четвъртък, 2 юли 2020 г.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (179.)

 ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (179.)

 Светът е сцена и всички ние сме актьори на нея – влизаме, излизаме и за своето време всеки от нас играе разни роли... Шекспир (1564-1616) 

   27.10.2006., прод. ТВОРЧЕСКО САМОЧУВСТВИЕ
  
  Вчера през петия учебен час, за да привлека вниманието на осмокласниците към предстоящия труден урок по български език, захванах се да им разправям за някои чисто психологически, и затова невидими особености – например, за разстоянието, което всеки човек несъзнателно създава между себе си и своя събеседник, спътник в автобуса, на опашката в магазина, за това, че в лично прилежащото пространство допускаме само най-близки на сърцето си хора и същества. Че жените, момичетата, за разлика от мъжа и момчетата, допускат по-близко до себе си лица от своя пол, и пр., и пр. Моите палета от VІІІ-г клас ме зяпнаха. Накрая – като си предадох трудния урок за глаголните особености в Българския език, идва Антония – едно от киприте момета в класа, шепне и ме гледа в очите: "Господине, ах, господине може ли всеки час така, да ни говорите по мъничко за тези неща, за разстоянието между жените и мъжете?"

  Вчера колегата Татяна Бояджиева, рускиня, омъжена за българин, ама преподава не по руски, а по английски, ми показва пето или шесто стихотворение от "Кардиф", което превеждала в кухничката си. Идея ми е да си видя сборника "Кардиф" в руски превод, или както се изразява в баладичната поема "Невярната съпруга" Федерико Гарсиа Лорка (1898-1936) "с дълги уговорки стана". Родената в Архангелск етична и нежна Татяна първо се дърпаше, а като видя, че дип и не настоявам, сама дойде да ми каже: "Ще помисля", а подир седмица ми показа "своя опит за превод", както се изрази; прибра листчето с превода, и след още два или три дни, като ми връчваше почти тържествено други два текста преведени – "Чудо любви" и "Непоправимое", пожела да й намеря листове, за да продължи, "доколкото е възможно". И отново се застрахова, рече ми с нейния си руски акцент: "Георгий, поезията е отговорно нещо, страхувам се дали ще успея" и цитира, струва ми се, Александър Сергеевич Пушкин какво мислел по въпроса. От своя страна, отговарям й открито кой знае къде, може пак от Пушкин да е, остроумно измислено – че за превода важи, както за жената: ако е вярна – грозновата е, хубавица ли е – не ще да е вярна. Ден подир това представя ми на руски ключовото стихотворение "Кардиф" от едноименния ми сборник. Става това чудо в присъствието на младия поет, лауреат на Голямата награда за дебютна стихосбирка през 1990 г. в Националния конкурс "Южна пролет" Гален Ганев, също преподавател по английски, ама той пък женен за рускиня. Младият поет възкликва някак неучтиво: "Ах, така значи! Продължаваме да превеждаме" – и горката Татяна, доловила нещо като упрек в кокетната изненада на колегата, ситно-ситно примигва от смущение, па отвръща целомъдрено, ама тъй че да я чуят всички в учителската стая: "За друг не бих се наела! Това е много отговорна работа и аз не зная дали ще успея да се справя".

  Сега, като описвам с кеф ситуацията, иде ми наум как след разгорещен учителски съвет, на който учителски съвет се държах не дотам уважително към новичката ни шефка, милата Татяна беше ми рекла поверително, че съпругът й българин, и той се държал така безкомпромисно и рязко като мен, когато се чувствал прав, и че в нейните очи на родена в Архангелск това е типична българска национална черта.

  Искам да съм с Re. край реката, на "нашето си" местенце. Значи, походната маса, двата сгъваеми стола, чиста покривка, двете порцеланови чашки димящо ароматно кафе и аз, разбира се, с цигара в ръка. Говорим. Ама какво говорим, няма значение, важното е, че ми е хубаво с Re. Та си мисля и ето какво измислих – че трябва да си купя термос. Стария термос го счупих. Нали! Без термос как ще се дотъркаляме до брега на Марица, десетина километра от Пловдив, и докато разгъна походната маса, оправя сгъваемите столове да не се клатят, докато извадя покривката от багажника на колата и не подредя порцелановите чашки... задължително с чинийката отдолу, и докато запаля цигара... Пък греещата Re. ще ми духа огънчето, да не мога да запаля, понеже цигарите били вредни... Изобщо, докато се натутаме-набутаме, кафето (при отсъствие на термос) отдавна ще да е вече изстинало и... ега ти и аромата, ега ти и студеното кафе! Термос – ето кое притопляло щастието!

  Та да си дойда на думата! Едва когато се уверят, че не те е еня за тях, едва тогава започват да те ценят. Ама то важи не само за жените, ами и за литературните телета. Колегата Невена Ичевска с докторска степен по филологическите науки два месеца вървяла безуспешно по петите на великия поет и главен редактор пазарджиклията г-н Тодор Биков, само да благоволи последният да й отпечата студията за Йовков, което обещал веднъж в пристъп на снизхождение. Същият мил господин ме плакне по телефона колко съм бил готин и прочие... Е, как се получава този номер! Ако ми пукаше за него или за мижавото му и затънало в славянофилство, диви попщини и ленинофилство снобско вестниче, сигурно нямаше да съм чак дотам уважаван.

  Онова, което ти се набутва в изобилие, кой ли го цени! Пазарът всъщност не е ли надлъгване между търговеца и клиента? Женският им свят се изтрепва да харчи за боклуци с престижни имена. Мазах жигулата си със свинска мас и я пастирах не по-зле, отколкото бих я пастирал с три-четири вида прескъпи и най-прехвалени полир-пасти за автомобилни тенекии. Поетът Гален Ганев ровичка завчера из книгата ми "Кардиф", за да ми съобщи кое му харесало и кое искало доработване. Като че има значение това! Симпатичният Гален: търси не там, където трябва. Казвам му: И като нарежеш нещо живо, цялостно на парчета, това не ти ли мирише на аутопсия? А той, внезапно зачервен до уши, зачервен до кръв, усмихва ми се свенлив, недоумяващ.

  Точно заради пазарните хитрости крия "Кардиф". Значи, както се изразил онзи там Наполеонов офицер... Камброн май беше! – към самодоволните англичани, които го обкръжили – него и силно оредялата му войска в 1815 г. Милозливо му предложили мирно и кротко да си се предаде*. "Лайно! На френски звучи по-красиво, по-звучно: "Merde!" Гвардията загива, но не се предава". Така че за да бъде оценена, трябва да принудя света – но ай, как става това! – да я търси моята книга. Хем като я търси, тя да не му се предлага удобно като долнопробна проститутка. Луксозните любовници не висят по сергиите, не преследват минувачите или шофьорите с предизвикателни сексуални намеци, а се предават много внимателно от ръка на ръка при подходящо обществено осветление/затъмнение. И защо ли? Заради тайнството, необходимо на всяка магия. Бих перифразирал гордия френски генерал с перфидно удоволствие:

  Лайнари! Голямата литература не се предлага като евтина шантонерка по стъгди и пазарища. Трябва да се понапрегнеш, да я търсиш с тревожно, но питащо съзнание. Тя е като Любовта – може и да те разочарова отначало и ти да сметнеш, че е твърде обикновена, твърде простовата, липсват й витиевати словосъчетания, придихания и често нищо не значещи многозначителни метафори, липсват й финтифлюшките и панделките, по които толкова си пада беснеещата снобска паплач от нихилисти. Но внимавай – точно когато решиш, че пак си се излъгал и че някой идиот отново ти е подложил динена кора, вързали са ти тенеке на задника, та точно тогава с нещичко незабележимо и уж обикновено, с нещо делнично, присъщо на нормалния живот, тя изведнъж те хваща за гърлото, влиза ти в сърцето и то усеща спазъма на Голямата тръпка. Ти политаш, мили мой! Ти вече не си същият. Тя те е инжектирала неусетно с най-сладката отрова: с любознателност към света, с любопитство и състрадание към човека и всяка жива твар във вселената, която си щъка угрижено под слънцето и звездите: а ето, вече си влюбен в този странник, изкушава те неговото страдание, мечтите му или как диша, как спи нощем, върти ли се в леглото, какво сънува, какво бълнува трескаво в просъница, от какво се гърчи душата му и как се буди бистрият поглед към божественото у него. Това е! Черупката ти е строшена, щитът разпилян на късове, сърцето ти кърви, ти вече си обсебен от Нея – Тя те е направила частица от човечеството, едновременно могъщ, силен и безкрайно слаб и нежен, венеца на Сътворението, оголения нерв на Космоса. 


  Знам какво би раздвижило тинята на обществения интерес: ей тези мои текстове в "Арт-клуб"-чето на Тодор Биков работят в чест на сборника ми. "Кой е па този, бе?" – питат се вероятно. – Какво толкова е написал, та статиите му са правени с такова самочувствие!" Хитрост и манипулации – ей това е Панаирът на пазарището! Пари лежат в края на дълга верига от лъжи, и понякога много пари. Да, това е Държавата на интелигентните хамелеони, които си сменят кожата при всяка смяна във властта. "Дръжте парвенюто!" – зове именно Госпожа Франческа*. А боже, колко красота има в живота! Дъждът. Хоризонтът с това облачно небе. Свежият мирис на влажна угар. Печалното ухание на есенната шума. Фините шумове, долитащи до теб, които нежно подсказват, че всичко наоколо ти е живо – диша, тече и се променя, радвайки се на своята естествена жизненост. Разкошен дар си, Живот!

  Съпругата на младия поет Гален Ганев рекла на своя благоверен съпруг, пък той ми предава думите й: "Виждаш ли колко обикновено и просто може да се напише нещо красиво". Това – по повод стихотворение от "Кардиф", което той не успя (?!) да си спомни, но общо взето, много силно държеше на всяка цена да ми го покаже.

  Тщеславен ли бил земният Иисус? И още как! Много, изключително самолюбив. И обичал да го канят на гости. Често се и самопоканвал... Човешка слабост – що, като е бил (възможно и сега да е) истинският наш бог! Усещам как леко се опиянявал от влиянието си над тълпата. Земният му край е логичен завършек на предварително обречено, набиращо все по-високи обороти въртене около собствената си ос. Сила на Разума и Съвестта, а материалният ни бит го изхвърлил от греховната Земя като чужда субстанция, както, например, морето изхвърля на брега подпухналия труп на удавника, понеже изгубил умението си да се справя с вълните. Във филма "Томас Бекет" кралят (Питър О'Тул) убива праведния Бекет (Ричард Бъртън), понеже Бекет взе да става леко досаден за Негово Величество, взе някак да тежи на съвестта на грешника и сладострастника Хенри Незнамкой си. И после – показателно! – убиецът обяви жертвата си за светец, въздигна храм в нейна чест, и тържествено шествайки сред слуги – грешници и те като господаря си, отиде да пали свещи, да коленичи, да се моли, и накрая с чудесно прояснено лице: да държи патетична реч за величието на нравствеността, разбира се. О, ароматно съчетание от Дяволско и Божествено!

  Ей тази амалгама от Добро и Зло, праведно и греховно ме очарова. Има тръпка в този живот, велика тръпка! И как да се въздържа да не кажа какво удоволствие ми достави, какъв кеф... милият криминалист, ченгето Евгени, като обяви пред четири пияндета, без да броим приятелката му – че много съм му напомнял на ирландеца Питър О'Тул. "Точно такъв си го представям – рече, – като теб!" Тъй ли! – разтваря се златната ми уста. Че какво общо имам баш с този ирландец! И криминалистът, печеният Евгени, най-доброто ченге в дивната борба със столипиновските крадци-артисти, се хваща на въдицата, принуден е още веднъж да рече три пъти по-убеден: "Не, сериозно! Много ми напомняш ирландеца О'Тул** във филма за Томас Бекет".

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 2 uli 2020

Илюстрации:
- Не най-добрата фотография, но такъв е животът!
- Актьорът и кралицата, съвсем неслучайна среща.
___
* Пиер Жак Етиен, първи виконт Камброн (1770-1842), е генерал при Първата френска империя. Основен стратег на френските революционни войни и Наполеоновите войни
. С рота гвардейци генерал Камброн охранява Наполеон, когато заточили Наполеон на остров Елба. После, когато Наполеон тръгнал към Париж, първото съобщение гласяло: "Чудовището се измъкна". Второто - "Пълководецът напредва". И най-накрая: "Негово императорско величество е отново сред нас" Камброн – вече граф и пер на Франция, командва последното бойно каре на батальона си при Ватерло, и когато англичаните му изкрещели да се предаде, отвърнал: "Мерд! Старата гвардия загива, но не се предава". Тази история е опровергана от самия Камброн. Излекувал се от раните си, той се жени за... мома англичанка. Автентичната фраза: "Merde! La Garde meurt mais ne se rend pas!" 
** Питър О'Тул (1932-2013), "Кога разбрах, че съм бог? Когато се молех и внезапно осъзнах, че говоря на себе си", вж. https://webstage.bg/li-ri-chni-otkloneniya/1897-pitar-o-tul-koga-razbrah-che-sam-bog-kogato-se-moleh-i-vnezapno-osaznah-che-govorya-na-sebe-si.html Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1558.)

  ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1558.)     Не се плаши от локвата, душа и свят й е да те окаля! Смачканото празно тенеке вдига глъч до неб...