Край ручея пенлив, от жажда ще загина,
разпален като жар, аз леденея в мраз,
отечеството свидно за мен е зла чужбина –
уви, тук сиромах съм, но богаташ по нрав.*
КРАЙ РУЧЕЯ
Край ручея пенлив от жажда аз умирам,
отвътре ме гори, но всъщност зъзна в мраз,
орел в ръка държа – врабец в небето диря,
ценя това, което не струва грош за вас.
На тариката вярвам, щом иде пак да лъже,
на горделивец нагъл присмивам се в очи,
призван ли съм от вас, седя отзад най-тъжен,
а щом не я харесвам, мен триж по ме боли.
Задавя ли ме плач, шегувам се тогава,
с която се заяждам, любима ми е тя,
прославата за мен е наръч суха плява,
че знам, тук всичко мое е плод на суета.
Изгубя ли покой, оправям се щастливо,
застигне ли ме зло, възкръсвам възроден,
край пътя сам поседнал, не знам къде отивам,
капризен съм, а няма по-примирен от мен.
Комуто се надсмивам, владее ми сърцето,
разочарован лошо – въздигам любовта,
щом хвалят ме, тогава не струват стиховете,
че най-добре се люби невярната жена.
Не искам да съм прав, щастлив по изкушава,
каръкът ме преследва, дори и да съм прав,
родина ми е всъщност коварната държава,
в която сиромах съм, но богаташ по нрав.
Пловдив – столица на културата, Европа 2019
Plovdiv, 6 maj 2013 – edited by 18 dec. 2018
–––
* Франсоа Вийон (1431-1463), авторизиран превод, бел.м., tisss.
.jpg)
