ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1509.)

 ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1509.)   

   Не назлобявай срещу злия, нему това е целта, от това се храни, с това поминува, може би си успокоява съвестта, че с отровата си е нужен на света. – Аноним (1947)

ИСТИНСКАТА БЪЛГАРИЯ (7.)

   6 oct. 2002

  Българинът по природа е самостоятелна личност, вълк единак в най-лоша версия. Изкуствено присаждане у нас на Източни или Западни, чужди на национален нрав и традиции, бит, религии, държавно устройство, обслужва посредствеността, унижава талантливото, което носим у себе си наследство от забравените ни предци траките – носители на цивилизаторска мисия сред племената на Европа, Азия, Близкия Изток. Виним се, че сме търпеливи, ала овчедушни; това обаче е смирението на творчески устроения, вечно атакуваната цел за идеологиите на фанатизма. Прилепчивостта на посредствените невежи родни политици към общества и държави, проспериращи в ограничен отрязък от най-новата история на света, дали към Третия райх на Хитлер, към Съветския съюз на Сталин или към конгломератът САЩ звучи яркоунизително.

  Защо ли родната интелигенция е обект на толкова ожесточен натиск от 1878 година насам? Случайно ли е?! Или сме неспособни да оценим достойнствата си като нация, та приемаме да ни назидават вечните мекерета на някоя поредна самозабравила се, освирепяла от мирис на плячка мощна империя! Народ – кротък, земята – разкошна, всичко си имаме. Само характери в управлението не... Ровичкам из речника за често употребявани думи, които срещам тук или там като алилуя в християнската молитва. Виртуален – от лат. virtus "годност" – възможен; който се проявява при определени условия. Имагинерен (от лат. imago) – мислимо възможен; въображаем. Афронтирам (от фр. affronter) – наскърбявам, пренебрегвам, не зачитам някого на публично място; отблъсквам. Дезавуирам (от фр.desavouer) – обявявам някого за лишен от доверие и пълномощие, снемам доверие от някой човек. Top-lofty – разг. англ.: надменен, надут, високомерен, горделив. Free and easy – от англ.: непринуден, освободен, необвързан от условности; разг.: забавление.

  8 oct. 2002

  Моята внучка Невена навършва днес своите осем години. Чудна възраст, но нямам какво да й даря освен увереността си, "че утре ще бъде животът по-хубав, живота по-мъдър"*. Пък нали осемгодишната млада госпожица може би не случайно е рожба на първородната ми дъщеря Вера?!

 Живея – нижа редици от думи. Живея в дома си като отшелник в сумрачен параклис. Макар да зная, че в параклис се не живее. Думата "сумрачен" озадачава с тревожност, която придава на словосъчетанието. Сумрачен параклис ще да е наблюдателната ми кота към вихрещия се около мен песимизъм, а мен ме изпълва спокойствие. Разбира се, в оскъдица и сред бесове живеем, но кога ли тук на Балканите е било по-леко, по-спокойно! Та си мисля какъв дар е животът, Невенче, ако човек го живее по съвест и с достойнство.

 Ето, сготвих си тази вечер супа от леща, знаеш ли как вкусна е бедняшката гозбица, когато нямаш от какво да се срамуваш и хубаво си огладнял, и сметките са ти наред! Захванах се с тази несвършваща книга за нас, дето вървим преди теб в живота си на простосмъртни българи; започнах я кажи-речи в часа на раждането ти: седми срещу осми октомври 1994, като вчера да беше... Цели осем години я пиша, и сега си мисля саможиво, че някой ден, като пораснеш, няма да е зле да я попрелистиш оттук-оттам; а пък можеш и да се усетиш поне две пръстчета по-височка, когато узнаеш, че не сме толкова лоши, толкова глупави и посредствени ние, българите от твоите два рода. 

А пък аз съм откъм майчиния ти род, Невенче, която повтаряш името на друга една Невена, която Невена ми е сред ориентирите с кротостта и духовната си сила в дни на изпитания, но и с човешката си уязвимост в този наш единствен и неповторим живот.

  17 oct. 2002

  "Когато Петър влизаше, Корнилий го срещна, падна пред нозете му и му се поклони. А Петър го подигна и му каза: Стани! И аз съм човек! Когато влиза при очакващите го мнозина, роднини и близки приятели на същия този Корнилий, стотник от Италийския полк в областта Кесария, Петър добавя: Бог ми яви да не смятам никой човек мръсен или нечист. И после, вече беседвайки: Бог не гледа на лице".* В моменти на униние и разочарование трябва да си припомням това: да не смятам никой човек за мръсен" и да не гледам и да съдя хората според както изглеждат, или ми се представят по лице. Понеже същността у човека е и нежна, и уязвима, и когато е наранен, то значи, когато прокървява душата му, хълца, размазва сълзи, страхува се да не го усетят слаб, пък той наистина е слаб в момента – и тогава настръхва, груби думи изрича, нахвърля се да кълне и хапе, с думи като с куршуми да те бие. Глупаво е да приемам остротите му насериозно; но ще продължа да го предизвиквам, да го разкървявам, Боже мой, за да изгребе, да изплиска от себе си всичката си гной, отрова, душевна нечистотия от дън душата. Какво, че я плискал насрещу ми! Това го искам, за да изтече нечистотията. И в същото време ще си мисля, като го чакам да се умори от бесове, да се изразходва: Ах, дано не ми разпилее на късове, само да не побеснее съвсем, та да може накрая да се побера сам в кожата си.

 Постъпвам така понякога с най-наглите от онези, които са ми пратили за ученици, с онези измежду тях, които са невъздържани, без усет за скритите хармонии у себе си, крайно честолюбиви, груби, зли. Отминала бурята. Разбират, че не съм отстъпил, не са постигнали нищо с мен. И тогава ги виждам озадачени, учудени, а очите им питат: този защо ни гледа с такава кротост! И вече не ехидничат, идат разколебани, заничат какво върша, как го върша; чудно им е що не съм им се ядосал, не съм се разкрещял.
Вчера тъй ми се разкрещя една дванайсетокласничка (Пенка от ХІІ-а), че съм й писал тройка на писмената работа – та ми провали учебния час. Не предадох урока, както е по учебния ми план за деня, а защо да съжалявам! Стигна дотам, че стана противна и на съучениците си. Усетих я по особен начин мила и ми влезе в сърцето, когато цяла зачервена, извън кожа от ярост рече: "И не ми казвайте, че съм ви симпатична!"

  Преди години същата коконка ме беше напсувала в часа по литература; после идва да ми се извинява, след време неведнъж е споменавала: не иска да изпуска учебните часове по български и литература. Напомня ми жребче, което хапе юздата и с копитца къчове хвърля. От такива люти жребчета подир време излизат най-разкошните млади момци и момичета. Такъв неспокоен в живота няма да остави друг да го води за носа.
Разгневи ми се, и какво! – и това е част от работата ми, може би най-тънката, но и най-чаровната част, когато се създава доверието между учител и ученик. Изкушават ме да ги съдя, а не бива да съдя, трябва да направиш нещо простичко – известно усилие да ги приема такива, каквито ми се явяват, даскале.

  21 oct. 2002

 Homo scribens*** да озаглавя цялата тази книга: с латинските си букви заглавието да внушава, че тук става дума за отнасящо се не толкова до българските наши домашни национални истории, а за неща, отнасящи се до християнския ни свят и християнския ни рефлекс към човека и света.

  Иде ми наум дребната фигурка на египетския писар (чиновник) на някой си фараон. Защото не Фараонът, простосмъртният писар (митарят, записващ теглото на стоката) живо ме интересува. Последната част на книгата трябва да носи надслова "Окото на гарвана" с текст, който обяснява защо тази птица се явява символ на мъдростта.****

Имам претенцията, че гледната ми точка, записващото ми свръх-аз е много отвисоко вгледано в живота наоколо. Ароматът на книгата би трябвало да се получава именно от човешката ми безличност в материалния свят и простосмъртието ми на преходен, простичко казано, един от множеството, и... високата – уравновесена, доколкото ми е възможно да съм смирен – гледна точка за оценки. В този смисъл България с цялата си трагична История и хаотичното настояще, в плен на глупави и алчни чиновници и политици по върховете на държавата е оста, пъпната връв на тези записки; антената е забита в Древнотракийска пръст на дълбочина над осем хилядолетия... Дали имам право да се вглеждам толкова самоуверено, ми е проблемът.

  5 noe. 2002 

 "...И само малцина разбират пълната, абсолютната несъвместимост между партия и изкуство, партия и култура. (...) Когато партията тържествува, няма изкуство. И когато изкуството тържествува, няма партия.*****

    22 noe. 2002

  Това, което пиша за нас, българите в България, мисля си, се отнася до всяка нация по света. Навсякъде лицемерието, алчността, злото и подлостта се явяват гримирани с привидни достойнства, навсякъде по света истинското е принудено да се сблъсква със зидове от неприязън, с дебели турски дувари от пренебрежение и назидателност. Всяка власт обособява тлъста паша за хрантутниците, които да я прославят. Пак така старателно и неизменно всяка власт рано или късно строи тъмни и влажни подземия за крилете на духа. И то се повтаря две от хилядолетия. По-точно казано: от времето, което разумът може да обхване без особено усилие на фантазията, т.е. двете хиляди години, до залеза на стръмно спускаща се към края си цинична днешна цивилизация.

   Следва

Пловдив – гнездо на пошлост и култура

Plovdiv, edited on 6 fev. 2024

Илюстрации:
- 1937. Къпещи се в Марица край Пловдив.
- Седящ писар, египетска статуя в Лувъра. 

___
* Никола Вапцаров (1909-1943), из стих. "Вяра".
** Библията, Деяния, из гл. 10.
*** От лат.: "пишещият човек", или по-точно - "записващият".
**** Ирма Димитрова, из "Литературен вестник", стр. 6, 29.03.1993 г.: "Гарванът е птица-медиум между света на живите и света на мъртвите... Гарванът е вестител и пратеник на Смъртта, но и говорител на Истината - тъй като не е обвързан с фалша и маскировката на Отсамното".
***** Георги Марков, из есето "Вечният и неизбежен конфликт". Бел.м., tisss. 

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1508.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1508.)   

Не назлобявай срещу злия, нему това е целта, от това се храни, с това поминува, а може би си успокоява съвестта, че с отровата си е нужен на света. – Аноним (1947)

ИСТИНСКАТА БЪЛГАРИЯ (6.)

   6 oct. 2002

  Как се появи у някогашния хлапак, скитащ по Джендем тепе и прашните пловдивски улички, по островчетата на Марица или из полето и горичките край града, отвращение от комунизма! Четири поколения мъже преди мен от моите два рода са утвърждавали име между хората чрез трудолюбие и честност. Тъй четирима предци са ми предали – вероятно генетично, а вероятно покрай начина си на живот и труд, представата си що е свобода. В премеждията ги е водил резливият дъх на вътрешна духовна дързост и увереност в българския ни инат, предприемчивост, трудолюбие.

  Прапрадядо ми Ангел от Хвърковатата чета на Георги Бенковски по майчина линия е от род, за който в Калугерово казват: водел началото си от двама братя бегълци от старата българска столица Велико Търново, че усмъртили мюсюлманин. Заселили се край тъничката на това място колкото ручей река Тополница между останки от древно тракийско селище сред деветнайсет тракийски могили. Вдигнали първо керемидарна, чийто яки зидове, казват ми местните, личат и днес... Тези двама братя дали началото на един от мощните четири най-стари тукашни рода, основали селището, известно от турско време под името Калугерово. Описва калугеровци около Април 1876-а авторът на "Записки по българските въстания", поживял месец или два между тях. За овчаря Джендо (1850-1889) това са все буйни, склонни към остър присмех трудолюбиви хора с особено силно изразен свободолюбив дух, който силно ги различавал от съседното християнско население. Затова пък и самоуверени млади чапкъни от околните турски махали като лакоми вълчета често вандалствали из имотите им, задиряли невестите, щерките им, и разбира се: не всякога безнаказано.

  І. Имената на прапрадядо ми Ангел и по-големия му брат Георги са върху изписани върху паметната плоча насред площадчето в днешното китно градче Калугерово сред общо трийсетина българи в Хвърковатата чета на Бенковски. Ангел – най-млад между петима братя и четири сестрици, според легендата, бил кмет на Калугерово. Затова че убил един, а други двама, дошли да мърсуват в дома му, прогонил със секирчето*, за назидание в чест на техния върховен бог е заклан на дръвник пред калугеровчани на мегдана сред селището. Младата му жена Мария с шестмесечното бебче побягва през къра, крие се по долчинки и храсти от конната турска потеря, тръгнала да я залови, и така – бягайки, се озовава чак в Пазарджик, над 50 километра от Калугерово. Първата и единствена рожба кръщава Ненко; че самичка, като нямала кому да остави бебчето, каквото и да върши, носела го със себе си, демек, расъл на ненките й.

  ІІ. Този буен Ненко Ангелов ми е прадядо. Израстнал в мизерията, сбира имот, жени се за Елисавета (прабаба Ведка) и тя му родила син (Борис) и дъщеря (Мария). Когато се отваря Балканската война, Ненко заминава доброволец на фронта. На изпроводяк рекъл на своите: Отивал да отмъщава за баща и за майка. И не се връща. Издъхва 36-годишен нейде по фронтовете между наши българи и турци османлии в окоп, както си представям, но не в сражение, а от чума през есента на 1912 г.

  ІІІ. Първородният му син Борис Ненков Ангелов е бащата на майка ми... И Борис от 12-годишен е сирак. Шестнайсетинагодишен се отделя от вдовишкия дом на майка си, захваща пари да събира къща да си строи. Чукал коноп за въжарницата отсреща, зад канала в тази част на Пазарджик. Сложили му прякора Дявола, че според чукачите на коноп, бил бесен в работата. Жени се за перущенлийката Невена, и тя сираче; баща й Гочо (Георги х.Трендафилов) издъхва скоротечно от простуда, 36-годишен, след като пренесъл на гръб през ледената река чувал с жито на мелница да му смелят. Борис и Невена раждат и отглеждат четири щерки Вяра (1920), Надежда (1925), Василка (1932) и Виолета (1934) и син Любен (1929); замогва се с труд, труд и предприемчивост, но и с пестеливост. Преди Девети септ.1944 г. помага на "шумкарите", единственият му син 15-годишен, вуйчо ми Любен, е куриер на легендарния Методи Шатаров (1897-1944) от Прилеп, главен координатор на антифашистката съпротива в Пазарджишко, убит на 4 септември 1944 г., ползва за личен куриер.*

Методи Шатаров (1898-1944)

  След Девети 1944 г. партийците на БКП в Пазарджик не сметнали нужно да закачат дядо ми Борис и спомням си, до късното лято на 1963 г. с челядта и наети аргати той обработваше пет лозови градини, имаше и двама калфи на колоездачното си ателие насред чаршията на Пазарджик. Сред аргатите на дядо помня един Асан, циганин, на когото дядо му купи конче и каруца и му помогна в кирпичения рай на съседната Пич-махала  къща да си построи.

 Ред и съгласие имаше в дядовия дом. От 4-годишен ме води по нивите и градините да му помагам. Той отзад с плуга, отпред водя коня в браздата. Плющи камшикът над главата ми и дядо, както орем, току изръмжи страховито зад мен: Кьопе-кьо-оло-сън! (Кьопек-олсун**), че съм залитнал из буците лъскав чернозем и увиснал на юздата. От всичките си деветима внуци мен изглежда единствен обичаше, че съм първият му внук. Тя и обичта му бе като небръсната мъжка буза: сграби ме както мечок с двете си лапи, пищя от болка, а дядо с пълно гърло се смее, а то и смехът му не човешки смях, на мечешко ръмжене ми мяза, та цял настръхна. На този адски трудолюбив българин партийците най-сетне през 1963 г., тъкмо когато наближи време реколтата да прибира, влязоха една сутрин в двора ни на улица "Тунджа" 18 и по списък от тъничка зелена папчица едно по едно прибраха земеделските му инструменти и машинариите, качиха ги в талигата, изведоха от обора кончето Дорчо, взеха му всичко това, вързаха му все ръцете в неговата шейсет и трета година с т.нар. земеделска пенсия – подаяние от 10 (десет) лева. Трън ще им бил в очите Борис, че до онзи кошмарен ден и ратаите му, и чираците, и калфите му доволни били, докато другите изнемогват. Бяха онези трима с дълги до пети кожени палта, а под палтото си единият бе с боен автомат.

  ІV. Четвъртият голям мъж в моя живот – баща ми от Харманли Кирил, 16-годишен, и той си напуска родителите. В харманлийската махалица били най-бедни, независимо че баща му, дядо ми Георги, бил общински чиновник по сметките бирник. Киньо идва в Пловдив, наема се чираче при арменец-мебелист, някой си Ончо, трупи разбичвали с още един момък. Говорил ми е: "Самун хляб, само хляб тъкмо изваден от фурната, на един солук съм изяждал". Режат трупите с бичкия, а нощем хвърлят талаш върху тезгяха, метнат черга отгоре и опрели гръб о гръб, в студени нощи сами да се топлят.

 От юношеските си години моят баща мечтаел да си има работилничка, едно по едно донасяше сечива: рендета, дърводелски стяги, длета, триони, котле с двойно дъно за варене на туткал, тезгях, сам си измайстори електрическа планя... и пр., и пр. Денем е в пловдивското мебелно предприятие ДИП "Напредък", вечерта слиза в избата, дето си бе устроил работилничката. Дърводелския тезгях го пренасяхме където да сме се местили да живеем под наем: първо в избата на улица "Ниш" заемаше, наред с моето легло, кажи-речи, половината кухничка, после в миниатюрната барака при въглищата и дървата за огрев, когато се преселихме да живеем под наем на улица "Люлебургаз", и накрая, когато най-после вече си купихме свое жилище, тезгяхът зае почетно място в работилничката, която си подреди по свой вкус, като бе окачил над тезгяха, на най-видно място "Свидетелството си за занаятчия, издадено след изпит пред комисия на местната Пловдивска стопанска камара през 1946 г."

  Но "Народната власт" на партийците и ченгетата и нему видя сметката, и нему върза ръцете. Изработи два гардероба в комплект с две нощни шкафчета и семейна спалня, и явиха се една сутрин двама намусени чиновници от пловдивската общинска управа и му запечатаха отгоре додолу с печата на общината върху хартиени ленти избичката, но и го глобиха, че след деня в мебелния цех на ДИП "Напредък" изработвал мебели на онзи тезгях в избата. "Частник" беше знак за неблагонадеждност, ако не знаете вие, млади българи, родени след нашето поколение на родени от първите години на соца. Та оттогава го обявили за частник моя мълчалив дърводелец. Вероятно го е прочел в досието ми, според онова, което се изпуснал да изрече пред двама печатари колегата Георги Петров (1946), спуснат в младежкия пловдивски вестник "Комсомолска искра", като протеже на Дража Вълчева (1930-2016), първи секретар на ОК на БКП в Пловдив: "Що го защитавайте Бояджиев, на Жоро Бояджиев баща му е частник". И двамата яко притеснени, шепнешком, когато оставаме следния ден насаме, ме предупредиха: "Ние нищо не знаем, нищо не сме чули. Внимавай пред Гошо Петров какво говориш!"  

  Та ето ги дебелите зидове, върху които през годините, неусетно някак и за мен, и за околните съм набирал погнуса към партиеца, съвсем реално и осезаемо отвращение от възгордялия се старателен доносник на онези най-горе, от тепегьоза, който освен да издевателства над достойнството ти на българин, друго не върши. Как да ми стане мил лицемерът, който се бие в гърдите колко е загрижен, как се жертва за народа и за световното щастие сред унижените по света! Захвана ли се да описвам гадостите, на които съм се нагледал в моя живот досега – имам пред очи стореното от обновилите се за една нощ някогашни партийци и всички онези, които бодро сами си се нарекоха демократи, антикомунисти, то ще е кула, по-висока от кулата в библейския Вавилон.

  Андрей Вишински (1883-1954) – Генерален прокурор на СССР (1935-1939), външен министър на СССР (1949-1953), въвел перфидния метод за смазване на обвинените, прилаган по времето на Сталин в България през периода на масовите разстрели от 1945-1947 и екзекуции след документирани "саморъчно писани признания"до 1956 г.

  Питал съм се, да не беше ни сполетяло това "добро, най-прогресивният и хуманен стил на управление", къде щяхме да сме българите сред другите европейски народи? Петдесет години рязаха българския ни корен, учеха ни на вярност към могъща чужда империя, още в детската градина ни внушаваха, че дължим благодарност на Големия брат... Това ако не е предателство към трагедиите в моя род и отечеството България, как да назова манипулациите спрямо цялото ни следвоенно поколение деца българи!

  До трийсет и третата си година доверчиво съм вярвал в комунизма, та спомням си, питам веднъж баща ми: Защо не си станал комунист? Бил си и на фронтовата линия срещу нацистите, върнал си се с орден за храброст от сражения край Драва, какво те спря? И той ето какво ми отвърна: "След Девети появиха се по улиците и площадите на Пловдив едни хора, вързали си червена лента на ръкава. И като видях, че това са все михлюзи и хаймани, които не мислят нито за занаят, ни дом да свъртят, казах си: нямам работа при тях. С политика се захващат некадърни, на които някога им викахме развейпрах; ние работим, целите в пот, та пушек се вдига, а те, майстори на големите празни приказки, юмруци размахват, крещят. Покатери се такъв чешит върху стола от кръчмата, и ето му трибуната за пред кибиците – разпери като орел ръцете, обещава и майка си, и баща си, светло бъдеще обещава, звездите ви сваля от небето, а като го погледнеш, работа за пет пари е некадърен да свърши".

 Неясна му беше политиката. Според неговото простодушно мнение, политиката е за измамници и за провалени хора. Как пък точно фалшиви хора оглавиха властта у нас не само след Девети септември 1944 г., но и след Десети ноември 1989 г. е дълга тема за размишление. Честният човек е доверчив, че по себе си преценява, случва се и да повярва понякога на медените приказки, а колко са умъртвените или прогонените от България, заплашени с куршум или от процес, скалъпен по Системата Вишински****?

  Интелигенцията ни след Втората световна война е унищожена. Избивали по селата у нас и само от завист, че еди кой си съсед има прилежно стопанисван имотец, който имот овластеният аргатин по ген, от прадеди перекенде, няма как по закон да заграби. Така десетки, може би хиляди заможни и предприемчиви българи били титулувани от добрали се в Новата власт елементарни персони за "Кулак – народен враг!" – сетне от т.нар. Народен съд, организиран с решение на Великите сили: Великобритания, САЩ, СССР и Франция участта им е решена.***** Нация без мислещи лесно се манипулира!

  Родени сред кървавата вахканалия на сталинизма в България след края на Втората световна война, още с докато сме били жълто около уста, като деца и хлапета, бяхме лесна плячка от типичните за марксизма и последователите му примамки... И все пак кой носи вината е открит въпрос. Какви лично имам към властта, освен да ми осигури правила и закони по същия този обществен договор, сключен още щом съм изскочил с рев от майчината утроба?! Останалото зависи от мен, не от комисар или доносник, от някое мекере на властта или идиот, който решил да ми реди живота, да ме омайва, че се жертвал заради мен, а да виждам, че е роден като паразит и живее от далавери.

 Младите не знаят миналото. Близките им, които така и не надживяха соца, ги няма да им разкажат. Затова споменавам моите някогашни живи, та който желае, да прочете, и ако може, да си представи тихия ад на Миналото чрез образи на своите мъртви.

     Следва

Пловдив – гнездо на пошлост и култура

Plovdiv, edited on 5 fev. 2024

Илюстрации:
- Предците ни са раждани по синурите.
- Парвенюто на всякоя нова власт.*****

___
* През 1944-1994 г. името му във Вардарска Македония е табу и той е оценяван като предател, а неговите съидейници и сподвижници са наричани "шарловисти", по неговия псевдоним Шарло са преследвани и пращани в лагери, а в България той е герой от антифашистката съпротива. Името му се споменава в мемоарни книги, в архивите има куп непубликувани спомени на хора, които са го познавали отблизо. Описаван е като авторитетен, образован, разсъдлив, с човешко внимание и отношение, въпреки командирската си власт. Някои мемоаристи споменават с по няколко реда, че Шаторов бил ненавиждан от Тито, че имал смъртна присъда, но не се обяснява същността на противоречията им. Спомените на Цола Драгойчева (1898-1993), при чието написване участват и историци, са изключение, потвърждаващо правилото. Основната идея на такава избирателност е съобразяване с политическата линия в Югославия, да не се създават проблеми в отношенията с Югославия. В същото време в Македония името, дейността на Шаторов са забранена тема.Вж. https://duma.bg/?go=news&p=detail&nodeId=92978

** От тур. Развратник, провален тип, коцкар.
*** От тур. Кучи син.

**** По занижени официални сведения, екзекутираните в България чрез възприетата под натиск на СССР съдебна практика са над три хиляди. Умъртвените след решението на т.нар. Народен съд у нас са повече, отколкото са умъртвени във всички, географски разположени на запад от България европейски държави. Инквизиторът на партията Вишински е зловещ образ от кървавия период на соца до първите години след управлението на Т. Живков. Моето поколение трябва да е щастливо, че се е разминало с месомелачката.

***** Народният съд е създаден с няколко решения на Великите сили от антихитлеристката коалиция по време на Втората световна война, специално: по силата на чл. 5 от Парижкия мирен договор, задължаващ Царство България да проведе такъв съд... В съответствие с тези решения Правителството на Отечествения фронт приема "Наредба-закон за съдене от Народен съд на виновниците за въвличането на България в Световната война срещу съюзените народи и за злодеянията, свързани с нея". Създаването му се потвърждава от споразумението на четирите Велики сили от 8 август 1945 г. в Лондон и от декларацията на Общото събрание на ООН от 11 декември 1946 г., както и от Женевската конвенция от 1949 г. в защита на жертвите по време на Втората световна война. В международен план Народният съд е легитимен и никога никоя от Великите сили не го е обявявала за престъпен. Провеждането му е под надзора на Междусъюзническа контролна комисия в София, която не е оспорила решенията му. Бел.м., tisss.