Времето

Времето
Моята обсерватория

Общо показвания

четвъртък, 11 февруари 2016 г.

Ars Poetica - EXPROMPT

EXPROMPT

Плът, към която мъжът се стреми:
за духа в тая форма Бог отговаря –
дали е едничка сред много жени,
покана за страст или за поквара.

Plovdiv, 12 fev. 2016

Публицистика - БЕДНИ И ЩАСТЛИВИ

Двата прозореца към избата на улица "Ниш"
БЕДНИ И ЩАСТЛИВИ

    Таз крепка вяра в правотата на своето, което казвам, хич не ми харесва. Геният и графоманите говорят т
ъй убедено. Не съм ни Библията, ни Господ, да съобщавам истини от последна инстанция. Като се позовавам на баща си в това и онова, ясно ми е, че след като тоя мой баща си бе най-обикновен, т.е. простосмъртен и грешен както всички човек, естествено е да съм като него. И силно ми се нрави тая позиция на Говорещия от низините.

      
Колкото по-унижаван и мачкан, толкова по-зареден с енергия за живот! Ако не усещах съпротивата на средата, в която съм роден, възпитаван и живея, всички ония докосвания, които настояват: "Ти си сол, ти си нищо, подробност в пейзажа" – щях ли да ги нижа тия записки! Любомир Левчев има стих по подобен повод: И в несъпротивлението падам като в целувка без любов.

   Трагично убитият в далечна Англия Георги Марков... Ами ч
е дяволската му работилница на родния комунизъм раждаше единствено жлъч у нас. Жлъч и омерзение... и нищо повече като акт на съпротива. Бисерната мида превръща в благородна стойност, в съкровище онова, което я наранява, което предизвиква болка у нея. Благородното е уравновесено, не крещи, не се зъби, не размахва юмруци, не се заканва, не изпада в опиянение от ненавист. Или да мязаме на политически агитатори по стъгдите на България, на гьобелсови ученици?!

    В такъв случай защо да посягам към озлоблението и ненавистта, като нищо свястно не могат да родят освен фанатична самоувереност колко сме прави, колко сме призвани да въведем най-после ред в объркания
ни и хаотичен свят! Къде е тук смирението да се живее талантливо? Това ли е лицето на стопанина?


      Не съм постигналият смирение, ала съм убеден: фанатичната ярост, позата на праведник, всичко известно под клишето "непоколебимо принципно становище", "свещени демократически начала" и пр. нищо добро не ще роди освен познати или по-нови версии на възгордяване, основния от Седемте смъртни гряха според Библейския текст.

      
Фашизмът на Мусолини, националсоциализмът на Хитлер, ислямският фундаментализъм на аятоласите от Близкия Изток, сръбският шовинизъм, куклуксклановците от Щатите, мракобесите във всички времена и епохи са духовни близнаци. В актива на комунизма, както го живяхме, стоят такива крупни престъпления, като преселването и разселването на цели народи, обричането на милиони човешки същества на глад (1921 г. и последвалите я в Съветска Русия, шейсетте и седемдесетте години на века в Китай, в Куба).

    
И всичко – за да може армията да се въоръжи с най-разрушителни технологии за изтребление. Ами оная стройна система за репресии и унищожение на самото понятие "личност"? В такива мащаби подобни мероприятия, както при съветския режим, както в Северна Америка от ерата на маккартизма, едва ли досега са били тъй творчески, тъй ловко приложени.


   И всичко – основано върху антагонизма, върху демонизирания образ на врага. Какво добро да очакваме от туй драконово семе! То ни се явява под необикновено привлекателни, красиви лозунги, но зад пищната фасада се е стаило адско неуважение към човешката природа, див идеализъм от най-посредствен вид.

      
Не мисля, че съм заразен от християнщина, съвсем не; попските лакърдии не са моето амплоа. Не ми се нравят глупостите на овцата, която заради смирението си се надява на награда в отвъдното, в селенията на Аллах или Бог. О, как и у мене кървят раните! Колко пъти ме е будел нощем проклетият въпрос: защо новите самообявили се за Разпоредители на света вземат нацията ни за сбирщина кръгли наивници, нима сме неспособни да се защитим, точно ние, които сме с яки корени дълбоко в Българската земя. Но и пак не бих позволил на оня, който ме отвращава, да ме направи свое подобие. За тариката хитрец врагът е жизнено необходим като слънцето и въздуха за всяко живо същество. Друго е, мисля си, основното у Исус (ако го е имало Исус): не толкова всеопрощаваща, колкото воюваща за човечността между човеците Любов.

     
Сега и тук, бъбрил съм на Емил Калъчев, в тоя мой живот са неуредените ми стари сметки. И ще сторя, каквото е по силите ми, лицемерът, мракобесът в тоя мимолетен отрязък от живота на цялата ни цивилизация да осъзнае греха си, да се покае – ако е в състояние да разбере какво върши, ако може, ако има смелост или духовна сила, достойнство ако му е останало. И не на площада показно да се кае, а пред себе си, пред генетичната наша обща историческа памет на българи. Колкото и отвратителни да са делата му, той си остава мой брат, и аз държа, като българин, първо у себе си да възстанови уважението към себе си.

   
Не ми носи удовлетворение да виждам как лицемерничат от гузна съвест, от бесове обладаните, настръхнали против всичкия народ, който не споделя жалката им участ на отродници. Дали затова не посягат към власт и слава, към богатство и предизвикателни знаци на самодоволство – за да подтиснат притеснението си с материално благополучие. "Ето ме, вижте!– говори всичко, с което се кичи тоя тип. – Успешен човек съм, защото съм богат, властен, прославен".

    Наивно ли е, което казвам?
Може и да е наивно. Но точно тая наивност ми носи хармония. Не се терзая, не се кося дали записките ми тук ще намерят своя читател. Каквото и да се случи, за когото са предназначени, той ще ги открие. Записвам не за пари, не за да си мия образа пред света, макар че – строго погледнато, и суета, и самолюбие има в написаното тук. Но... това съм аз, синът на дърводелеца Кирил от Харманли. Да ме съди, който ще! От себе си, и да искам! – няма как да избягам.


      Снощи с празнично великолепие, с халостни гърмежи и цветни илюминации откриха т.нар. Европейски месец на културата. От 28 май до 1 август родният ми град става културна столица на Европа. Много приятно, много встрани от мен. Ще попеят, ще порецитират, ще си покажат платната, танците; па ще отлетят откъдето са дошли. И ще си останем пак сами тук с г-жа Мизерията да обитаваме работническите гета-спални комплекси, да метем и чистим подир шоуто, да подреждаме, доколкото е възможно в тия хайдушки времена истинската наша България, себе си, двора, покъщнината, спомените, т.е. нашия общ дом, извън кресливия блясък, мода, фетиши, настроения и прочие суета.

      
И ще си кажем някой ден (или нощ) сбогом. Не вярвам в прераждания. Не ме привлича отвъдното овъзмездяване. Пък и да ги има, тия сладости не ме греят. Мене тук си ми е харно да усещам топлина и студ, глад и насита за плътта си и разума, да съм любопитен, разхвърлян из подробностите на делника и прибран, подреден в своя личен живот, ей тъй, както го показвам, както хлапенцето реди фигурки от камъчета и мидени черупки на пясъчния бряг.

      
Питам стар манго как живее сред боклука, собствените си лайна и помия, сред бесни кавги, сватби, свади, ядене, пиене, кражби и побоища в Столипиново, а той – учуден, ми отвърна с широка дружелюбна усмивка: "О, тук е така хубаво! Такъв рахат, братко, това е Раят за моята душа. Тук са ми жената, приятелите, синовете, щерките, моите палави внуци. Няма по-харно място на света за мен".

   Ще ме повика майка
ми, пазарджиклийката с ръце на кръста: "Хайде! Идвай си. Време е вече. Я, всички тук сме се събрали. Масата е сложена. Ей го баща ти, баба ти Невена, дядо ти Борис, калековците Иван от Исперих и Славчо от село Крали Марко, леля ти Василка и леля ти Виолета, чичо ти Стефан от София, баба ти Господинка изпод оня ненадписан гробищен камък край Лом – и тя, и твоите чичовци: Дончо от неговото Харманли, Димитър (бати Митко), Атанас (Насо Гащаря) от дома за психичноболни, насила затворен в Странджанско или дявол знае къде – и той, дето го туриха при лудите, че говорил вицове за властта, с китарата си е тук: подрънква на струните и реди хвалби за неговите си огнени мелници. И чичо ти Стефан от София, и харманлийският ти дядо Георги, и 17-годишната ми сестра Вяра от общинското пазарджишко гробище е дошла с копринено русите си дълги коси и срамежливите сини очи, най-красивото моме сред нас, гордостта на Дяволския род, която не си виждал приживе, и всички те питат за теб, моето момче. Хайде! Идвай си, Жоре, къде се губиш още!"

   Ще й кресна: "Чакай още малко,
ма, да си доиграя играта!" Па ще засуркам боси пети в пепелака на сиромашката уличка "Ниш" (осем къщурки сред кипри дворчета), дето мина ранното ми детство и юношество, дето живяхме толкова бедни, но и толкова щастливи! 

    Сантименталности... От тях ми иде силата, или слабостта.


Plovdiv, 29 maj 1999 – redact. 11 fev. 2016