ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (909.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (909.)

 Смехът, казват, е здраве. Така е. Изгуби ли една нация възможността над себе си да се надсмива, отпиши я – тя вече се е предала. Няма живот без любовта, която смехът носи между човеците, и особено към най-грешните сред нас. – Аноним (1947) 

    05 mar. 1992

ПО ПЕТИТЕ НА ПОХИТИТЕЛИТЕ*

   

  В полицейското управление със сигурност отлично знаят къде отмарят и как гуляят нахаканите родни престъпници. Сбират се в битово кръчме накрай Кичукпариж "При кривия чвор" – луксозна битова механа със закрит паркинг зад висока като Великата китайска стена железобетонна ограда с монтирани в ъглите й видеокамери. Там няма как да съм бил, но говорят, че имало подземен бар с нощна програма, басейн, където момичетата от шоуто се къпят дибидюс голи, а насред басейна – подиум за оркестъра на изкусния майстор на родната чалга Мано Карамболата. В стаята си леля ми Гица е залепила срещу леглото си гланциран цветен плакат на състава "Катилите". Дочуе ли тяхно парче, сестрата на баща ми Тотю притваря клепки в екстаз, върти задник и точи дълги кървави нокти с котешки плавни движения – щрака с пръсти и си се любува на образа в огледалото. Посегна ли в такъв момент към кутията с шоколадови бонбони, не се сърди, тъй че Мано с неговите идиоти... Бе, да пеят... Щом народът им се кефи!

  Сред тайфата от изверги Лилко Гущера се отличава като елитен пес сред помияри. Трътляв и мазен в приказките като депутатин, що прави Лилко, що струва, тарикатите в огъня влизат за него. Този умел разбойник заряза България, но ето какво си бъбрят вкъщи две вечери след посещението на тате в полицията.

  – Вече си на четирийспет, и кво дотук си постигнал?! Една зазка, и тя открадната. – Говори леля ми. Лежа на дивана, правя се на заспал, инак ще ме изгонят от стаята.

  – Я, гледай Лилко! – рече мама. – Какъв палат вдигна. То не палат, ами прогимназия. Ти и на малкия му пръст не можеш да се мериш.

  – Краде, ма! – брани се тате. – При на соца си беше сервитьорче в битовото кръчме "Веселото село" зад второто кръгово подир Панаирния град... Научил си папагала да кряка: Копеле, дай левче! Какво ще кажеш за такъв?!

  – Вярно, че краде – не отстъпва леля, – но дълбоко в душата си мре за българското и е честен. Знаеш ли ти, че в черквата на Ванга е вложил поне четвърт милион! Бедни самотни старчета прати до Рим на свои разноски, с негово светейшество папата да си кажат по едно здрасти. С негов капитал трупа силно одъртели актьори шета по села и паланки. Литературна награда "Горда България" от двайс иляди щеше да...

  – Спи на гумен дюшек, с вода пълен – прекъсна я тате, – и кога го яха някоя от онез неговите курвички, водата под гъза му бълника, а той се дере: – "За мен ти си морска сирена, морякът удавник съм аз".

  – Щом му е хубаво, що да не пей! – засмя се Гица.

  – Виж ти! – рече мама. – Да не сте се заедно давили на онзи дюшек?

  Но леля ми продължи като кога поп чете молитва:

  – Видях как си даде ключовете на едно момче да му донесе портфейла от онази там прогимназия. Беше седнал в кафенето при тенискорта зад стадион "Ботев" и момчето донесе каквото донесе, но му отнесло касетофончето. Лилко зъб не обели, не ходеше да се вайка, както ти сега направи.

  – Тъй е – съгласи се тате, – ама ако не си забравила, след месец онуй кьорпенце** го откриха предало Богу дух с царевичен чеп бучнали му го отзад край контейнерите на същи онзи тенис-корт.

  – Недей тез гадости, детето те слуша! – приближи мама и сложи длан на челото ми.

  – И одеве пак изтърси думата "курви" – подкрепи я леля. – Таз уста няма да спре да ръси мръсотии!

  – Животът е мръсен – обади се след пауза примирено настроен тате. – На, глей кво става. До вчера си шпореше беемвенцето, гонеше мацки по пиацата, наште общинари му козируваха като на генерал и градският прокурор му крепеше ташаците, метани му правеше...

  – Ето пак!

  – Какво пак бе, Гичке?

  – Нали рекохме да ги избягваш онез гадни думи!

  Той изпухтя като локомотив. Чувам го, иде към диванчето, и се престорих на умрял, бе, направо спрях да дишам.

  – Спи.

  – Вярваш ли? – Зашептяха: – Днешните деца са пълни с номерца, не са наивни като нас някога.

  По някое време Гица полекичка заговори:

  – Имам швейцарски шоколад със стафидки. Искаш ли шоколад, Ванчо? – Мълча си, и тя продължава: – Сама ли да го ям! Ти не щеш ли? – Преглъщам, устата ми се пълни със слюнка. Няма ли да изгубя, ако си мълча! А тя пак: – Ето, развивам станиола... Та значи, не искаш.

  – Искам – отговарям, както мижа.

  И тя ме стисна за гушата:

  – Що слухтиш бе, маскара? Я кажи какво чу!

  – Нищо не съм чул. Току-що се събуждам.

  – Кажи, и половината от швейцарската крава "Милка" е твоя. Хайде, отвори очи!

  

  При вида на шоколада, на един дъх издекламирах:

  – Курва яхнала Гущера, глупакът му свил касетофончето и го открили в боклука зад корта с чеп в гъза, а полицията козирува на Лилко и прокурорът му крепи ташаците.

  Тотю ме зашлеви яко през устата и с опечален глас каза на цялата компания, че това наистина са гадни приказки и възпитаното дете не употребява такава помия. Гица ми отчупи половин шоколад и се сврях в тоалетната да си го ям на спокойствие. Дето се вика, защо да се сърдя на съдбата – получих от всичко по малко, а най-готиното е, че усещам: животът ме иска, животът пулсира, изкушава ме. Много важно, два шамара!

А що Лилко възирал от България, не знам... Сигурно нямало кой да му каже, че много хубаво-много хубаво, не е на хубаво. Бъбрил преди да забегне, че си сложил главата в торбата. В онази негова торба ще да е имало доста благинки, щом след зачезването му смениха шефа на областната полиция, разследваха втория шеф, съдиха третия, и едва четвъртият се закотви на шефското място, без конкуренцията да го надуши, че и той е човек на Гущера. Този достоен мъж на пагона се оказа Симеон Добрев. Така и на нашата улица изгря слънце.

  Късно вечер на лунна светлина край блока ни се появи червеното порше на Лилко. Караше го капитан Добрев. Нали! Полицията изкъсо трябва да следи престъпността. Следователно, какво чудно може да има Министърът на вътрешните работи да си се радва на Лепа Брена в компанията на топ-мафиота Иво Карамански. Важните шефове и големите бандити спяли, шушукат тук по-отраканите, с едни и същи плеймейтки, за обща радост и разтуха от трудностите в бизнеса и от ревнивите си досадни съпруги. Ето така тайни няма между двете групи от двете страни на барикадата, т.е. на Закона, понеже мацките пренасят ценни оперативни сведения в две посоки. Така душманите всичко научават за предстоящите, готвени уж в пълна секретност полицейски акции, а полицията от самия кайнак чува важни подробности за поредния екшън на мутрите. Как иначе и ние щяхме да чуем истината!...Така си бъбрят батковците от нашия блок. Само едно не ми е ясно, казват "спели с мацките". Като спят, как научават?! Нали за да научиш, трябва да си буден!

  Тази вечер капитан Добрев ни гостува. И за да не чувам какво си приказват, пращат ме да си играя навън. След половин час аленото поршето вече го нямаше, и се качих горе. И в асансьора някой се изакал, а пък лайното вони, но бях се фукал доста пред хлапетиите, като се кемерех, облегнат на Лилковото порше. Как ли пък не, някакво си прясно лайно ще ми скапе настроението! Усетих, че ми завиждат. А щом ти завиждат, братлета, чувстваш все едно вихърът те поема, надува ти гащите и те вдига на педя над земята. У дома радостта бе още по-буйна. Ако има такъв вихър, за който току-що споменах, Тотювите гащи да са се издули повече от рекламния балон на фирмата за паста за зъби "Блендамед" над Пловдивския международен мострен панаир.

  – Полицията вдигната на крак – докладвал Монката. – Сигурно ще да ви е направило впечатление – продължил, – че по входно-изходните магистрали на хилядолетния ни древен град съм изпратил тежковъоръжени патрули от частите за борба с тероризма. Дал съм указания да проследяват движението на всяка мизерна зазка, и фактически наблюдения се водят по течението на река Марица, от храстите покрай магистралата София-Капитан-Андреево и от въздуха. Включил съм в тази акция не само пилотите от изтребителната ескадрила в Граф-Игнатиево, местния десантен батальон от Втора българска армия, но и космонавт таджикистанец, който кръжи в геоцентрична орбита, зависнал де факто неподвижно на 30 километра над Горно-Тракийската китна низина. На летците и стюардесите от гражданския флот на фалиралата бивша БГА "Балкан" наредих: прелитайки над града и околностите му, с орлов поглед да фиксират всяка пъплеща тъмносиня тенекиена твар – и забележат ли нещо подозрително, тутакси да докладват лично на дежурния от летището в Крумово и на бойните сухопътни части към Щаба на армията. Пък сетне – изпъчил се Монката, – следват рутинни действия на спец-частите. Пипнем ли крадеца, всичко ще си каже!

  За цялата операция в българското ни Вътрешно министерство, Министерството на отбраната, както и във въздушното и в безвъздушното пространство над България, капитанът пожелал нещо съвсем дребно, нещо "елементарно", както се изразил: тате да му осигури чувал захар. Пък нека и чувалите да са два. Ракия щял да вари. 

  – Вий – рекъл Симеон Добрев – захарта я ръсите върху виенските кифлички, ако се не лъжа. Баклавата и кадаифът, и те са със захарен сироп, па и други разни баници.

  – Баклавата и кадаифът не спадат към баниците – поправил го тате, – но както и да е, ще пробвам да ти намеря торба захар, пък ти ще ми докараш запорожеца.

  – Торба ли рекох! – изненадал се капитанът. – Не рекох ли случайно думата чувал?

  – Туй да не е танк? – възмутил се Тотю. – И торбе нерафинирана ти стига за трийсе литра ракия от крайпътни джанки-капушки. Днес ти си шеф, утре: Божа воля, може аз да ти дотрябвам.

  – Ама... бойната авиация, десантчиците, ескадрилата, оня таджикистанец, щабът на армията – размрънкал се Монката: – Хайде, полицайчетата ще ти ги мина метър, ама ако апашите са въоръжени и стане престрелка...?!

  – Престрелка ли! Че твойта полиция има ли право да стреля? Кой знае що си мисля, че с оружие твоите се кичат само за красота, като набор статисти в театъра. Плашите гаргите, нали! – обърнал опакото на дланта моят хлебар Тотю, с онзи жест а la Hristo Stoitchkoff. Но като видял помръкналата физиономия на капитана, кандисал: – Харно де, не се кахъри! Петнайс кила торба захар и... точка. Само глей да не са ми източили бензиня, че имах вътре минимум трийспет кила чист екстра бензин, бре-ей!

  – Трийс пет? – изненадал се пресният началник на областната полиция. – Нашибал си го до гърловината!

  – Е, па до гърловината – кимнал тате.

  Стиснали си ръце, прегърнали се крепко, по мъжки и си обещали в най-скоро време пак да се срещнат, но не с празни шепи, а както гласи любим лаф на всеки началник у нас: "Като ми улазяш у кабинетя, портата с крак да я затваряш. Що с крак ли? Че са ти заети кунките (ръчичките). С какво ли?!... С армаганец бе, гяволе".

  Вярно, край входно-изходните магистрали на града били заложени десетина пусии, но то не била дейност, планирана от капитана, а си е личен бизнес на редови окумуш кадри в местната пътна полиция. Понеже животът скъп, заплатите ниски, служителят на реда глобява де кого свари и вместо фантастично-приключенските си актове с пот на чело да съчинява, приема по кой колкото му даде измежду нарушителите водачи. На кой колкото му се откъсне от сърцето. Хем нарушителят доволен, че си е минал по реда, хем булката на катаджията посреща своя сокол ненагледен благоразположена у дома. Останалото – за джигитаеца в онзи спътник над Горно-Тракийската равнина и прочие, излезе, че то било само за есенция, да се усети хлебарят Тотю уважен. Ама и наш Тотю леко поизлъгал; чух го тихичко да се изповядва под юргана на мама:

  – Рекох на тоя педераст, че са трийспет кила бензин в зазката, а пък там няма и три! Трийс кила бензин,Ленче, дали са колкото петнайсе кила захар? А! Ти как смяташ?

  – Мисля, че срама си нямаш.

  Стана. Зашляпа бос да търси лист да пресметне има ли кяр от капитана или напусто се е радвал. Чувам, сумти, чеше се, на глас смята, на пръсти брои, обаче не му спори, та запокити смачканата хартия и пак се мушна под юргана при мама.

  – Стой кротък! – кой знае защо изсъска му тя.

  Сбориха се и след малко, като протестираше бурно, той си грабна възглавницата и отиде да спи на коравото канапенце в кухничката. 

  Следва      

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited 05 mar. 2022

Илюстрации:

- В издирване на похитената зазка.

- Кола идеал за поколения бедняци. 

–––

* Eпизод от Част II от ръкописа "Историйките на ученика Ламски" (1994-2004). 

** Неопитен, млад. Бел.м., tisss.