четвъртък, 26 март 2020 г.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (100.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (100.)


  Чувам, ученичка, на която не съм преподавал, рекла: Бояджиев ли! О, той е много зъл човек! Ами да, успокоявам се, ако дълго време си сред стадо, няма как у теб да не се събуди или рефлекс на куче-пазач, или инстинктът на хищник. А кучето-пазач е по-уязвимо от хищника. Хищникът пази единствено себе си, за него правилата не важат, може всякак да те нападне и особено кога ти е в гръб, съобразява се само със собствената си природа. А да казвам ли с колко неща трябва да се съобразява кучето-пазач и кого повече пази: себе си или поверените му овце? Но учителят е много повече от куче-пазач, когато носи светлинката на божествената представа за хармония между човека и небето.

 
08.10.1994.

  Вера, по-голямата ми дъщеря, в 21-та си година роди в четири и десет тази сутрин момиченце. В три по телефона ме събуди майка й, с която от почти шест години сме разведени. В три и половина след полунощ с колата откарах Вера, зетя Светлозар и бившата си съпруга в родилното на улица "Васил Априлов" срещу някогашното ми основно училище "Сашо Димитров". Докато издирваме по предложение на майка й нейна позната акушерка в района на пловдивската Гарнизонна фурна на Пещерско шосе, Вера родила. Детенцето ще се казва Невена, по името на свекървата от Руен. Невена обаче е и име на три дами в майчиния ми род – баба ми и две братовчедки.

  
10.10.1994.

  С голяма част от този народ не искам да си имам нищо общо; тогава защо ли да се гордея, че съм българин?

  Записано на същата страница от тефтерчето по-нататък...
 
  Не може цял народ да е с нисък интелект и култура. С отвратителни качества може да бъде само обществото, което ни представя.

  Няма кой да защитава правата ни като народ. Политиците ни – до вчера плът от плътта на нацията, щом станаха управници, захванаха да се държат като еничари.

  Нищо светло няма да се случи тук, докато не умрем всички ние, заразените от бяс.

  Българинът гледа на държавата като на чужда; и тя гледа на нас като чужди.

  От тази държава нищо добро не очаквам. Дебне и ме смучи с всичките си подли смукала; все съм й задължен, тя няма никакви задължения към мен. Как да я ценя, като е просмукана от надменност?

  Някой измислил държавите, за да разделя хората с ровове и телени мрежи.

  Еднакво съм отдалечен от бога и от дявола. Да си решават проблемите без мен!

  Не ми се умира за власт. По независещи от мен обстоятелства гробът на предците ми е тук. Инак бих се жертвал за слабия и унижения, ако не е твърде глупав и прост.

  Този народ си заслужава участта. На деветима българи десет войводи! Па и трима предатели, шпиони на враждебна чужда държава сред войводите.

  Тази нация най-хубавите си хора ги умъртвява, ако не ги навре в миша дупка.

  Убий българина в себе си!

  В същия бележник, записано пак някъде по спирките из Пловдив.

 
08.03.1995.

  Нямам нищо против ниския си жизнен стандарт, стига наоколо да не смърдеше така подозрително на гузна съвест.

  Някои стоки са така скъпи, че притежанието им е вече сигурна улика за далавера.

  В тази държава докато бедният храни гладния, богатият плячкосва. Мислим си, че демокрация значи преди всичко уважение към личността. Дали не се лъжем?

  С каква цел турят портрета на Левски зад гърба си? Да им пази завет може би.

  Политиците сами ни се предлагат на сергия. И ние избираме най-голямата тиква.

  А дали идеалът не е много по-грозен от действителността?

  
18.03.1995.

  Народ, все недоволен от себе си, в никакъв случай не е с ниско самочувствие.

  Зад творбите на Вазов и Йовков откривам лицето на стопанин, зад творбите на Елин Пелин – лицето на ратая и аргатина.

  На нашите политици им липсва търпение и великодушие към отсрещната страна. 

  Предпочитам ясните неща. Народ и демокрация са неясни понятия. Ако някой си е противен, какво значение има в коя партия членува, на чий гроб плаче или пред чия икона пали свещи?

  Ако си нямаш съвест, законът леко и с голям кеф се заобикаля. 

  Кълнат се в Левски, че не е жив да ги прати по дяволите, дето им е мястото.

  Ако искаш да проумееш подлеца, погледни към него с любов! Как става обаче то?

  Отвращението от предишните праведни партийци се изплесна в отвращение към онези хора, които с изпулени зъркели тръгнаха да ни насъскват едни срещу други.

  Отрепката лесно си мени убежденията, че знае какво иска – власт, слава, пари.

  Нещо за отношението към миналото. И Византия, и Османската империя страшно много са ни отнели; остава сега трезво да обсъдим какво пък сме получили от тях.

  Писна ми да се боря. Искам вече и аз да заживея като човек в цивилизован свят.

  Който не е страдал, не умее да прощава; виж кой най-злобно квака и си отговори дали не е именно този фалшивият страдалец.

  Преди години по поръчение свише трябваше да съчиня некролога на известен местен партиен функционер (Никола Балканджиев, 1901-1973). Курдисаха ме в тясна канцелария на горен етаж в пловдивския Партиен дом пред дебела папка с досието на починалия. И там ми просветна, че бог прощава, но партията – никога! Бяха го наказвали, че проявил някога непростима мекошавост, проявил състрадание пред жалби на граждани, изпаднали в тежко положение.


  Антиподи – които едва се изтрайват, а губят смисъл един без друг. Политическият ни цирк пращи от антиподи; знаят дори кой на кого във вражеския лагер е антипод. Разцвет на тарикатите!

  
26.03.1995.

  Ред в България – идиотски начин да се разруши естествената хармония в живота.

  Въстанието от Април 1876 г. е трагичен опит да бъде ускорен естественият ход на националното ни съзряване. И вместо българина-стопанин, получили сме вкиснати гримаси на байганьовци, мекерета на властта, но не характери.

  Бай Ганьо се явява спора на отровна гъба там, където грубият интерес руши достойнството.

  Понякога цяла една епоха се оказва тясна две нищожества кротко да се разминат.

  Европа, към която се стремим пак да се приобщим, е всъщност начин на мислене.

  Близо ли е времето, когато забогателият мошеник ще пожелае да бъде приеман от света за благодетел, демек, за заможен добър човек?

  Какво да сторим с шупналата пяна от негодници! Храмът е пълен до камбанарията с побеснели за власт лицемерни хора. Както винаги – онези, които ни ограбиха, най-яко се натискат да ни защитават достойнството и националната чест.


  12.04.1995.

  Учудва ме как си приличат противниците от двете страни на фронтовата линия.

  А може би цел на невежия грубиян е точно това – да те свали на неговото ниво?

  Когато получаваш, без да си дал, Дяволът те кредитира.

  
14.04.1995., Великден 

  Важно е не какво казват, а какво премълчават. 

  С много приказки нищо да не кажеш, за това нещо се иска ум, доста обигран ум.

  В името на демокрацията дали не унищожават моралните традиции и стойности?

  Един и същи човек беше символ на национално достойнство, а пък после ронеше сълзи над трупа на топ-мафиот (Васил Илиев). Как да разбирам това?

 
19.05.1996.

  Защитник на народа не може да е политическа партия, политическо движение или коалиция, а единствено духовният човек. Как ви се струва, възможно ли е у нас?

  Префасонираният образ на обновения партиец ще си отиде от нас не когато реши опозицията, а кога узрее обикновеният българин. Вярвам силно в невежествената лакомия на разбогателия се тарикат, тя ще ни помогне да прогледнем като нация.

  Демокрацията е преди всичко култура. Култура придобива ли се за късо време?

  Решително съм против кипящото напоследък социалистическо строителство на домашни частни параклиси, манастири и черкви, като начин за оневиняване пред Господа Бога наш и всичките ни Светии на престъпилия закона заможен мошеник.

 
02.06.1996. 

  Днес обявиха, че Петър Стоянов – закъсал пловдивски адвокат по бракоразводни дела, спечелил бил предварителните избори за кандидат-президент от опозицията. В тесен приятелски кръг, каза ми Иво Хаджи-Калчев, щастливецът споделил, че най-доброто в случая е, че кандидат-президентската кампания ще докара поне клиенти пред западналата му адвокатска кантора.

   
В това село (България) умният не знае, силният не може, кметът е глух и глупав, а попът напоследък не се разбира с Бога и публично Го псува на майка.

  За политическия пес помияр светът е триединен – дивеч, млади кучки, господар.

  
15.06.1996. 

  Тук вече следва историята с едни завалии, които щяха уж да ме трепят. Вероятно сюжетът е дал повод на добър приятел от село Рогош, Пловдивско да ми отправи законна и правилна реплика за аршина: "При въпроса, който разискваш, колкото по уголемяваш нещата, толкова по-малък ти става аршинът. Ей това, не знам защо, не искаш или не можеш да проумееш. С удивление виждам, че от много години при теб нещата се повтарят и не искат и не искат да се променят. Не е ли време да обърнеш поглед към себе си, може би там е ключът на бараката" и т.н., и т.н. Вслушвайки се в съвета и напътствията, реших да обърна взор към себе си, към това как изглежда България през погледа на прост българин. Белки работите ми попотръгнат, та най-сетне да избродирам, издялкам, изфъкам, нанижа, сътворя, та и произведа покрай толкова дотук словесна плява, нещо стойностно.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 26 mar. 2020

Илюстрации:
Пловдив в мъглива много печална сутрин;
- Две интелигентни дами – Яна** с майка си.
–––
* Никола Балканджиев, 
** Бивша ученичка, на която съм преподавал в средния и горния курс. Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1541.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1541.)   Роденият във Врабево, селце нейде сред Троянския балкан Николай Заяков (1940-2012) * – поет и колег...