онуй двайсетгодишно моме от полицията? Щяла да му прави кълбо назад – кълбо напред на кюнлията, че му дигнали мерцедеса с паяк от столичната община – рече Тотю.

    – Ще пратим и ний опровержение, ще пишем: "Гадна политическа инсинуация". И тъй ще си очистим образа.

    Вичо изчака да се изприкажат, па подкара нататък:

    – Грабвам тия девет страници отчет и... тин-тин-тин, при първия заместник-главен редактор на вестник “Нова Марица”, при Гошо Петров, с когото заедно сме служили трудоваци, заедно фусти сме гонили по сливенските ветровити сокаци. Трупвам му на бюрото тез гневни девет страници и сяда той да ги чете. Гледам, душно му, чеше се от съклет, мери ме изпод вежди. “Ей – муси се, – всичките си ги турил в кюпа. Няма ли политическа сила, на която вяра да ловиш?” Рапортувам: “В България всичко е фалш, фалш и фалш”. А той: “Бе, ти всъщност за кого си?” И аз, като фазан***** с прясна нашивка: “За народа съм, бре! За народа съм”.

    – Тъй ли му рече – посегна тате към шишето гроздова, – или измисляш? Кажи, че лъжеш бре, маскара!

    Станчо се впери в кандидата за вестникар, зацъка с език, по челото се плесна, завайка се:

    – Въх, мамка му! Дали да не изпедепцам и аз нашия деребей, дето от двайстри години душичката ми яде?...

    – Каза: "За народа съм", а той що ти рече? – намеси се мама. Видът й говори: Дрънкай ги тез на старата ми капа!

    – Рече: “Виж сега, наборе, я занес го другаде тоз пасквил, че пусна ли го за печат, по-харно да стана от туй топло място, па да излезем наедно и да се не връщам никога повече в моя вестник”. Туй каза, честен кръст! – прекръсти се Вичо с лява ръка, та набожната Гица изфуча, кресна му: "Антихрист ниеден!"

    – Излиза, че някой, Партията-столетница може би, внимателно подбира кои да са ни любимците – поде Станчо. – Хваща за козината изпосталял помияр, тури го на трибуната вицове да разправя, да лае, да се глуми с всичко свято, за нас уж да се застъпва... Ако сте забелязали, тез любимци народни все на една струна дрънкат. Дали ще е “Аз съм българче”, дали централата ни в Козлодуй или откъснатата от нас Македония, тяхната все е една: друг да преценява вместо нас, българите. Тез говорители от последна инстанция, глашатаи и самозванци, плещещи все от името на Господа Бога, ме плашат. България е пълна с лицемерните им поучения.

    – Да повярваш в лафовете на такъв любимец е все едно да вярваш в чудесата на Светия кръст – рече Вичо. И то бе начало на следващата им историйка, която се развива в едно от средищата на чудната наша вяра в свръхестествени сили.


    Случило се на Кръстовден в селището Мечитрън.

    – Прииждаха от вси краища на България – начена кондукторът. – Идат набожни, ама и атеисти идваха на туй аязмо. За слава на Господа уж, обърнат шише ракия, безбожни песни пеят за бели бозки и бели балдъри. Сред тях бе и Данчо Телкийски, наричан още Данчо Лютото. Хем набожен, хем суен-буен, а вярата в Бог дип не дели мегдан с бабаитлъшки мурафети. Дръвце некакво му предложили две търговчета, искат майка си и баща си. Викам: “Да не си луд?” А той: “Ще го взема, че евтино го дават, туй е къс от Честния кръст, на който разпнат бил Исус.” “Каква му е силата?” – питам. "Ще видим" – вика. Е, видя каква му е силата... Гончето му глиган вдигнало от леговището, глиганът да вземе да изтърбуши песа. Че като подгони ядосаният нерез наш Данчо... Що бяг, що търчане из долове и баири, през сипеи и къпинаци! И... ”Отивам – кай, – да им върна дръвцето на онез тарикати.” Сварил ги на същото място. “Апапи, ей ви стоката, не ви я ща, само дертове ми отвори, не помага.” А те: “Не си вярвал, съмнявал си се, затуй не помага. Да вярваш требе”... Мамицата му и дърво! Очукал им го по кратуните. Оправдал си прякора Данчо Злото.

    – Е! – реши Станчо. – Всички сме си едни наивници. Вярно, и най-умният си е малко прозд, ама кога цял народ будалосват с лъжи и простотии, державата-а-а, державата ни… пиши я загробена.

    Докато Вичо и Станчо се разправят, картофите се опекли. Сложиха ги в тавичка и кухнето сладко замириса. Гица сипа солчица на няколко места по масата.

    – Не ставаш за вестникар – рече кривокракият.

    – В редакцията на “Нова Марица” и Исус да влезе, не би го познали, че е Исус. Толкова са затънали във вестникарските си мурафети.

    – Напомня ми историйката с авера ти от Сливен за Митю Манахилов – подхвана тате. – Седнал Митю в кафене "Монблан" срещу Джумаята, насред нашата Главна, наобиколили го бивши даскали, млади поети и пишман-шахматисти от местния клуб на пенсионера, омайва ги той. Тълкува световната борсова система, пазарите и Европейския валутен фонд. Устата му наедро мели, курса на валутата пресмята: десет милиарда долара колко кяр ще му донесат, да кажем, ако ги има. Да речеш, банките му в джоба, името му не е Митю Манахилов – Гладното Митре, ами Джордж Сорос му името. Пари няма бирата да си плати, цял следобяд с газирана вода се плакне, чака някой да го почерпи малка ментичка поне, а като го чуеш какви ги ръси, ще речеш: Бре, Рокфелер ряпа да яде пред наш Митре!

    – Вичо, бре! Що стана с онуй там, голото на баира? – обади се леля. – Нещо нередно ли й сторихте?

    – Ба! – ухили се до уши кондукторът. – Отпраши оня с белите гащи и одма я произведохме шеф на ловната ни дружинка. Поединично и лично отчитаме й се всеки месец. И да ти кажа, Гиче, див лов пада. Къра там сме го овършали открай-докрай, ама и на печения по-често му излазя късметят, ще знаеш. Не вярваш ли?

    Дърт лъжец! – рече Гица и в очите й лумна оня познат дяволски пламък. – Като дърт депутатин лъжеш. И въобще, сбрали сте се тук, само да се лъжете.


    Сега пък Станчо разправи как мутрите връхлетели някой си бедняк, дето имал казан и сам си варял ракията в Браниполе. Поил ги бедният с екстракт “Народен отмъстител” цяла вечер, че му искали осемдесе процента от печалбата. И за да скрепят договора, значи, ги поил. На другия ден ей ти ги, мутрите идат ръка да му цунат, понеже само той, Ристю Лалугера, знаел илач срещу диарията вследствие пиене на “Народния отмъстител”. Бе, те българските ни идиотщини край нямат.

    Таз неделя по Канал 1 на телевизията предават концерт. Между певците най-гласовит е тенорът Румен Дойков и Вичо обяви, че особено люби оперното пеене, кога по сцената се мотаят оскъдно облечени танцьорки: "Няма да се навеждаш, да се срамуваш; всичко им ачик, всичко се вижда" е коментарът му на тънък ценител на балетното изкуство.

    Останалите вместо да се насладят на изкуството на певеца, измъчваха се дали е с перука господинът, или то си му е оригиналната грива. Захвана се луд спор: ако мъж си къносва косата, лява резба ли е, женското надделява у него, кара го да си върти задника като гювендия, или боядисаните мъжки коси са нормално явление като боядисания мустак.

    Сред певците издува жили, хъхри с пресипнал глас и някакъв, който мяза на бакалин от селски хоремаг, някой си Петко Петков.

    – Я па тоз с туй постно име – възмути се Станчо. – Да му турят европейска некоя фамилия! Гаче чувам Цоцо Цоцов, Мако Даков, Пеко Таков, Филю Боков, Свинаров, Кокошкаров, Говедаров. Да го кръстят с по-громко име барем... Кепазим се с тез имена. Как ще ни признай Европата, кат сме се цели въвонели на праз и карантия?

    – Бива си го и тоз! – изпухтя тате, ала след миг и той се подигра с певеца. Като не уцели началния тон на партията си от“Наздравицата” на Верди, прохъхри наш Петко като спукана войнишка флигорна и Тотю ехидно отбеляза:

    – Пуснали куцото муле на кушия с атовете!



Plovdiv, apr. 1994 – redact. 19 jan. 2016
______
*
От тур., в случая: „на един дъх”.

** От тур.: дечица.

*** Нарицателно за дребен човечец.

**** Камен Вла
хов (1956) кариера започва в системата на външната търговия, после е висш служител в апарата на БКП: съветник на Пенчо Кубадински в Политбюро. Демокрацията го изпраща на работа в КТ “Подкрепа” и пр., и пр. Вж.  http://www.capital.bg/politika_i_ikonomika/bulgaria/2002/06/15/215794_lichniiat_deputat_na_vasil_bojkov/

*****
Нарицателно за старшина-школници, между които имаше хора, въобразили се, че уставите им дават право да издевателстват над редовия войник в Българската армия.