събота, 3 ноември 2018 г.

Публицистика – НАГЛОСТ И ВЪЗТОРГ (3.)

Не изобличавай кощунника.*
НАГЛОСТ И ВЪЗТОРГ
    Продължение

    25.04.2005.

   Ден първи от Страстната седмица за Иисус, когото с възглас "Осанна!" тълпите приветстват, качен върху магаре, при влизането му в Йерусалим, а четири дни по-късно крещят "Разпни го! Разпни го!" и принуждават Пилат Понтийски, прокуратор на Юдея, ритуално да мие пред народа ръцете си от кръвта на Христос. И оттогава "измивам си ръцете" вече две хиляди години ечи над стълпотворение от наивници, когато демагог реши да умие от себе си отговорността и да я прехвърли върху невежествената креслива сган, тълпяща се в нозете му.

   Ситуация, емблематична за всеки, докоснал се до Славата. Затова ако в слънчев или дъждовен някой понеделник тълпата те въздига, бъди нащрек каква опасност те грози, човече суетен. Непостоянна, преходна е любовта на т.нар. народни маси или изискано наречени "електорат". Вождът, когото в понеделник обкичват с венци и празнични песнопения, честичко бива кощунствено изритан по-късно от същите горещи хвалители и последователи. И най-странното в човешката ни природа е, че именно най-преданите обикновено са в първите редички на ентусиазираните съдници, същите онези, които си дерат ризата на площада, посипват си кратуната с пепел и настояват за най-жестоко наказание от името на полъгания народ. Кому да вярва евентуалният въздигнат от изблика на всенародната любов – голям проблем, страшен проблем! Да се бои преди всичко от най-приближените, мисля си.

   Та ми иде наум аналогичен случай с възпитаник на Ленинградския марксически институт, идат ми пред очи най-разпалените, видимо най-разгневени на комунизма членове на новосформирани партии от бивши мекерета на Тодор-Живковата власт – от преподобния старши асистент Иван Костов в Академията за обществени науки и социално управление (АОНСУ) до анонимния самоотвержен квартален доносник.

  Снощи по телевизията въртяха публицистичен филм на ББС за сина на Филип II Македонски – Александър, когото майката, четвъртата жена на Филип Олимпиада, нахъсва от невръстен. Александър Велики, психопат, съсипал не само своя живот, но и променил цивилизационната еволюция на човечеството, включително до наши дни. Гений във военната стратегия и тактика, ала нищожество в личния си живот, приключен едва на 32 години. Ключови два образа за размишления над умението да се живее, единия – в човеколюбие, другия – със стръв към победи под знака на маниакална грандомания и лакомия за власт над света.

* * *
   Химичката нахокала учителката по български Мариета Николова пред колеги в учителската стая. От какъв зор?** В дневника на класа написала "не учебен ден", написала погрешно вместо правилното "неучебен ден" и нещастната българичка имала наглостта в часа си по българска граматика да поправи грешката, па и да я обясни на учениците, без да подозира, че седмичната програмка в дневника не е писана от ученик, а от самата класна, химичката Цветанка Ганзурова.

  – Кой ти дава право да ми подронваш авторитета, ма! – крещяла извън кожа от ярост химичката, навряла в кучи гъз притеснителната млада радетелка за правилна българска реч "омайна, сладка".
 

   Минути след скандала се разминавам с изнервената възрастна дама. Тя цялата излъчва електричество, химически бойни отровни вещества. Намразила бе в онзи момент всички българици по света, та ме изпепели с поглед, чак изсъска:

  – Знам аз, зна-а-ам кой им пуска фитилите на младите колеги! Знам защо младите колежки нос са навирили и не си знаят мястото в колектива.

   Наглост и невежество царуват, отвори ли им се възможност. Така преди години, през пролетта на 1990 г., когато тъкмо създадохме първата синдикална секция към КТ "Подкрепа" сред 120-те (около 1992 г.) учители в училището ни с 2 400 ученици и... пресрещат ме двечки; едната – Пенка Кръчмарова, родом от с. Старо Железаре, която дотогава беше в течение на поне десет години несменяем профпредседател, сръга с лакът дружката си – госпожа Цвета Иванова, по онова време зам.-директор по учебната част:

   – Виж го ма, Цвето-о! Ей го е, на!... главатаря им на анархистите. Всички сме тук другарки и другари, само той, моля ти се, господин. – Па заби показалец в стомаха ми: – А бе, господине, що ти е още една профорганизация, да цепиш колектива ли?

   Първият епизод ми напомни история с цитат от Вазов (на четири реда текст – общо шест правописни и пунктуационни грешки) обесен... не Вазов, а цитатът с крещящи червени букви върху афиш над главата ми, изрисуван върху луксозен кадастрон. Нямало кой да ми каже, че цитатът е рисуван лично от колегата Йоана Георгиева, завършила тоже Българска филология, тоже в Софийския университет, и го ползвах като нагледно пособие два-три учебни часа по Българска граматика с тогавашните седмокласници за илюстрация как добро намерение може да се съсипе от недоглеждане. С моите набори – пловдивските живописци Александър Филев и Христо Стойчев, Стефан Лютов и Кирчо Цифкански по онова време в Панаирното градче майтап си биех, че грешките им висят по калканите на Пловдив с шарените надписи, халтура тип "Ден година храни" около Международния мострен панаир.

   Пак там, от онези еуфорични времена, ми се мотае тежък случай на праведен даскал рабфаковец, някогашният партиен секретар и официален доносник Атанас Стойков, който като във вица за Гарабед Шпионина, не се криеше, ами се гордееше, че Партията му е гласувала доверие да служи на правата вяра. На въпросния чешит специално място отделих в книгата "Историйките на ученика Ламски". Така да се каже, влезе през Парадния вход в сюжета, дойде от реалния живот в книгата ми; даже си наложих да съкратя част от фантастичните простотии на този светъл образ, понеже се появи опасност читателят да го възприеме като подигравка с Българския учител. Описах едно към едно как преподава – заканите му с юмрук, крясъците му, войнишкия рапорт в началото на всеки учебен час в усилие да поприкрие от света невежеството си в сферата на наука, която преподаваше с вдъхновение (разбирай – вдъхване на страх у учениците), с присъщи за духовния плебей магарешки инат и отмъстителност... до дупка, до победен край, до гроб. 

БЕЛЕЖКА ОТ 14 януари 2014 г.:

   Ако можеш, заобиколи или прескочи локвата, и си свиркай! Не можеш ли, това е вече участ. Нарекох фирмата си от 1994 г. "Гарван", като имах предвид, че гарванът се храни с леш. Такова му е призванието – да пази света на нормалните от навлеци, от самозванци. Да унижат българина, циганин бяха изтипосали шест месеца срещу Паметника на Апостола. Шест месеца огромен цветен афиш показваше надупения любовно Азис с надпис "Ах, как боли!" срещу лобното място на Левски, прекрасна реклама на чалгата в "чиста и свята" България.


Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, edited by 4 noe. 2018
Илюстрации:

- духовността неизменно преминава през Виа Долороса (горе);
- Над старото тържище ален бе залезът като домат...*** (долу). 
___
* Из Притчи Соломонови, IX-8. Автентичният текст:
"Не изобличавай кощунника, за да те не намрази".
** От въведението на Паисий към История славянобългарска:
"О неразумний и юроде, поради что се срамиш да се назовеш българин?" 
*** Начало на стихотворението "Любов" от 1927 г. на Атанас Далчев (1904-1978). Бел.м., tisss.

Ars Poetica – ЛЯТОТО, КОГАТО НЕ БЯХ НА МОРЕ

ЛЯТОТО, КОГАТО 
НЕ БЯХ НА МОРЕ

Неделя е, всичко ми ходи наопаки,
часовникът даже обратно върти,
дори огледалото с весели образи
утрепа се май, на парчета лежи.

С кожухче кърпено вихри се вятърът,
и всичко днес странно с мен се държи,
обувките стари отвън пред вратата ми
отишли пак нейде с разранени пети.

Каквото докосна, веднага разпада се,
объркал се вътрешният мой пейзаж
и вече съм остров с хиляди гларуси,
  летящи красиво над зимния плаж.


Пловдив – столица на културата, Европа 2019


Plovdiv, 13 jan. 2007 – edited by 3 noe. 2018

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1541.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1541.)   Роденият във Врабево, селце нейде сред Троянския балкан Николай Заяков (1940-2012) * – поет и колег...