неделя, 16 август 2020 г.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (218.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (218.)
       Ето – аз дишам,
       работя,
       живея
       и стихове пиша
       (тъй както умея).
       С живота под вежди
       се гледаме строго
       и боря се с него,
       доколкото мога.
       С живота сме в разпра,
       но ти не разбирай,
       че мразя живота...   Никола Й. Вапцаров, "Вяра" (1940)
   01.01.2000., прод. ЕДНОЯЙЧНИ БЛИЗНАЦИ 
  От есето "Миналото ли?"..."Хлапаците се смееха искрено над тази старомодна мелодия, а аз, без да искам, запуших ушите си. За тях "Лили Марлен" беше един забавен анекдот, а за мен едно връщане в страшното – чаткане на ботуши, вой на сирени, разкъсани къщи и хора, жълти звезди (задължителният знак за евреите през онези години, бел.м.), миризмата на маргарин, арестувани другари. Мизерна песен, а колко различни асоциации. Често миналото идва до настоящето със своята сантиментална бутафория". Партийната тенденциозност е отпреди Гьобелсовата пропаганда, предполагам, не е изобретение на Ленин или на Карл Маркс и Енгелс, но със съдействието на всички онези титани на посредствеността от първоначалния хаос Маркс (1818-1883) подредил хармоничния свят, за всичко се погрижил като същински бог-отец. Партийната тенденциозност иде и преди нещастния италиански обущар от ХV век, който лепял по стените на съседите си жлъчни епиграми, изригвания на завист и омраза срещу уважавани съграждани. Обущарят Пасквино ленинците-сталинци-димитровци-живковци творчески приложиха и доразвиха, както ред подобни хубости от древното минало. Идиотизмът се състои в очертаването на знаци-символи на "вражеското". Такъв знак за "новаторите" става романтичната песничка за войнишката несрета, която първоначално била любим шлагер на английските, сетне на немските фронтоваци. Не знам какво мизерно открива нашият автор в простичкия сюжет за момичето, което не дочакало своя мил любим под уличния фенер, може би той няма да се върне от сраженията – простичка песен за любовта и дълга, за нетрайността на любовните клетви и жестокостта на войната.

  Подобен случай със значителен англоезичен поет, приятеля на Ърнест Хемингуей Езра Паунд (1885-1972): за симпатиите му към нацистката идея Паунд не е известен сред масовия български читател и досега. Ей това тесногръдие не е в състояние да проумее как един творец може да е "враг", хем и да е талантлив. Поетът Любомир Левчев преди години в патетична поема писа: "посредствеността е фашизъм", пак онзи запев: "ние, талантливите" и "те, малоумните", всичко наше е "прогресивно", всичко тяхно е "ретроградно", все съдбовно необходим за фанатика по манталитет образ на врага. Без "враг", партийният оратор става несъстоятелна, пренебрежима величина, понеже нищо градивно не предлага. Подобен тип марксисти-агитатори ни оградиха, образно казано, с бодлива тел от света, изкопаха дълбоки ями и ровове, напълниха ги с омраза, вдигнаха Велика китайска стена пред всичко, което не беше в съответствие с техния "правилен" начин на мислене. И да не изглежда изреченото за автора-есеист еднозначно, и да не изглежда принизено в неговия маниер, питам: Защо моето поколение българи толкова оскъдно знае за фашизираните тълпи у нас през четиридесетте години на ХХ в., особено в периода, когато нацистка Германия и Съветска Русия са си сътрудничили по братски, въоръжавайки се усилено, рамо до рамо в проектите си за установяване на Нов световен ред?

  Жалкият навик да се изтрива от Историята убогото рисува миналото като епична схватка, където положителните "млади" непрестанно побеждават отрицателните "стари"; версия на подобен пейзаж е представата ни за 1860-1876 г., когато двете течения: на Младите и заможните Стари, се състезават кое да оглави Българското национално възраждане. Едните ни ги представят като ангели небесни, другите – църни караконджули.

  "А да не говорим колко евтино се продаваха добродетелите", и "днес нещата така са се изменили". Подтекстът: в комунистическа България от 1978 г. добродетелите се ценят високо. Няма сякаш българска светиня, която партайците публицисти да не преразказаха като елемент от развоя на своята Благоевско-Димитровско-Живкова партия. Христо Ботйов, без да им трепне окото, обявиха за комунист, Пейо Яворов пък – за изкушен в неговия случай от социалистическата идея, обаче за съжаление, кривнал от правия път, та известно време правоверната партийна лит.критика през първите години след "славния" Девети (ІХ.1944.) сочи поета Яворов като типичния буржоазен поет, по същата логика, според която Йовков бил буржоазен шовинист, както шовинистически настроен бил Вазов, понеже писал цели цикли с патриотична лирика. Учителката ни по литература в гимназията, например, ни обясняваше колко неправилно от идеологическа гледна точка се оказал пасажът от поемката "Левски" – ключова творба, с която се открива цикълът "Епопея на забравените":
    И всякоя възраст, класа, пол, занятье
    вземаше участье в това предприятье:
    богатий с парите, сюрмахът с трудът,
    момите с иглата, учений с умът...

"Той, Вазов, бил тесногръд да разбере класовата борба, защото лично произлиза от чорбаджийски род" – говореше, ласкаво ухилена в скудоумието си, някогашната ми даскалица Емилия Карапанчева в час по Българска литература. Примери много, ама ще спомена още един от любимите на "простите българи" по градове и села автор на ведри сюжети от нашенския бит, неподражаемия майстор на незлобливата шега Димитър Чорбаджийски (1890-1967)... Известно ли е на днешните млади българи, че псевдонимът Чудомир, с който е известен в литературата този български писател, не е турен от каприз, а за да се избегне онова дразнещо официалната литературна критика фамилно Чорбаджийски. "Чорбаджийски! О, класов враг по произхождение. Че как ще му дадем път в литературата?" Препоръчали да си тури някой псевдоним тарторите от Писателския съюз. Да плачеш ли, да се смееш ли! И сред тези мастити праведници са хора, като Пантелей Зарев, които носеха титлата "академик" и бяха светила в сферата на Българската литературна история и критика. Изродили ли сме се от лъжи и предателства към националното ни битие и достойнство? Не, разбира се, но гадният опит трябва да се припомня на всяко младо поколение българи.

  В есето "Евангелие от Матея" (цит.съч., с. 156-184) есенцията от "случая Сократ" е представена с изрядна клиширана реч: "Умрях със съзнанието (плещи разпнатият Исус на Стефан Продев, бел.м.), че съм изпълнил дълга си (...) Преди мен е имало един Сократ, който също бе приел позорната смърт, за да увековечи делото си. Аз само повторих неговия пример". Смъртта на Сократ в действителност носи друго послание – че достойнството у човека е по-ценно от инстинкта за самосъхранение. Ни Богочовекът, още по-малко древният елин са професионални конспиратори, за каквито Продев ги представя. Ако политиката е изкуство да се извличат материални изгоди, философията, особено у ироничния Сократ и Иисус Христос, е стремеж към духовни стойности. "Бунтът, за който работех", бръщолеви превратно представен, префасониран по партийния шаблон бог – и това вероятно за партаеца си е в реда на нещата: на агитпропчика му се привиждат бунтове, барикада, гробокопаене, там, където проблемът е на по-високо ниво от тъпанарската представа за живота като тържество на материализма и на марксическата политикономия. Та в такъв смисъл комунизмът под камуфлажа на уж демократични ценности и като развява червени, сини, тъмносини, зелени, розови и пембени като бабешки кюлоти байряци над нас, сегашните българи, се мъчи да се изпише като антипод на християнския светоглед. А лидери и агитатори на новите политически партии нежно се усмихват от афишите, с които са облепили партийните си лъже-демократически минарета.

  Парадокс ли е, че – израснал и възпитаван в силно религиозна среда, Карл Маркс е родоначалник на идея, която не би могла да се приеме сериозно при отсъствие на злостно тотално противоборство? Любов е основно понятие в християнската етика; омраза е основата, върху която се гради Марксовата утопия. Тази омраза е класово обусловена, не дели човеците на съвестни и престъпници, ами ги цепи на едро като противостоящи си обществени маси, изключително зложелателни една към друга, всяка държи нож зад гърба си, планира унищожението на врага*. Оттук несекващото разпалване на ненавист в партийната им литература и публицистика. За жреците на Партията спокойният разум е Сатана; другото име на Дявола – да не забравяме! – е Луцифер, Носещия светлина според латинската, или Прометей – ако по ви се нрави древноелинската версия. Есеистът вижда богочовека като партаец-конспиратор; е, негова, на Продев, работа, но Иисус не се е криел, не бягал, не действал подмолно. Стефан-Продевият Исус рецитира: "политическите ми беседи с народа", и то е пак преиначаване – няма такова животно, като "политически беседи", сред библейските притчи. Е да, говори се за фарисеи и книжници, за търгаши в храма на вярата, но... пътят към духовното остава отворен пред всекиго. "Който търси истината, не може да бъде добър!"; "Превърнат във фикция, мен могат да ме използват за всичко"; "В живота няма нищо по-опасно от една преиначена мисъл. А камо ли от преиначено учение"... Цитираните находки (с. 165 от цит.съч.) подсказват за прекрасно осъзната ловкост да се жонглира с понятия и древни послания. Случайно ли е това?

  "Потърсих ви не за защита, а за мъст"
– настоява партийната Мария Магдалена; от лик на милосърдие онази, към която Иисус въздал в най-висока степен любовта Си, Продев преобразил в символ на мъстта. "Омразата и ревността (у фанатика, бел.м.) не се интересуват от истината" – използвам цитат от сборника "Разказът на палача" (с. 171). У партиеца, независимо от таланта, сякаш няма сетиво да проумее Христос. Бедата не е в атеизма му, а в това, че му липсва смирение. Самонадеяността у този тип персони плаши. Споменава "съвест", а в неговите представи понятието съвест са партийната централа, вождът, който му задава клишета с вид на апокалиптични видения, както пророка Джебраил – към неграмотния четирийсетгодишен Мохамед.

  Лайтмотив на есето "Стадионът" е: ах, защо ли не можем да забраним ходенето по стадиони, както забранихме посещения в черква! Преди години Георги Джагаров ни пазеше от идеологическата диверсия, Продев се заел да ни пази от глътка свобода. Аман от евнуси! Пазеха ни, като да сме пациенти от "Палата № 6" на Антон П. Чехов или харем на турския султан за девствени моми. Властта редовно ни подстригваше, проверяваше ни за въшки, подравняваше ни в стройни и удобни за логаритмуване редички; сърцеведи със стоманени очи и партиен билет се грижеха денонощно да мислим и да се вълнуваме правилно. Впрочем, за това като че вече е разказано в романа "1984" на британеца Джордж Оруел (1903-1950).

  В есето "За какво говорят къщите?"
елементарно Продев бърка "недоволство" с "неудовлетворение" (с. 224). Дали това е lapsus linguae** поради паронимия***, или е лична философия? Друг пример: "Недоволството движи живота (...) Във всичко прогресивно и красиво има капка недоволство". Друга грешка, този път лексикална, в есето "Двете дами" (с. 226): "Докато в нея (църквата "Нотр дам дьо Пари", бел.м.) ще видите културата, в мен (Айфеловата кула, бел.м.) ще откриете цивилизацията". Ами че цивилизация е част от понятието култура. Да се противопоставя "културата" срещу "степента на развитие на едно общество", културата срещу степента култура, е нелепо. Но така е според партийната марксистка теория, където непрекъснато се говори за "двете култури", "за голямата и малката правда" и пр. Е, там всичко може! Докато Историята на човечеството всъщност е низ от преливащи и възкачващи се една въз друга цивилизации, както Цивилизацията на инките, да речем, продължава да излъчва духовна енергия, макар и всмукана в глобалния modus vivendi****.

  Френската революция от 1789 г. е сред свещените крави за аления партиен морал и есеистика. Есето "Революцията" е интересно най-вече с портретите на Робеспиер, Дантон, Марат. Ето моя си приписка към това задълбочено супер-изследване върху психологията на партиеца. Отбелязал съм:
"Стихия на комунизма като философска система е разединението, блокиране на националното и унищожение на традицията, ликвидация на личността наред с убежището й, каквото са частната собственост и личната инициатива". Легион от нископлатени наемни войници и бачкатори – това винаги проектираха партийните кардинали. Горкиевското "Човек звучи гордо" стои кощунствено в речите им, понеже именно тези бойки "инженери на човешката душа" експериментираха с милиони човешки съдби, планираха превръщане на планетата в концлагер за мишленца без самочувствие, с промито съзнание, за хора безлични, изтръгнати от род, потомство, имот, отечество. Ако се съмнявате, просто отгърнете първоизвора от 1848 г. – "Комунистическия манифест" на Карл Маркс. Това книжле на Партиздат от 1985 г. в алена подвързия ми е настолно четиво за моменти, когато се усетя леко замаян от лакърдии на господата от преустроените "демократически" партии. Този манифест е тяхното евангелие, жалон, ориентир в дейността. Отрекоха се от Владимир Илич, от Маркс няма да се отрекат; пред брадатия Маркс като пред върховен бог се кълнат, владишки свещи пред иконата му палят. Та ето защо чета профилактично този труд на Маркс, вземам го като средство против разстройство след мазни приказки на чалмалиите агитатори от целия наш политически спектър.

  И тъй Робеспиер-Дантон-Марат са Светата Троица за автора есеист, може би и за самата нова демокрация. Три велики личности, обладани от амбиция да управляват съдбата на собствената си нация, демек – неуправляемото. Струва ми се, в днешно време сциентизмът и генното инженерство чудесно напомнят този род крайности в издевателствата над човешката природа.

  Стремя се да пиша сдържано, когато обсъждам сборника есета. "Говори, за да те видя!" – тази сентенция на Сократ публицистът извел на показ за мото към есетата си. О, в никакъв случай не ми е необходима конфронтация; личността на автора за мен е значителна според мащабите на днешната родна публицистика. Инак, да не го ценях, не бих се и захващал с работите му. В известен смисъл откривам пример за участта на българския интелигент, за участта на част от мнозинството талантливи българи, които с добри намерения обрекоха дарбата си, сами си нахлузиха оковите на фанатична предубеденост, стесниха блендата си да виждат живота не в цялата му суетна пъстрота и шарения, насилиха се да го представят по начин, по който го виждали в някогашните си младежки съновидения. "Вие сте твърде дребни, за да бъдете справедливи" – тегли ни по една майна есеистът Стефан Продев; ама защо бърза да елиминира всеки, който не би се съгласил с него? Да, прав е, според мен, когато твърди: "Подлостта винаги е била по-хитра от вярата" (Знам един тарикат от село Рогош, Пловдивско, който пише сносни стихове и красиво успя да ме завлече със солена за моя хал сума пари, уж да ми отпечата книгата, казано между другото.), но това несекващо "ние-ние-ние" ме кара да си мисля, че комунистическата или соц. публицистика и художествена литература винаги са размишлявали панелно, ангро (на едро), което ми напомня Романтизма като естетическа постановка. За разлика от пъстротата на Романтизма обаче, партаецът опростява многообразието на живота в общество до схватки между Врага и Ние, между Онези там другите и Нашата славна партия (БСП, СДС, в свежа версия: ДСБ със заети от соца особености– дисциплина и единоначалие (добавено при преписа рано сутринта на 3 октомври 2006 г.).

  Детайл. Защо му е на есеиста контрастът между "нежните пръсти" на предателя Юда (с. 288) и "едрите селски крака" на разпнатия комунистически Исус (с. 157)? Внушението ще да идва от средата, в която първо са се формирали нравствените начала в личността на автора; очевидно нежното е било съмнително за израсналия покрай едрите мазолести крайници на човека "от народа". Кому е нужно и това тъпо противопоставяне, дявол знае. Мистерия! Или обичайната доза посредственост, от която не са лишени дори най-големите умове в грешния ни свят. И се връщам към онова, с което захванах да нижа приписки по страниците на сборника. В последното си есе (с. 303) чрез изреченото от осъдения да бъде екзекутиран Франсоа Бабьоф авторът обобщава:
"Не друго, а частната собственост е причина за всички злини на земята". Ами че да! За праведния партаец от 1989 г. у нас, в задния двор на Европа, най-неприятната частна собственост беше, а и до днес остава собствената съвест, императивът на Десетте божи заповеди. Чуваме и днес същия зов и откъм други – сега уж антикомунистически! – партийни минарета; което ще рече: партийният член има право да разполага единствено с партийната си съвест, която "съвест" зорко се охранява от съответния верен партиен доносник или секретар-антикомунист. Че с какво въпросните демократи се отличават от другарите и другарките? Ами те си приличат като еднояйчни близнаци и по дух, и по стил!

  И в заключение. "Говори, за да те видя!" И виждам не познатия Стефан Продев, а разтерзан човек. Говори гръмко, тъпани лумкат, пищи кларнет, издува бузи духова музика... а пък аз дочувам шепот на наранено честолюбие, тъгата на израсналия в полуградска Банишора – една от бедняшките махали на някогашна София. Част от нещата съобщава с езопов език, ала независимо от политическите му пристрастия, чувствам го близък по съдба този творец с тъй познатия ми наш роден, български рефлекс към света: твърдоглав, инат докрая в заблуждението. Пък кой знае, може и да е прав. Тогава пък, при положение че е прав публицистът Продев, светът ни би трябвало да е твърде скучно място за живеене.

  Бележка от днешния ден:

  Ах, как силно им се ще на ръководителите на БСП да възприемем партията им за обновена, модернизирана и в съответствие с човеколюбието на демокрацията! Там е работата, че тези дами и господа нищо не са научили, няма и сянка от желание да се поучат от грехове, които партийната им философия нанесе на Българската кауза. Покаяние? Че що да се покайват! Партийците, вече наричащи себе си "социалисти", патриоти, демократи, антикомунисти или дявол ги знае още какви, дотук гръмко по площадите са се клели в Българския народ, който народ превърнаха в електорат от аргати, принудиха го да се отвърне от земята си, да хукне да си търси нов господар – преди години от Москва, сега от Брюксел и Вашингтон, да долети да му оправя дереджето.


  Пловдив, 2 октомври 2006 година

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа


Plovdiv, edited by 16 avg. 2020

Илюстрации:
- Водеща журналистка за партията ГЕРБ.
- Жрецът на думите Стефан Продев*****.
___
* Както бе писал някога самоуверено в една импресия младичкият юнкер Христо Смирненски, "два свята, единият е излишен". Категорично и ясно! Така ли е в действителност обаче?
** Грешка на езика (лат.).
*** Външна прилика между отделни думи (от гр.).
**** Начин на живеене, условия за общуване, съвместно живеене и пр. (лат.). 
***** Иван Гранитски (1953): "15 септември 2017 г. Стефан Продев трябваше да навърши 90 години. Днес ние все повече се убеждаваме колко разностранно надарена е била неговата личност, какъв изключителен полемист и памфлетист беше той, изумяваме се на актуалността на политическите му прозрения и анализи, възхищаваме се на свежестта на великолепната му есеистика. Освен блестящ майстор на словото, Стефан Продев бе и единица мярка за почтеност, за морал в едно свръх-аморално време. До последен дъх защитаваше безстрашно справедливи социални каузи. Бе свещенослужител в храма на свободното слово..." Вж. http://epicenter.bg/article/Zhretsat-na-dumite-Stefan-Prodev/138852/6/0

КЪМ КЛИПА С ВОЙНИШКАТА ПЕСНИЧКА ЗА ЛИЛИ МАРЛЕН: 
"Това е за теб, мили татко. Беше в немската армия и беше пленен в Англия. Беше на 16 години и никога не пожела да се биеш. Просто искаше да играеш футбол. Когато като затворник остана тук, ожени се за моята майка от Уелс и игра професионален футбол за Бристол Сити. Бе първият немец, професионално играл в тази страна. Бог да те благослови, татко. Почивай в мир!" Аndy Еisentrager  Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1558.)

  ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1558.)     Не се плаши от локвата, душа и свят й е да те окаля! Смачканото празно тенеке вдига глъч до неб...