ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1298.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1298.)

   Ако жените управляваха света, изобщо нямаше да водим войни, а само интензивни преговори. – Робин Уилямс (1951-2014)

  5 mar. 2007

ЙОГИТЕ 

  С дневника под мишница и кутията с тебешир в лявата ръка излезе от учителската стая. Десетина минути преди това беше стояла пред спуканото на верев огледало да си говори под носа, само да не я чуят колежките: "Аз съм хубава... аз съм хубава... аз съм много, много хубава!", тупирала се беше и се беше ресала, масажира бръчиците, които се бяха появили като паяжина между очите и ушите, пооправи брошката от цам, която пунтираше златния Христос на кръста, издърпа по-височко на ханша свлеклия се чорапогащник. По този начин се съсредоточаваше, което си е АТ (автотренинг)...Тя уважаваше учениците и всички трудови хора по света... Мина покрай прислужницата госпожа Станчева, дето чисти учителските тоалетни, шефския кабинет и бие звънеца, кимна й със застинала усмивчица: "Здравей, Марче! Как си?" – и без да дочака какво й отговори Марчето – как е Мара, добре ли е, пое, заизкачва стълбището към Голгота на четвъртия етаж, пружинирайки на пръсти, с вдървено изпънат гръбнак и изтеглена назад шия, раменете ниско спуснати. Както препоръчва най-известният в цяла Русия психотерапевт Владимир Леви*.

  Дивачетата от VII-б клас я посрещнаха с бойния вик на сиуксите**; от стълбището чу трополенето на шест или седем чифта стъпки... Бяха съгледвачите, предният пост на племето. Трясна се вратата, но веднага след това се открехна и рошава една кратунка се показа насреща й с любопитно ококорени оченца. Трап-труп, трап-труп, трап-труп... Полуотворената двер широко се разтвори като царска порта пред Нейно величество и дежурната мазно-мазно й дъхна в ухото: "Пък Иван спука мивката, госпожо!" В същия миг рошльото, изпъчил се пред черната дъска, изврещя с всичка сила: "Кла-ас, стани! Клас мирно-о-о-оу!" – и тя тутакси си помисли, че ще се наложи в най-скоро време да им разкаже за гласните струни, как вредно е да си пресилваме белия дроб и прочие.

  Седна зад бюрцето, побутна учебника по математика по-настрани и прехвърли крак върху крак, па начена любимата си темичка за природосъобразния начин на живот.

  – Месото съдържа токсини. Хората, когато употребяват месо, масово се тровят и... – Представи си трийсет хиляди натръшкани възнак по бойното поле, и там токсините с куклуксклановски бели качулки и древни български доспехи шетат важно наоколо. – Защото – повиши глас, па вдигна показалец към тавана на класната стая – енергията в най-чист вид от слънчевите лъчи чрез фотосинтеза, се трупа в листата и корените на растенията...

  – И в дръжките! И в дръжките! – Изхихика зевзекът на класа Станчо.

  – Да-а. И в дръжките несъмнено! – намести очилцата с лупите върху късогледите си очи. – Какво смешно има тук?

  Племето насреща й явно бе деветдесет процента месоядно. Гледаха я така предано, както гледа само човек, кога откровено не е съгласен с теб! В крайна сметка, дали пък математиката не е създадена, за да се изтезават децата! Те вероятно сега са доволни и щастливи, че изпитването им се размина.

  – И представяте ли си колко жестоко е да се убиват живите същества! – редеше тя. – Примерно, едно невинно агънце, прасенце, зайче, пиленце или теленце... Само и само да задоволим...

  – К-к-кренвирши може ли? Понеже саламът изобщо не е живо същество – прекъсна я глупакът на VII-б заекващият Панчо. – Плюс това, знаем, че в кренвиршите...

  – Не може! Не може! – отговориха му дружно и се разшумяха. – И той душа има.

  – И саламът е месо, бе тъпчо! – перна го Йоско Бижев по врата. – Не ставай глупав!

  – Така човек пази не само стомаха, но и нервната система – продължи да ги уговаря, като ги бодеше с лупите пред очите си и виреше показалец. – Мир и любов, ето това е най-важното. В живота трябва да има спокойствие. Например, в Индия... Като не били съгласни англичаните повече да ги експлоатират, какво сторили мъдрите индуси? А! Знае ли някой как постъпили мъдрите индийски индуси... Ами да, нищо не направили! Спрели да работят. Пасивна съпротива, да-а-а! И колонизаторите тогава ги повели на разстрел... Обаче индийците и пред лицето на смъртта запазили равновесие на духа и не протестирали, нито се молели. Случва си преди точно сто и петдесет години.***

  – Ега си йогите! А в Столипиново всеки ден се бият – възкликна източилият се сух и дълъг като сарък за пране Емо от последния чин на средната редица.

  – И какво ще да рече онова "силно да любят и мразят"? – Продължи леко озадачена, че я прекъсват. – То е чисто и просто разбиване на нервната система. И както учените са установили, нервните клетки не се възстановяват... Никакви такива "силна любов и омраза"! На всяко нещо все един ден му идва времето. Човек не бива да пришпорва събитията. – И си представи събитието във вид на огромна зелена гъсеница и онзи с с високото чело и Христо-Ботевската буйна къдрава смолисто-черна брада с шпората на лъснатия си кожен ботуш боцка гъсеницата.

  Дребничката Янка Ганева от първия чин на средната редица, онази с русата косица, прибрана в дълги миши плитчици, вдигна ръчица:

  – Госпо-о-ожо! Нали ще ни разкажете пак за йогите.

  И тя им разказа за йогите. Даже им показа една-две азани (пози на йогите). Покатери се, седна върху бюрото, па кръстоса нозе до подмишниците, което се нарича "лотос". Едва не си спраска новия чорапогащник от осемнайсет лева и петдесет. За теоремата на Питагор остави следващия час.

  След това имаше прозорец от два учебни часа, за да поеме и петия си учебен час по геометрия за деня. Поседна в учителската стая върху мекичкия силно опърпан кожен диван в огрения от мартенското слънце оазис на мира, любовта и спокойствието и с огромен интерес, макар и за ен-ти път, се зае да препрочита онези досадни брошурки на здравни теми... Почиваше си... Сутринта с господин съпруга бяха изкарали ужасна кавга. Термометърът на северното балконче на боксониерката показваше 10 градуса по Целзий, и тя посъветва сина им Елвис, дванайсетгодишен пъпчив многознайко, да облече тъкмо изпраната фланела от дебела стопроцентова камилска вълна. Мъжът й Пеньо Куков – водопроводчик, бираджия, страстен рибар и буен фен на "Локомотив" – Пловдив, обаче кой знае защо, вдигна скандал, че му писнало от глупости. "А-а, така значи! – озъби му се и тя от своя страна. – Да се грижим за здравето е глупост. Браво, бе! И детето слуша..." Тогава съпругът, лъчезарно чиста, влюбена в най-простичките дребни радости на живота душа, голям запалянко по местния вечно изпадащ, ама все още неизпаднал от Б-група футболен отбор, излетя от четиристайното им, застлано с дебели персийски килими жилище, като прилежно тряскаше врата след врата подире си. Точно четири врати тресна идиотът му с идиот – на луксозната тоалетна, на хола, на кухничката и на антренцето. И сега тя се чувстваше несправедливо обидена, много неразбрана и изключително нещастна.

  – Ах, мила, знаеш ли, че за два месеца успях да отслабна с пет килограма – обърна се към младичката колежка – прясна биоложка в горния курс, която се кемереше**** в този миг пред същото онова спукано огледало в учителската стая, очевидно усилено се кон-цен-три-раше с онези вълшебни думички според прочутите психотерапевти и психоанализатори на човешката, в случая: женската душа: "Аз съм хубава... Аз съм хубава... Аз съм щастлива... Ах, колко съм си хубава и щастлива... Господи Боже мой, няма ли поне един свестен мъж в това училище и на тая планета, който да ме оцени!"

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 6 uni 2023

Илюстрации:

- Хлапето има усет, който после ще изчезне.

- Досада, нежна стъпка към загубата на усет.  

–––

* Владимир Леви (1938), "Изкуството да владееш себе си" и прочие изследвания станали бестселър – https://ru.wikipedia.org/wiki/%D0%9B%D0%B5%D0%B2%D0%B8,_%D0%92%D0%BB%D0%B0%D0%B4%D0%B8%D0%BC%D0%B8%D1%80_%D0%9B%D1%8C%D0%B2%D0%BE%D0%B2%D0%B8%D1%87

** И досега коренните американци продължават да ни вълнуват с трагичната си участ. Рядко ще се намери възрастен мъж, който в детството и юношеството си да не е чел, затаил дъх, романите на Фенимор Купър, Карл Май или Лизелоте Велскопф-Хенрих, да не помни как на кон храбрите червенокожи с лък и томахавка се впускат в главозамайващи приключения, за да излязат победители, като тържествуващи наддадат боен вик, който ечи дълго над вековните гори или в необятната прерия... пък и в неспокойната душа на читателя. Да не говорим за десетките филми с изсмукани из пръсти сладникави сюжети, в които Главният индианец на ДЕФА сърбинът Гойко Митич (1940) и неговият "червен брат" Пиер Брис, наричан Винету (двама вече непознати на днешните деца), яхват своя полудив мустанг, за да препуснат по Пътеката на войната. Боен вик днешните хлапета чуват единствено в сериалчето "Семейство Флинтстоун", дето главният герой Фред крещи тържествуващ: Яба-даба-дууу! – когато се хваща на работа.

*** Въстанието на сипаите от 1857-1858 г. няма нищо общо с пасивната съпротива срещу господството на Великобритания, https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%98%D0%BD%D0%B4%D0%B8%D0%B9%D1%81%D0%BA%D0%BE_%D0%B2%D1%8A%D1%81%D1%82%D0%B0%D0%BD%D0%B8%D0%B5_(1857)

**** "Кемеря се" (от турското "торба-кемер") е жаргонен израз в смисъл: държа се показно, префантосвам се пред собствения си облик и самочувствие на човек, комуто всичко е наред и се справя отлично в живота. Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1297.)

 ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1297.) 

  Истерично на повърхността плуват страхливите и алчни, безскрупулни и кресливи дребни душици, гушнали службицата, кокалчето, а широко скроените хора изчезват от спомените. Това тъпо тресавище преживяното превръща в политика: "наште и ваште, ние праведните и вие гадните". Като че всички ние не сме една нация в едно едничко отечество. Изгубим ли си отечеството, изчезваме и ние. – Аноним (1947)

 25 uni 2000

ГЕРЕСТО ПЕТЛЕ С АЛЕНО ГРЕБЕНЧЕ

  – Чухте ли, бе? Опаткали приятелчето на бай Иван Татарчев*. С куршум. Пръснали му кратуната от трийсетина санта – влетя у дома, без да звъни, без да чука съседът Станчо.

 – Ъх! Тия кат Иво са жилави като котка. Девет живота имат – рече тате. Наведен над котлончето, тъкмо си суши чорапите, дошъл бе вир-вода мокър от работа. – Затова го целил идиота от трийсе санта, да не би случайно да не пукне. Ама ти не се радвай, да не започнат патаклама и по улиците и площадите на нашта мила България... Че щом и таквиз важни гарги не могат си устискат животеца, какво па остава за нас? Хем тях ги пази и полицията, и съда, и от следствието следят косъм да не им падне от алаброса, да им се не разтури прическата. Не го ли помниш тоз техен Карамански колко пъти го криха в ареста, че да им е под ръка уж на господа следователите на господин Бойко Рашков**... е-е-е, оня баш убавец Рашков с петльовия гребен. Тъй му пазеха на техния Иво здравето, да го не докопат аверите Ивови. Жалко! Язък! Не успяха да го увардят. Отиде си нахакерне, отиде си убавият чиляк. Беше! Боже, колко ненавреме си отиде!

 – Кого пак утрепали? – показа се мама от банята с ръце, до лакти в сапунена пяна.   

 – Иво Карамански, кого!!!*** – рече Станчо, – оня, гребеца, дет с депютантите си беше сол-ташак и анджък биз-бизе, празнуваше колянце до коляно рождения си светъл ден с господин министъра на вътрешните ни Български работи, ти им викай "батаци".   

 – Иво Карамански...?! Ах, не думай!    

  Ето че и леля ми се появи. Следваше я височък до тавана мъжага с по пезевенкски тънки мустачета и свинска рижава четина вместо коса. Преди обаче да ни представи двуметровия гигант, Гица шепнешком, притеснена, рече първом да ни осведоми:   

  – Сабахлен в два и трийсе на улица "Горска ела" в Банкя...

  – ...Утрепали Иво Карамански – довърши тате. – Чухме вече! Радиото цял ден само това мели. Зарязаха Бил Клинтън и Клинтъновица, Моника Люински, Садам Хюсеин, петроля, арабите с арабските им чалми и чаршафи, зарязаха лакърдиите на господин Александър Божков колко харно си разпродаваме заводите от лошото Татово време и ей ги на! Траурни песни само дето не свири Държавната ни филхармония и на глас с кървави сълзи не са ревнали от Парлюмента, Президентство и Правителство да го оплачат тоз баш-вагабонтин. Бре-ееей, загуба велика! Че да са си го пазили, кат им е толкова скъп! Ний кво сме им виновни? Гаче царят, папата или вселенският патриарх Вартоломей се споминал насред Цариград.

  – Е-е! – рече Гица. – Знаеш, че важни хора в държавата му бяха задлъжнели, та сега ще си отдъхнат, ще спят спокойно в пухените си легла. Историческа личност беше. Че беше цар за тях, цар си беше. Две мнения няма! 

 – Хм, гересто петле с алено гребенче – изтърси Станчо, изхрачи се в мивката, пусна вода да отмие гадостта, па извъртя очи току зад гърба на непознатия дългуч: – Гиче ма, туй да не ти й симпатия?

  – Силно наш! – изчурулика леля. И с жест на потомствена княгиня на Симеон Велики всинца ни представи. – Митко! – изчурулика към госта. – Тия са моите роднини. – Към нас: – Митко ми е колега, философ-психолог от Косово, не от Каспичан.

  Ръкувахме се ние с този Митко Чентомировски от Каспичан, три четвърти българин, четвъртинка сърбин, както го представи леля. Тази нощ Митко от Каспичан в стаята й преспа, в онази стая с мушкатото пред прозореца. Да не зъзнел гостът, отиде по едно време да го завие и там остана, забрави да се върне, та мама прибра масата и двете с Юлия миха паниците, докато тате със съседа Станчо бистреше вътрешната политика на правителството на господин Иван Костов. Идването и преспиването на философа-психолог с нищо не промени живота у дома. Чентомировски от Косово, колкото си бе страховит и четинест на вид, толкова се оказа мълчалив и скромен... Мислел съм си, че сърбите до последния сърбин са шумни и фукливи бабаити и кавгаджии, а този се оказа тих и нежен като мома. Леля ни го представи три четвърти българин, обаче той поначало бил стопроцентов сърбин не от Косово, а от Ниш. Дошъл да учи икономика в Свищов, втората година се прехвърлил в Шуменския институт за детски учителки, оттам в Пловдивския ни селскостопански институт, после в Софийския университет, и оттам най-сетне му издали наша диплома за философска психология или психична философия, всеки случай, за едно от двете със сигурност. И лудите искат грижи.

  Поживя около месец сред нас... Като си намери квартира, леля отиде при него, както с грейнало румено лице ни обясни, да му помогне да се нареди. Мразовитите януари и февруари Гица отсъстваше от къщи. В началото на март се появи един следобед, все едно нищо не е било. На мамините подпитвания как е Митко мълчеше като партизанка на разпит. Към края на учебната ни година от глава до пети се облече и обу в черно и узнахме три особено важни новини. 

  Първо, че нейничкият Митко заминал да се бие с мюсюлманите в Косово. Второ – че мюсюлманите в Косово го убили. И трето, най-важното – че този тих, нежен балканец, този четинест дългуч е Голямата й любов... но не Любов до гроб, ами Любов и подир смъртта. "Пък Митко тъй каза, Митко онъй каза" стана неразделна част от приказките й. Тури портретчето му в черна рамка при иконата на Света Богородичка с Младенеца и палеше по четвъртинки от свещ и за Богородичка с Младенеца, и на нейния сърбин. Тримата станаха неразделна част от вярата й в Иисус. Навярно се питате какво търси този дългуч в спомена за идиотския финал на мафиота Иво Карамански. Да ви кажа, и аз не знам. Сега, когато са минали доста дни от онази декемврийска вечер току преди Коледа, мисля си колко разноцветни са някога нишките на човешката съдба. Сплитат се тези нишки като в мамина плетка уж случайно наглед, непреднамерено пред очите ни, по-вероятно обаче се сплитат, за да съпоставим разните човеци и да отсъдим, па да простим. От Митко запомних, че животът ни в отунзана България е вери бютифъл, ама не само вери бютифъл, а нещо много по-разкошно, което по хамерикански ще да рече готино. Само това помня да е рекъл. Иначе си беше мълчаливец. Седнал си зад прозореца, мълчи си и умислен съзерцава как дечурлигата от бедняшката ни махала се пързалят в мразовитата пловдивска надвечер.

  В деня на нашето запознанство той въобще не вземаше участие в мухабета на тате и чичо Станчо. Сега си мисля обаче, че и то не е тъй, както изглежда на пръв поглед. Сега, братлета и сестрици, си мисля, че в един мухабет може и дума да не отрониш, и пак да участваш, даже твоето мълчаливо мнение да тежи много повече от нафуканата реч на бъбривите гневни уста. Това обаче се усеща не отведнъж, нужно ти е понякога доста време, че да го разбереш. За Чентомировски не може да се рече гересто петле с алено гребенче като за онзи наш Бойко. Той бягал от войната – тъй разправя леля ми. Не искал никого да трепе, никого не желаел да стряска с кралимарковската си осанка. Цели шест години изобикалял родната си мила Сърбия. Решил, че патакламата между християни и мюсюлмани лично съвсем не го засяга. Глупаво е, говорил на Гица, да се избиват помежду си харни люде, дето се и не познават. Нали за всички има място под слънцето – за християни и мюсюлмани! Що им стана отведнъж, от що се разбесняха? – питал се този, дето и на мравката път бил готов да стори. – Мен за държава, дето ми иска живота, не ми дреме. Затова и се озовал в България на Иван Костов, уж да учи за детска даскалица, а пък се дипломирал по специалността психиатрична философия. Чакал той гюрултията в Югославия да отмине, че да се прибере при пощръклелите си и побеснели от омраза сънародници.

 – А че той каква работа имал да ходи в Косово? Нали от Ниш бил родом!

 – Мюсюлманин със сатър отрязал главата на баща му Небойша, други пък насилили и убили сестричето му, осемгодишната Любица, Ванчо! – изхълца коравата Гица.

  – А че те, като били родом от Ниш, какво търсят в разлютеното Косово?

  – Много питаш! – ядоса се мама.

  Канили го аверите му, кълнали го, че е шубелия и предател на тяхната мила Сърбия. Не му дремело... Когато научил за участта на баща си и сестричето, стегнал си багажа, тръгнал за Сърбия, без да го канят, нито с бъклица калесват. Рекъл на изпроводяк от стъпенката на вагона от бързия влак сред гара Подуяне: Дотук чумата ме не засягаше, сега вече войната на Милошевич стана и моя война.

  – Сигурно много ще да е мразил албанците, онез де, косовските албанци, дето не си плащали данъците, сметките за ток, вода като наште братчеди от пловдивските гета?

  – Че що да ги мрази! – учуди се леля. – Имаше приятели сред тях. Туй го възпираше досега. Само че повече нямаше къде да отстъпва! Отиде да уреди личните си сметки с главорезите и подпалвачите на християнски черкви и манастири.

  – Което пак доказва – рече тате, – че никой от съдбата си не може да изкръшка.

  – О, не! – рече мама. – Доказва, че кръвта вода не става; че и презглава да бягаш, от рода си не мож избяга, колко и да се гушиш, да се криеш под одър, колкото и за важен да се имаш.

 Ако за убийството на някаква си дребна риба в световните дела, любимец на новата демократична власт в Новата България Българското национално радио, телевизия и многотиражните вестници размазваха сълзи и сополи половин година подир Коледа; за гибелта на този наистина голям човек Митко от град Ниш как никой дума не обели в моята България! Навярно леля ми ще да е права обаче – че най-голямото нещо в този свят не е любов до гроб, а любов и след смъртта на онзи, когото обичаш.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 5 uni 2023

Илюстрации:
- Сърби – бежанци от войната в Косово.
- Пир на хубави хора по време на чума.

___

* Иван Татарчев (1930-2008) – Главен прокурор на Република България от 1992 до 1999 г.: вж. https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%98%D0%B2%D0%B0%D0%BD_%D0%A2%D0%B0%D1%82%D0%B0%D1%80%D1%87%D0%B5%D0%B2 & http://skandalno.net/istinata-za-omrazata-mezhdu-andrey-lukanov-i-ivan-tatarchev-158199/ 

Застреляните преди години Пантю (Поли) Пантев и Иво Карамански са били сътрудници на Софийското градско управление на МВР през периода 1985-1992 г. В отдел "Информация и архив" и дирекция "Човешки ресурси" на МВР е извършена проверка по повод публикации в медиите."За съпричастност към структурите на министерството" били проверени и Николай Андреев Маринов, Красимир Андреев Маринов (Малкия и Големия Маргин), Ангел Христов Христов и Пламен Бориславов Галев (известни като Братя Галеви), Константин Димитров Димитров (Самоковеца) и Младен Йорданов Михалев (Маджо)", съобщава пресцентърът на МВР. Установено е, че Пантю Тотев Пантев сътрудничил на Софийско градско управление на МВР, отдел "Криминален", през 1986-1992 г; Иво Александров Карамански сътрудничил на СГУ на МВР, отдел "Криминален", 1985-1992 г. В дирекция "Човешки ресурси" на МВР се съхраняват и други данни:

  - Иво Карамански - състезател по кану-каяк, е служил като волнонаемен в отдел "Физкултура и спорт" през 1982 г;

  - Младен Михалев - състезател по борба, е служил като старшина в отдел "Физкултура и спорт" за периода 1986-1989 г;

  - Красимир Маринов - състезател по борба, служи като  старшина в отдел "Физкултура и спорт" за периода 1985-1987 г;

  - Пламен Галев - започнал работа като милиционер към РУ - град Станке Димитров, в системата през 1988 г. и служил в СОБТ в ЦСБОП до 1997 г;

  - Ангел Христов - като милиционер, е служил в СОБТ от 1990 г., след това работил в РЗБОП при РДВР в Кюстендил и в ЦСБОП до 1998 г. 

  Вж. и https://www.vesti.bg/bulgaria/obshtestvo/dvama-ubiti-mafioti-sa-rabotili-i-za-mvr-2810091

Из ръкописа "Историйките на ученика Ламски"

** Бойко Рашков (1954), шеф на НСС (Националната следствена служба) през 1995 г., бе предложен на 18 ноември 1999 г. за Главен прокурор на Републиката на мястото на Иван Татарчев: http://www.omda.bg/page.php?tittle=Boyko_Rashkov&IDMenu=374&IDArticle=1358

*** На 20 дек. 1998 г. в разгара на пир с курви в частна вила, в столичния квартал Бояна 33-годишният Стефан Въжарски прострелва Иво Карамански (1959), известен като Бащата на българската мафия, вж. http://personi.dir.bg/person.php?id=177 Бел м., tisss.