ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1469.)

 ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1469.)

  Светът е сцена и всички ние сме актьори на сцената – влизаме-излизаме и за своето време всеки от нас играе разни роли. – Уилям Шекспир (1564-1616) 

  22 oct. 1999

МОЯТА ПРЕКРАСНА ЛЕЙДИ

По Робърт Бърнс

Пратиха я наша Джени хляб от супера да вземе, 

ала проснали се неми, кални локвите лъщят,

Рождество е, сутрин рано, люшка се пране голямо, 

сякаш кораб е разпънал белите платна за път. 

Във контейнера с боклука двама просяци се сбиха 

за остатък от мастика и комат нагризан хляб, 

ругатни, псувни се чуха, мярнаха се кол, мотика 

и внезапно появи се полицейски смел отряд. 

Гнуснаво и хем мъгливо като в някогашно кино, 

зад завесите кирливи и с кресла в оръфан плюш 

от балкончетата сиви екшън гледаме на живо  

как онез се млатят диво и цвърти кръв с цвят на руж. 

Покрай джипката с буркана, мигащ в синичко, застана 

командирът полицейски – строен, горд и звездочел, 

той към двамата хайлази нещо неучтиво каза, 

плю в калта и зъл нагази, спусна се като орел. 

Нашта мъжкарана Кера с кокали и лук замери 

джипката, с ченгета пълна, избоботи с дързък глас: 

– Капитане, капитане! Леле-мале, що ще стане, 

ако нервите ме хванат и сама ви погна аз!

Господ гледаше отгоре, облаците с крак разпори – 

тресна гръм и над квартала на талази рукна дъжд; 

засмърдя екарисажно, ала туй хич не е важно; 

важно ще е, ако Джени тича в цъфналата ръж.

И тогава в миг настава дива нечовешка врява

за момичето, което търси принца си сред нас,

ала ние сме нещастни – жалки, злобни и опасни

с милата чудесна лейди сутрин в Коледния мраз.

Пловдив – столица на посредствеността

Plovdiv, edited on 24 dec. 2023

Илюстрация:
- Без благородство, каква ти любов!
- Изпитанията са гориво за любовта.

–––
* Типичните персонажи в текста по-горе са взети направо от действителността през последните трийсетина години на разврат и погнуса от руините, в които новите ни управници потопиха България, и не без помощта на продажната интелигенция. Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1468.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1468.)

  Миналото не можеш да изтръгнеш ей тъй, все едно си сменяш костюма. То живее у нас за урок и поука, че плъховете в романа "Чумата" на Албер Камю не могат просто ей тъй да си отидат, че всеки щастлив град на този свят завинаги остава застрашен от Чумата, която един ден отново ще се събуди от всеобщото наше нехайство и глупост. – Аноним (1947)

  Светът е сцена и всички ние сме актьори на сцената – влизаме, излиаме и за своето време всеки от нас играе разни роли. – Уилям Шекспир (1564-1616) 

  19 uli 1998 

ВЕЩИ РУШИТЕЛИ, ЛОШИ ЗИДАРИ

  Утре е Илинден. На 27 юли, Свети Пантелей – Пантелей Пътник, прелетните птици захващат да се сбират в ята, да се стягат за път. През март-април 1878 г. Стамболов едва е навършил двайсет и четири; наченал двайсет и петата си година, навърта се като помощник при руския княз Наришкин – емисар на Славянския благотворителен комитет, пратен тук да събира доброволци за готвената война с Турция, обявена от Сърбия на 19 юни 1876 г.; защо, а и има ли връзка то с нашето Априлско въстание, с кланетата и пожарищата, които одимяват с мириса на леш този най-древен район на Европа! Сключеният след разгромяване на сърбите мир между воюващите докарва нашия герой до тъга и униние, обзели изобщо нашите българи-доброволци, били се на страната на "братята-славяни" – още един мит в печалната ни Българска История. Същите "наши братя", или политическите им водачи, придирчиво, хем и без кой знае какви угризения дали им пътя на нашите левове-юнаци, па за благодарност (?!), както свидетелствува летописецът на Стамболов – Димитър Маринов, последните "...бяха малтретирани и грубо изпъдени". Та по този повод дребничкият, църен като циганин Стефан Стамболов в самия край на годината, 31 декември 1876 г., проплаква в стих:

    Виждали ли сте вий сред къща изгорена,
    край дувара пукнат опърлено дърво?
    Такава скръб навождат и тези ни юнаци,
    които остаха след кървавия бой.

  Лутаниците на 24-годишния преизпълнен с жизнена сила несретник го отвеждат до идеята да събира юначни доброволци за участие в обявената три месеца и нещо по-късно Освободителна Руско-Турска война (12 април 1877 г.), един вид противовес на Комитета на старите ни богаташи в Букурещ, председателстван от карловеца Евлоги Георгиев, за снабдяване с продоволствие настъпващата от север Руска армия. Защо "като противовес"? Да се отговори на този въпрос ще да рече да се отвори гърнето с взаимната неприязън между уседналите в естествения исторически развой на нещата на Балканите достолепни традиционалисти с еволюционната им философия, от друга страна, с припрените и революционно настроените "млади", сред които Стамболов е лъщял с дръзкия си език и непремерените постъпки като черен мангър в шепа плява. За повече по тази втора черта у Стамболов ми говори епизодът с опита за изнудване в дома на заможния Евлоги Георгиев. И в същия епизод Евлоги се отнася към младия устат хъш като стопанин, в чийто палат някак си се е вмъкнало дръгливо улично псе: пред букурещката полиция заявява, че случая той смята за приключен... Независимо че го е заплашвал с револвер, Стамболов скоро след тази декларация на изнудвания Евлоги Георгиев бил освободен от ареста и си отишъл по живо-по здраво.

  Кое от двете течения относно мечтата за освобождение е по-право? Българската ни историческа наука е благосклонна към революционния кипеж. Удобни за героизиране са Раковски, Левски, Ботев, Бенковски, Стефан Стамболов. Постъпките им най-често са необикновени, зрелищни (изключвам В. Левски). По-късно у Раковски, у Левски ще се появи прозрението, че да се освободи цял народ от веригите не е толкова просто и не става в един исторически миг, а изисква дългогодишна, невидима отстрани работа за духовно съзряване на българското ни обществено съзнание, за преобразяване на българина от безропотен добитък във взискателен стопанин със самочувствието, че работи за имота си, т.е. за своята държава. Такава трансформация наблюдаваме и у Стамболов – може би най-неспокойния като характер от изброените петима титани на нашето политическо възмъжаване, пък в крайна сметка, стигнал най-надалече: да си види мечтата постигната, а себе си – властник от най-първа величина сред нашенци.

  Непосредствено след току-що приключилата война с чалмалиите, със свойствената си язвителност ще изръмжи в канцеларията на руския княз Черкаски: "По-добре хич и да не бяхте дохаждали да ни освобождавате, кога не сте били в сила да защитите от вас създадената Санстефанска България! Под турците, ведно съединени, ний имахме по-голяма надежда за по-светло бъдеще. А пък сега! Разсечени на пет части, отлетяха нашите надежди". Какво е това? Младият Стамболов върви сам срещу себе си?! Нали доскоро той най-речовито напираше час по-бърже да види свободата на българите и на майка България! Ей тази нужда от време, за да се извърши докрай ферментацията на нашето всеобщо българското национално узряване, първи усетил в цялата сложна всеобхватност и мъчнотии единствен Апостолът Васил Левски. Заради "своеволието и необуздаността на хора като Димитър Общи", както забелязва проф. Иван Унджиев в обстойното си изследване "В. Левски, биография", изд. 1980, стр. 272, върху това че такива хора "могат да разрушат постигнатото", Левски предупреждавал Л. Каравелов: "недей ми препоръчва работник като Д. Об." Пък даже и не толкова казаното, колкото действията на Левски към честолюбиви духовни пигмеи, като Анастас п.Хинов, който изпълнявал длъжност някаква си, бих я определил: секретар за кореспонденцията на Апостола, ама и човек с непомерно честолюбие и претенции, сдържаното отношение дори към такива грандомани в организацията свидетелства, че основният двигател в комитетската организация е дирел преди всичко разбирателство и съгласие, за да се избегне всяка "интрига, която спира ходът на народната работа".

  Представителят на Царска Русия у нас, колкото и двузначна да е била позицията му, все пак трябвало да е имал основанието да рече: "Младите, революционерните ваши деятели, Ваше блаженство (в разговор между княз руснака Черкаски и нашия Антим І), свършиха своята рол. Те и подкопаваха, и събаряха. А днес е време да се гради. Те са добри и вещи рушители, но лоши зидари. Вашите стари (заможните) са вече зидари, и те ми днес трябват" (стр. 45 от цит. съч. на Д. Маринов).

  20 uli 1998 

  Илинден е. Описаното по-горе, по странните асоциации на подсъзнанието откривам сродно с мила родна картинка, наблюдавана и по африканското Северно крайбрежие от колегата математичка Валентина Русева (1948). Лежат си на плажа няколкостотинте летовници и рожбите им естествено търчат наоколо. Хора от всички краища на света: французи, янки, англичани, индийци, японци и сред тях три семейства нашенци силно личат като въшка на чело – с крясъци, подвиквания, с шамарите, които плющят върху гърбове и вратове на палавото и немирно родно свое потомство. Ето я там красната ненагледна потна нашенка, нагазила до колене в средиземноморски весели води (по-надълбоко не смей да влезе, че не знае да плува, пък може и да се навъртат тъдява я акула, я крокодил в това ми ти чуждо море, та с ръце на кръста, заела форма на буква "Ф", изгърбила се като костенурка от злоба, чорлава, прегоряла от слънцето, червена от яд, па и препечена като рак, цяла в пясък, понеже досега потна се е въргаляла като свиня в кочина под чадъра, източила врат, с опулени зъркели, а жилите изхвръкнали, наша Пена кълне джарамето си, че се набъркало в по-дълбочкото. А онова й се плези, инатливо върти главица и щапурка баш към бездънния въртоп, т.е., тя ли ще му каже на нашенчето! И се втурва тогава бащата – и той прашасал, червен, потен, щур, кисел, страховит. Следва сцена, която е илюстрация на българската ни домашна педагогика. Пля-яс... Плю-юс! "Мамицата ти... Аз тебе кво ти казах! Ти кво ми рече!" И съответно – към благоверната: "Марш и ти под чадъра, ма! Че да не та запраскам и тебе!" 

  И бегъл още един поглед към нашенската телесна жизненост и душевна простотия: склонността да сеем боклук покрай себе си в пряк и преносен смисъл. Неуважението към всяко несъгласно с нашето мнение. Предизвикателство, въздигнато в стил, както у хора с физически талант – Христо Стоичков (1966), така и у откровени клоуни – Иван Славков (1940-2011). Пренебрежението към нормата или към закона. Неспазването на всякакви договори: при нас, днешния българин, договор се сключва, именно за да се нарушава нагло, с кеф, хем и за самочувствие. Преписвам този текст тази нощ, 17 юни 2006 г., на компютъра си и образът на онзи приятел от село Рогош*, Пловдивско ми се явява като цицореста гола муза, витаеща над тези записки за обръгнали хъшове и за млади фукнета. Любовното влечение към кресливо надприказване по микроскопичен някой въпрос, както лъжата, проклятията и грубиянщината, превърнати в средство за успех. Склонността да се подмазваме на Силния на деня. Крадливостта, въздигната в ранг на геройство. Ами фактът, че българите в чужбина масово се топят, маскарят се и воюват помежду си, па и канят за арбитър чужденеците? Което другите национални общества решават на четири очи в кухнята си – за да не се излагат, ние го изнасяме с тъпани и зурни тържествено като свещени мощи сред площада. Елате ни вижте!

  Около нашия мизерен катун прани гащи висят и гузни съвести, и не сме престанали уж трудолюбиво да се чистим, пък сме до шия в нечистотии; денем и нощем кърпим, и пак дупките зеят. Апартаментчето блести като слънце, пък боклуците – в найлонова торбичка... хо-о-оп, през балкончето. Тъй де, какво толкова! И политиката ни дотук, и историята ни, както от сто и кусур години ни я пишат и пренаписват, бъкат от все тези резултати на лошото домашно възпитание, на неуважение към човека отсреща, ама и неуважение към нас самите в личните ни дела. От патриархалността българинът като да е издрапал подобно махленския пакостник и вагабонтин, луд гидия и хайдук, като тарикат, които завистливо брои пилците в комшийския двор, яйцата в чуждия полог.

  Докога ще сме все неугледни, мизерни, настръхнали, питам се! На какво основание светът да ни уважава? На върха на държавата ни докога шмекери ще се кипрят, нима си нямаме между нас добронамерени хора, та само некадърници ще ни разпиляват и ще ни продават като "полегнала й Тудора" на всеки чужденец, който ни пожелай!

Пловдив – гнездо на пошлостта и културата

Plovdiv, edited on 24 dec. 2023

Илюстрации:

- Строител или първият кокошкар?

  - Пловдив. Избата на ул. Ниш 4.*** 

–––
* https://iztok-zapad.eu/dimitar-marinov & https://juliajordan.wordpress.com/2013/03/30/zhitie_na_etnografa/

Димитър Маринов (1846–1940)

** Самозванецът, който – докато не издои всичките пари, колкото можа, и ме будеше посреднощ да ми иска още и още за счупената си печатарска машина, и пак не ми отпечата книгата, накрая от жал реших повече да не се занимавам с него, но все пак милият успя да ми загроби мечтата – с благодарност за урока!
*** Прозорците! Вляво – към кухничката, вдясно – към всекидневната, където 6-7годишен, ме заключваха и по цял ден си висях, изкатерил се на перваза отвътре да гледам света, да си мечтая като затворник, докато майка ми и баща ми вечер се връщаха от работа. Бел.м., tisss.