ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (161.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (161.)

  Светът е сцена и всички ние сме актьори на нея – влизаме, излизаме и за своето време всеки от нас играе разни роли... Шекспир (1564-1616) 

   19.08.1998. САНТИМЕНТАЛОТО ЧЕНГЕ

  Брадаткото Евгени – симпатичният оперативен служител на Шесто управление на МВР, снощи каза, че в сборника "Кардиф"* според него има недописани неща, както да речем, в текста "Учителят по мечти" той би добавил още нещо между средата и финала. В други някои стихотворения би написал фразите другояче, по-звучни, по-ритмични: "А сега да не се засегнеш – успокоява ме, – стиховете ти са особени". Що да се засягам – отговарям, – това, дето казваш, е най-положителната критика, която съм чувал. Този стил на писане с грапави фрази си е мое изобретение. Едва подир отпечатването на книгата ми обаче с удивление откривам, че по подобен начин са подреждали фразите две-три хилядолетия преди нас древните поети, като Алкей, Архилох, Сафо, доколко българският превод ми дава представа. А пък че у Евгени текстовете ми будели желание да ги доработва и дописва, е най-доброто качество, според мен, на високата литература. Майсторлъкът е да съкращаваш и да оставяш отворени пространства, където да се включва творческото въображение на човека отсреща, и така твоят читател, слушател, зрител от пасивна, съзерцаваща публика е изкушен да се прояви като събрат по дух, творец. Литературата не е регистратор на факти. Призвана е да пробуди интелектуална енергия и жизнелюбието у една нация или континент. Да, говоря за Европа. Учението на Иисус Христос е такава енергия от най-висш разред. У всекиго в латентно състояние е заложена този вид инвенция, но у мнозинството обаче това е неосъзнато усещане, смътно предчувствие за велики проекти. "Великите произведения (...) ни обезсърчават – кокетничи Атанас Далчев (1904-1978). – Вдъхновяват ни за работа по-слабите (???) таланти, несъвършените творчески проявления, които като че търсят да бъдат завършени чрез нас" (вж. Ат. Далчев, "Фрагменти", изд. 1967, с. 22). Но е прав, според мен, наполовина: велика е една творба, когато те зарежда с желание за творчество, но не когато ти го отнема. 

  Дончо – полицай, бивш колега и приятел на Евгени, познавал лично мафиотския бос Васил Илиев (1965-1995), основателя на зловещите ВИС-1 и ВИС-2, когото убиха ден преди да навърши своите трийсет години. На погребението му освен мутрести персони с тъмни очила, да речеш, изсипала се тук Сицилианската мафия, появиха се и любимците на българската публика Христо Стоичков, Боби Михайлов, Трифон Иванов, Наско Сираков, плюс още шестима, които вече не си спомням. Гордостта на нацията, както го титулуват по медиите, коравият Стоичков бърше сълзи с розова кърпичка, лично носи сандъка с мъртвото тяло. Та по този повод снощи стана дума за серията от криминалета на някой си Христо Калчев (1944-2006) за нашата мафия, като детайлно отвътре е изрисувана и фамилията Илиеви, с алегоричните прякори Нерон, Калигула, Месалина, и връзките на тази фамилия с напомнящ излъчването на Андрей Луканов (1938-1996) политически дон зад прякора Пентхауз**.

  Едрият масивен Дончо настоява, че името Христо Калчев е фиктивно: "Е, може да има реално такъв автор, дето шкодичката му я гепили апаши и той се обърнал за помощ към големите мутри, станал им симпатичен по някакъв си начин и големите мутри взели да му пеят пикантерии от живота си, може! Но друг е същинският автор и той е много по-горен от висаджийските тартори, по-властен дори от старите-нови структури на Живковата Държавна сигурност. Цялата идея е чрез сюжетите за една кокошкарска фамилия да се маскират по-алчните, най-крупните мародери в днешна България". Беше притъмняло вече. Ръсеше ситен, досаден дъждец. Миришеше на изгнила шума и на старо олио от близката пивница. Миришеше отвратително и на опържена в старото олио цаца. Седяхме на пластмасовите столове под фирмените два чадъра на известната фирма "Кока-Кола", Евгени доливаше от време на време в чашите ни пивка мускатова ракия. Денят си бе отишъл, някаква унила отпуснатост витаеше над главите ни.

  "Васко Илиев наистина беше много интелигентен. Никога не съм го чул да говори хъшлашки цинично. Той наистина бе голям организатор и ум, като Меди Доганов, да кажем, смачка кокошкарите из цяла България, стисна за гушата по-дребните апаши, изгради дисциплинирана армия от верни хора, подхвана големите игри: намеси се в сферите на едрия бизнес, диктуваше положението в страната – продължава Дончо. – Виж, брат му Георги наистина е идиот и всичко може да се очаква от такъв идиот. Книгите за тези двама и сестра им обаче са написани с определена цел" – продължи Дончо. Обади се Евгени: "Целта им беше да се покажат именно тези, а не големците, които им предоставиха тази свобода за действие, докато зад гърба им разграбваха държавата. Само че за големите акули тук никой не смее да си отвори устата, че са нависоко във властта. Ами те източиха капиталите на България. Към чуждите банки непрекъснато тече поток от пари. Един Красимир Премянов, например! Че кой може да му каже нещо! До Красимир Премянов (1955) няма как да достигнеш". Допълва го полицаят Дончо: "Има си Премянов мрежа от чейндж-бюра. Неговите хора държат обменните бюра за валута по цялото ни морско крайбрежие. И да не си помислиш, че това е незаконно? О-о не! Всичко е според закона. Ами Иван Татарчев?!" 

  Чакай, чакай – казвам, – поне Татарчев (1930-2008) не закачай. "Докато Татарчев е на върха на Прокуратурата, никой не може да барне нашите мафиоти – рече Евгени. – Той и братовчед му Луканов, с когото не могат да си поделят някакъв наследствен имот в Ресен и затова не се понасят, те двамата са Бащите на българската мафия. А бе, ние сме си направо продадени. Най-прогнилата държава в този забутан ъгъл на Европа сме!" Забравяш Русия – пресичам го. "Не е така – продължава по-спокоен. – В Русия всичко е разпределено по райони, по отрасли, известно е кой откъде взема, докато у нас е хайдушко боричкане, хаос между онези, които грабят."

  Виж Илия Павлов (1960-2003), собственикът на Мултигруп, как почтено си живее – казвам. – Наскоро в наш вестник четох интервю със съпругата му Дарина: как добре си прекарвали с трите им дечица в Ню Йорк ли, в Калифорния ли, в Лос Анжелис ли и как си общува с жените и метресите на господата от американския финансов елит. Благотворителни акции за бедните негърчета, интелектуални сбирки или кампании за озоновата дупка, фондация за бездомните кучета и котки. Младата му съпруга на г-н Мултигруп, така се изразява: в живота – казва – всичко е случайност. Доколкото схванах от интервюто, това е личният й девиз. Похвали се колко прилежен баща и мъж е Илия, как се любуват на живота, какво доверие цари помежду им. "Пътник е той – прекъсва ме Дончо, – мацето вярно си направило сметката. Присъдата може вече да му е прочетена и някоя утрин ще осъмне сама и безутешна с милионите му. Такива като него не живеят дълго." Защо! Очевидно здраво си ръководи хората – рекох. "Той ли ръководи! – снизходително се ухили Дончо, потупа ме приятелски. – И ти смяташ, че нещо зависи от Илия Павлов?!"

  Харесва ми Богомил Бонев – решавам да сменим темата. – Ако някой в ми вдъхва доверие в правителството, това е той. "Абсолютен професионалист! – възкликва Евгени. – Знае какво иска и как да го постигне." Само дето между министъра Бонев и вас – редовите полицейски служители, някъде ви се къса връзката. "Знаеш ли за какво си мечтая? – оживи се Евгени. – Хем нещо простичко е: да ме цени прекият ми началник, ей това си мечтая. А на практика нас само ни навикват. Работа тук – бол, районът ни – пренаселен, цял ден трябва пеш да обикалям улиците, да се катеря по жилищните блокове. Началството пита: ти що не си хванал крадеца? Ама как да го хвана! Дванайсет часа му вървя по петите и накрая ми се измъква. Шефовете това не ги интересува, питат: защо не си го заловил? Затрупани сме от бумащина. Преди да тръгна по адреси, трябва да представя план. След като се върна в управлението, отчет трябва да напиша. Като се сетя, че трябва отчет да пиша, нервите ме хващат. Нас това ли ни е работата! На писари сме се обърнали."

  Да ви кажа ли, момчета, къде ви е проблемът! – рекох. – Обикновеният човек, дето и мафиоти, и кокошкари, и чиновници го мачкат, той не ви вярва, доверие ви няма, и по-лошо, страхува се от вас. А точно този унижен, мачкан, обезверен днес честен човек може да ви бъде най-добрият помощник в борбата с престъпниците. Ето, моя съседка видяла крадците, когато разбивали гаража ми. Като й казах да дойде с мен при вас и да ви разправи какво видяла, отвърна ми: Полицията ли! Полицията не си върши работата. Че как да си върши работата полицията, като сама ти не щеш да й помогнеш! – рекох. И тя знаете ли какво ми отговори? Разправи ми как нейния мъж преди два месеца го нападнала тумба цигани в Столипиново. Били го. Повалили го в калта. Ритали го. Измъкнали му портфейла с парите и с документите. Прибирал се от втора смяна пеш за по-напряко през Столипиново. И когато се довлякъл целия в кръв и насинен, но жив, вкъщи, рекъл й: Никъде няма да ходиш да се жалваш. Ще ги хванат, ще ги пуснат, после лошо ни се пише. Индианците у дома ще довтасат да ни пречукат, по документите вече знаят къде живея, къде работя, данъците и тока къде плащам. Били ме, обрали ме. Забрави! Важното е, че съм жив. Прави се, че все едно нищо не се е случило, да не ни се струпа по-голяма беля на главата!

  "И е права жената!" – за моя изненада се съгласява с нея оперативният служител по криминалните дела, най-добрият криминалист в този най-криминогенен район на Пловдив, според зет ми Зарко, също полицай. Ей, Гена – казвам, вече деветнайсет години се занимаваш с измета, с помията на обществото, след някоя и друга година ще се пенсионираш, и като се обърнеш през рамо назад, какво ще видиш, какво ще ти е удовлетворението от тази твоя работа? От ден на ден все по-гадно и по-гадно става, калта ни залива вече до веждите. Замисли се. Отпива от чашата, гледа пред себе си, дълго мълча, па тихичко започна: "Една бедна стара жена теглила заем и с малкото спестени в беднотията парици си купила цветен телевизор. Докато да му се нарадва, на втората седмица й разбиват апартамента, изнесли й телевизора. И тази старица идва при мен в управлението. Е, открих крадеца. На другия ден я викам да си прибере телевизора, а тя се разплака. След половин час, гледам – пред вратата на канцеларията стои, не смее да влезе. Викам й: Какво има, да не са ти изнесли и нещо друго покрай телевизора? Държи ръцете си зад гърба. И влезе. Остави върху бюрото ми кутия евтин локум и лимонада. Вярвай, сега пък на мен ми се доплака".

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 11 uni 2020

Илюстрации:

- Криминалистът Евгени напомня дългокосия актьор.

- Една от жениците, ограбвани от политическия елит.

___

* Сборник, който издадох през 1998 г. в тираж 300 екз.
** Penthouse (англ.) 1. Сушилня, навес, заслон; 2. Надстройка върху плосък покрив; 3. Луксозен апартамент на последния етаж на висока сграда. Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (160.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (160.)

  Светът е сцена и всички ние сме актьори на нея – влизаме, излизаме и за своето време всеки от нас играе разни роли... Шекспир (1564-1616) 

   18.08.1998., прод. ЗНАЕШ ЛИ МАЛКАТА АМЕРИКА!

  

  Протестантските Съединени американски щати вече седми месец се занимават с похожденията на сексуалния палавник, когото са избрали за президент, и той може би е най-успешният президент в цялата двестагодишна история на държавата им. Този кажи-речи мой връстник има влияние и власт повече от католическия папа, от вселенския патриарх, будисткия Далай Лама и аятолаха Хомейни. Щом елементарен тип може да се изкачи във висините на световната йерархия, какво да се учудваме за такива гении на злото, като:

  - сина на адвоката Карло Буонапарте от градчето Аячо на о. Корсика; или

  - сина на митническия чиновник от Браунау на Ин, край границата между Австрия и Бавария; или

  - сина на беден обущар от Осетия, недоучения бивш семинарист Йосиф Джугашвили?

  Роденият през 1946 г. г-н Бил Клинтън е светлата версия, симпатичният грешник, докато гениите на злото са като копия на Антихриста. Отгоре-отгоре погледнато, в зенита на живота, кариерата си всеки от великата троица имал всичко; погледнато по-внимателно, оказва се, че е жертва на отвратителната амбиция да властва над милиони хора, които обявил за врагове. Къде ли е мярката да живея благополучно!

  Младежът мечтае да завладее света. Глупакът Александър Македонски – това сме ние в младежките си години. Мъдрият се радва на света и живота, за невежия човек светът е територия за завладяване. Балзаковият тип герой – предполагам, любим и за автора, например, в личните си претенции към Париж, изправил се върху едно от възвишенията на Париж, страстно пожелава Париж да му падне в краката. Мнозина сме си го казвали, нали! Ала каквото и да спечелим, това става с известни, понякога страхотни, лични загуби. Колко малко е нужно, за да бъда истински щастлив! Уютен дом. Проста селска маса. Цветя край прозореца. Някой, който да ме обича. Някой, за когото да си мисля и комуто да посвещавам стореното от мен. Неколцина приятели за раздумка. Занаят – за да ми дава увереността, че съм полезен за хората от моята улица, моето село, град, отечество. И здраве – преди всичко. Как обаче да удържиш Егоизма с ненаситата му на Власт и Слава!

  Мила Re., или мила Иванке, "мила ми Венето"... Поетите на света не могат без вас, момичета. Светът, животът ни губи смисъл, няма ли я у нас Любовта. Всички се страхували от Сталин; хем дотолкова се страхували, че три дни трупът му лежи на дивана във вилата му. Представям си го този подпухнал, вонящ труп. Накрая се престрашил да влезе без покана личният му секретар; после – както писали по вестниците, целият съветски народ плакал. Нагледахме се на нищи духом, които трупат вещи, жилища, замъци на Лазурния бряг, цели острови в Егейско море, власт, победи, слава, пари, и пак остават неудовлетворени, озъртат се какво още би могли да докопат. Но мен, момичета, ми е достатъчно, че ви има. Ами помните ли Малкия принц от книгата на Екзюпери,* преди да се завърне на звездичката си в необятния космос, какво казва на пилота в пясъците на пустинята Сахара, когато пилотът притеснен пита:

  – Мило мое, нали всичко това: змията, срещата и звездата, е само лош сън...

 Но той не отговори на въпроса ми. Той ми каза:

  – Същественото не се вижда с очи...

  – Разбира се...

  – То е както с цветчето. Ако обичаш някое цвете, което се намира на някоя звезда, приятно е да гледаш нощем небето. Всички звезди са цъфнали цветя.

  МОСТЪТ НА УЖАСИТЕ

  Масов гроб, според Димитър Асенов – Чомпала, имало на три метра дълбочина в пръстта на пловдивските централни общински гробища – там, в ниското мочурливо място, към което ни извежда алеята с гробницата на Димитър Кудоглу, пловдивски меценат. Осъдените се ползвали с особената привилегия да се простят с близките си само часове преди екзекуцията. Откарвали ги с два черни автобуса до черквата Света Петка насред Пловдив и там: Сбогом, мамо! Сбогом, жено! – палвали си те по свещичка и хайде да си копаят гробищната яма. От пет до седем подир обяд ровели пръстта. После ги строявали в изкопа и с автоматично оръжие стреляли отгоре им. Понеже били следвоенни години на оскъдица, палачите скачали после долу в ямата да съблекат някоя и друга дреха от все още топлите мъртъвци – я вълнен пуловер, я риза, панталон, някой и друг чифт по-запазени обуща, някоя лична вещ: часовник, пръстен, верижка с кръстче, табакера. А стрелците войничета ли бяха? "Не – казва, – трепеха ги партизани от Средногорието." Понеже нашите, онези от отряда Антон Иванов, били ликвидирани? "Не – рече, – нашите тукашни партизани пък трепеха в Средногорието и по други места, не в Пловдив." И ми разправи как, момчурляци по на 12-13 години от махалата около пивоварната, завирали се из храстите в старото общинско гробище да гледат отблизо екзекуциите. И това – дни наред.  Разправи и такъв рядък случай. В отделен изкоп екзекуторът стрелял по едного от осъдените. После, както им бил адетът, скочил в изкопа, свалил кое-що от жертвата, и докато горе гробарите се подпирали на лопатите, пъхнал масур в устата на "мъртвия". На следния ден заварват гроба разбутан, а мъртвецът изчезнал. "Тоя отърва кожата. Изглежда близките му с пари или злато са го откупили" – завърши тенекеджията. Седим посреднощ, пушим, говорим си.

  Баща му – партизанин: заловили го, зверски го измъчвали, осъдили го на смърт. Шест месеца престоял в килията на смъртниците (чакащи екзекуцията си). Дошъл обаче Девети, завъртяло се дяволското колело, преобърнали се работите и ето го "народен отмъстител". В присъствие на сина си извежда шестима политически от пловдивския арест на някогашния, днес отдавна несъществуващ дървен мост – продължение на днешната улица Ландос, дето се прехвърлял оттатък Марица към шосето за Рогош, и с по куршум в тила един по един ги пратил в отвъдното. Реката отнесла надолу по течението труповете със завързаните отзад с тел ръце. Как така! – не се стърпях. – Нали има съд, закони? Но това е ужасно! "Тяхната мамица! Колко къщи бяха зачернили! – изплю се с погнуса среднощния ми събеседник, загледа ме с блестящи от внезапна омраза очи: – Ти да видиш главата на сестра ти отрязана да се въргаля в пепелта, няма ли да побеснееш!" В Перущица докарали неколцината заловени живи-полуживи гимназисти и мъже от оцелелите в Родопската местност Сухото дере антонивановци, снимали се горди джандарите за спомен, преди да ги убият. С отрязаните глави на мъртвите се снимали. Виждал съм фотографията. Не знам къде точно в някогашна Перущица е правена, опитвам да си представя в кой край на Перущица. Питам Чомпала: Когато баща ти стреля в онези хора, с вързаните отзад с тел ръце, върху моста на улица Ландос, как мислиш, това направи ли баща ти щастлив? Очаквах да ми се ядоса, да закрещи, да псува; загледан пред себе си в тъмното, само завъртя разгневеното си лице: "Ако ти дойде и на теб до главата, и ти ще побеснееш".

  Преди няколко години – след еуфорията около Десети ноември (1989)**, колежка разправяше в учителската стая как баща й, когато била още съвсем малко хлапенце, се прибрал веднъж късно вечерта: "Къде ходиш по нощите? – посреща го майка ми. – Изпратих те днес с прана, изгладена риза на работа, я виж какъв си се оплескал! – посегна да му помогне да свали ризата и се уплаши: Каква е тази кръв по теб, да не си ранен? А баща ми: Не е моя кръв каза, – от юнкерчетата е кръвта. Ах, мила моя, сърцето ми пее, миличка! Бастисахме юнкерчетата днес". Като поразпитах тук-там, научих, че в района на сегашната Гребна база, където някога лъщяха жабунясалите изоставени чалтици (оризища), имаше старо гробище. Върху същото старо гробище днес се издигат корпусите на пловдивското Спортно училище. Та в онази местност имало, научавам, и друга гробищна яма със заровени там 15-17-годишни момчета от местната юнкерска школа. Тъй и не научих каква била вината им пред новата власт.

  Възможно ли е това по-горе да са измишльотини, фантазии на болен мозък? Там е работата, че ако за чутото от Митьо Чомпала не мога да гарантирам, за избиването на юнкерчетата чувам от три различни източника. Питам сега Чомпала как приели участта си онези шестимата, чиито трупове Марица отнесла към Бяло море, що за хора били в сетните си мигове, и как така – кой позволил на "народния отмъстител" да изведе от ареста тези нещастници. Питам още: и защо с градинарска тел вързали ръцете им на гърба? Дори в този детайл нещо у момчето на екзекутора не трепва ли след всичките изминали години, когато някогашният 12-годишен хлапак седи до мен като 68-годишен мъж в задушната августовска нощ. И той какво ми отговори? "Баща ми беше голяма работа – каза,– голям човек беше баща ми. Тия ги утрепа пред мен, за да ми даде урок. Изведе ги от ареста и ги заведохме на моста. Не се дърпаха, не се оплакваха, нито хленчеха. Гадовете си знаеха какво ги чака. Суркаха си краката в пепелта като добитък, кога върви към кланица".

  Своенравен. Избухлив. Похвали ми се, че пие по 700-800 грама ракия на ден. Да е фанатично предан на комунизма, не е! Ругае устроилите се "като буржоа комунисти" и не съм чул да жали по социализма или да се оплаква от сегашния демократичен хаос и грабеж. Филибелия до мозъка на костите, гледа изпод око размотаващите се безцелно наоколо или пляскащи белот комшии, все пришълци от околните селца, и току протънтява дрезгавият му кавгаджийски глас: "Вашта мама селска! Хуя ми ли търсите тук? Зарязали сте си нивите, натискате се граждани да ми ставате, кюнлии с кюнлии, селски педерастчета!" Чува го Слави Бахчевански от Динк, на четири-пет километра от Пловдив; на Слави е приказката "Знаеш ли, бако, Малката Америка де е! Аз съм от село Динк, от Малката Америка". Та Слави само смее да му отвърне на Чомпала: "Взеха ни земицата и не ни я връщат. Кому ташаците да крепя на село!"

  В едно си допадат тези двама чешити, в пиячката. Дразнят се, бият се и пак си се търсят, пак заедно. Преди петнайсетина години случи се да ги разтървавам. Още ми е чудно, с какъв акъл? След запой и дива свада насред изполомената покъщнина в кухничката у семейство Бахчевански заварвам домакина с кухненския нож за хляб надвесен над Чомпала, а Чомпала – на канапенцето по гръб, с вирнати ръце и крака като приклещена котка. Хванал го бе Слави за гушата, ще го коли. Дъщеричката му на Слави, десетинагодишно момиче по онова време, се разпищяла от балкончето на втория етаж. И хукнали белотаджиите, бре, каква е тази олелия, звънят ми: слизай, Бояджиев, че онези ще се избият. Между белотаджиите имаше мъже яки-здрави, от мен два пъти по-едри, а на мен звъняха да ида да разтърва пияните, понеже правих някога списъците за домоуправителите и домсъвета в нашия блок. Докато уговарям разлютения Слави да не коли Митю, братята-българи храбро заничат иззад ъгъла, по-точно казано, сеир гледаха.

  След цялата олелия и шум, след като и Митю Чомпала се измуши като пес-помияр с подвита опашка, седим сами със Слави в хола им и Слави Бахчевански от селото Динк изведнъж ме загледа с дива омраза: "Бе, ти знаеш ли, че ей сега ще ти тегля аз ножа! Какво правиш в моята къща! Някой да те е канил?" И то бе казано, след като преди това беше ронил сълзи на разкаяние и ридал като ученичка, понеже обясних какво би последвало, направи ли си кефа да усмърти своя авер, нахвърлил се на изтърсака Васко, най-малкия, любимия син на Слави: хванал крехкия Васко да го прегръща и целува и Васко започнал да се дърпа, Чомпала го изпсувал на майка и тъй нататък, докато откривам двамата в поломената кухничка един връз друг, емен-емен, Слави от селото Динк ще му свети маслото на любовно настроения Чомпал.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edted by 10 uni 2020

Илюстрации:

- Двама президенти на победилата демокрация.

- "Случайно" запален архитектурен шедьовър***

___

* Философският роман на Антоан дьо Сент Екзюпери излиза от печат година преди смъртта му, през 1943 г., в разгара на Втората световна война, когато Франция губи своята чест и своето достойнство заради френските колаборационисти, а авторът е 43-годишен. Немският зенитчик, разстрелял едномоторния разузнаващ, без оръжия самолет над водите на Средиземно море, пише след войната, че бил силно влюбен в "Малкият принц" на Екзюпери (1900-1944).
** През 2006 г., когато е писан текстът, бяха седемнайсет.
*** Следствието потули умишления палеж на четири сгради от Тютюневия град в Пловдив, както писаха местните медии. Бел.м., tisss.