Времето

Времето
Моята обсерватория

Общо показвания

петък, 6 септември 2019 г.

ДО МОЯ СЪВРЕМЕННИК*

ДО МОЯ СЪВРЕМЕННИК

ПОЗИЦИЯТА

 От теб искат да заемеш определена позиция, т.е. да заявиш против какво си и за какво си, или което е по-нагледно – с кои си? С тия отляво, с тия отдясно или с тия в средата? И тия отляво, и тия отдясно, и тия в средата твърдят, че човек не може да живее, ако няма определена позиция, че неговите отношения с другите човеци и обществото ще бъдат в пълен хаос. Защото мястото, което ще заемеш, щяло да определи мирогледа ти, ако вече мирогледът ти не е бил определен от мястото ти. И те ти внушават, че ти си ти доколкото си ляв, десен или в средата.

  А ти чувстваш, че от теб се иска нещо странно, което идва да те задължи, да те принуди, да те прикове и може би да те осакати. Ти наистина разбираш, че ако заемеш определена позиция – ляво, дясно или средата, животът ти ще се улесни. Ти веднага ще получиш точния списък на нещата, които трябва да обичаш, и на нещата, които трябва да мразиш. Ти ще получиш полезния списък на приятелите си и враговете си. Ти не ще трябва да се колебаеш повече между някакъв избор, защото всичко ще бъде отнапред избрано за тебе. Ти просто ще го приемеш. Особено ще бъдеш улеснен от простия закон "Който не е с нас, е против нас". Позицията също ще ти даде чувството за сигурност, защото не ще бъдеш сам и защото тя ще даде посока на живота ти и ще те измъкне от кръстопътя на собственото ти многопосочие. Казват ти, че чрез позицията ти сам ще се узнаеш, и другите също ще те узнаят. Между теб и тия около теб не ще има неизвестни.

  Ала бедата е, че ти искрено опитваш, а не знаеш какво да избереш. Не знаеш отляво ли си, отдясно ли си, или си в средата. Би могъл да се закълнеш, че безброй пъти си се опитвал да заемеш някакво място – ляво, дясно, средата. Но всеки път, когато си помислиш, че си отляво, всъщност се оказва, че си едновременно и отдясно, и в средата. Защото показателите, които биха определили мястото ти, важат еднакво и за трите места, или въобще не важат. Така че ти си едновременно навсякъде и никъде. Ти стоиш, чудиш се на себе си и си повтаряш, че тия отляво са хора, тия отдясно също са хора, и тия в средата също са хора. А и тия, които знаят къде са – и те са хора. И че и едните, другите, и третите са точно толкова добри, колкото и лоши, че лошото отляво е толкова лошо, колкото и лошото отдясно, колкото и онова в средата. И защо трябва да отречеш едните хора, за да принадлежиш на другите? Кой е казал, че в едната посока в живота има повече смисъл, отколкото в многото посоки или просто в безпосочието?

  Ти се усмихваш, като си помислиш, че единственият смисъл да си избереш позиция е само за да се отречеш по-късно от нея. Ала ти много-много губиш от това, че нямаш позиция. Просто всеки те смята, че си там, където не си. Отсъствието на собствена позиция също те лишава от възможността да се хвърлиш срещу другата позиция или да защитаваш до последен дъх своя окоп, да загинеш там, да бъдеш герой, за да проехти над гроба ти чудесният глас на радиоговорителя: "Той падна за…" Цялата работа е в това "за". Какъв пропуск на природата да етикира бебетата с по някакво "ЗА".

ПОРЪЧКАТА

  Поръчаха ли ти нещо ново? Изпълни ли всички предишни поръчки? Ще приемеш ли още една? Ти се усмихваш над усмивката си. Ти си ироничен над иронията си. Откакто свят светува, винаги е имало поръчки, всекиму е поръчвано. Навсякъде се работи главно по поръчка. На много места се и живее по поръчка. Поръчката – това е заявката отвън теб. Заявката на обществото, на обстоятелствата, на събитията, на властта на света. Заявка, която произтича от външни интереси и не се съобразява с твоите интереси. И тъй като ти си изпълнителен, добросъвестен жител на тази планета, ти изпълняваш тези поръчки, макар те да поглъщат огромна част от твоето време и твоята енергия.

  С всеки изминал ден ти правиш все по-малко неща, които са органично твои, раждат се в тебе, узряват в тебе, носят твоята кръв, отразяват твоя образ, представляват естествените въпроси и отговори на личността ти, започват и свършват в тебе, имат и нямат стойност за другите. Все по-често ти се занимаваш с неща, които са ти напълно чужди, които не те интересуват, откликваш на събития, които нямат нищо общо с тебе. И постепенно потъваш в реката на обезличаването, на неусетното принудително отказване от себе си. Защото поръчките на обществото идват да изгонят твоите собствени поръчки. Ти съзнаваш това, ти искаш да се спасиш, искаш да поръчваш сам на себе си, искаш да прекратиш монопола на външната поръчка в твоя живот, но как?

  Поръчката отвън има оловната сила на закон. Поръчката отвътре има моментната искра на подтик. Чувството ти за компромис те води към стари хитрости. Ти си казваш: "А защо поръчката отвън да не бъде само повод да изразя себе си?", което значи тя да стане фактически твоя собствена поръчка. С други думи, ти искаш да налееш в чуждата форма на чуждата поръчка свое съдържание. Искаш просто да използваш тяхната хартия, техния печат, техните корици, тяхното заглавие, дори тяхната тема, за да изразиш себе си. Ала старата хитрост издъхва тук. Бедата е, че в момента, когато тяхната поръчка стане наистина твоя собствена поръчка, тя вече не е тяхна поръчка. Следователно те не ще я приемат и, разбира се, не ще я платят.

  Затова ти пак се връщаш обратно и работиш техните поръчки с надеждата, че един ден ще бъдеш толкова богат (ще си изработил толкова много техни поръчки), че ще можеш да започнеш да работиш само собствените си поръчки. Но дали тогава ще има някаква разлика между твоята и чуждата поръчка?

ПРИКАЗВАНЕТО

  В началото беше словото, но по-нататък? По-нататък дойде приказването. Понякога ти искрено желаеш да онемееш, или от устата ти да излизат само несвързани, неразбираеми от никого звуци, или просто да бъдеш някакъв луд свирач върху собствените си гласни струни. За кой ли път си убеден в ужасното несъвършенство на приказването, в пълната му неспособност да се изразяват вярно мисли и чувства, убеден си, че този начин на изказване и общуване е толкова принизяващ и чужд на човешката сетивност и мисловност, колкото са чужди сечивата от каменния век в днешната цивилизация.

  Колко пъти думата не само не може да поеме ясната форма на мисълта или чувството, но безпомощно я смачква и превръща в полумъртъв изрод. Колко пъти се измъчваш в търсене на несъществуващия обем на думата, в несъществуващата й тежест, в намиране на нейния единствен и неповторим звук. Струва ти се, че мисълта или чувството са винаги единствени, че няма две еднакви мисли, докато думите ти се виждат непоносимо еднакви. И същевременно усещаш някъде дълбоко в себе си, че първичното, истинското слово притежава тази магия да изрази всичко, но че то е изчезнало някъде и вместо него човечеството е усвоило приказването. Думи, думи, думи.

  Ти можеш да кажеш, че приказването така е изродило отношенията и живота на приказващите, че може би е възпряло развитието на човечеството. Защото инфлацията на думите е най-жестоката инфлация, тъй като тя води до инфлацията на отношенията. И колко пъти е трябвало да стоиш ням, в невъзможност да намериш думите, които да изразят това, което става в тебе. Колко пъти произволът на думите те е тласкал към произвола на делата, защото това е измамата на приказването – никога да няма определено съдържание. Квадратността на думите води до квадратност на отношенията.

  Ти слушаш речи на държавници, които те ужасяват с тази страшна злоупотреба на словото. Ти не чуваш думи, а дрипи от думи. Или слушаш обяснения на близки или приятели, които нищо не могат да обяснят, защо те не говорят, а приказват. Дори когато пеят, те продължават да приказват. Но най-лошото е, че и когато мълчат, те пак приказват, или поне ти не можеш да се отървеш от чувството, че приказват.

  Ти мечтаеш за деня, когато ще изчезне вулгарният звук на приказването, когато човешкият глас ще се отлее отново в меките, чудни форми на словото, когато и общуването ще се смени и дори звукът няма да бъде необходим, а тишината ще казва повече и по-богато. Точно идеята за словото на тишината мъждука пред теб като безкрайно далечна илюзия. Тогава, когато мислите ще срещат мисли и чувства и никой не ще превръща пространството около теб в говорилня. 

  Но няма ли да бъде малко скучно?

 Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, edited by 7 sep. 2019
–––

ЗЕЛЕНИЯТ ЖУК

     ЗЕЛЕНИЯТ ЖУК
Тридесет и шест години от смъртта на баща ми (22 VII 1922 - 6 IX 1983)
  В квартала ни доста българи си отидоха от този свят болни от рак. Пред очите ми е гърдеста, симпатична, разкошна по характер русокоса жена. Изчезна от хоризонта, не я срещам, та питам общи познати: що стана с нея, да не се запиля и тя по гурбет да сменя подлогите на някой гръцки, испански или италиански урсуз дядка, дето ще я унижава, като да му е робиня? И никой не знае. Бе, изчезна тази жена. Докато един ден научавам от Тошката Трингов, който живее в блока на същата тази Маргарита и продава вестници на кварталното пазарче в жилищния комплекс Изгрев:
  – Не знаеш ли, затворила се е вкъщи и не излиза.
  – Що бе, Тошка, защо се крие?
  – Станала е кожа и кости. Ти виждал ли си китаец без зъби, с окапали коси и меса виснали? Ей това е днес хубавата Маргарита, да не дава Господ!
  Месец подир това видях некролога й разлепен по тенекиените гаражи на квартала наоколо. Разбирате ли, българите сме научени да търпим, да преглъщаме. Усети ли се зле, циганинът като вълк вие, света огласят оплакванията му, хленчовете му, клетвите му; докато нашите българи се бесят, стиснали зъби, мълчаливо сами под сайванта се бесят, при овцете или козичките в обора*. Срам ги е да се оплачат, че какво ще си рекат хората!

  Тъй срамежливо някак, без салтанати, без поза, в самота и мълчание си отиде от живота и баща ми. Единият от тримата манговци гробари в централното общинско гробище, докато оформят ямата и тъкмо преди да спуснат ковчега, отметна бялото платно, с което до онзи момент лежеше покрит мъртвецът, и зърнал обгорялото катранено лице на татко, извърна се и погнусен се изплю.

  Пътуваме с раздрънкан стар жук на "Бърза помощ" по стария път към софийската клиника "Пирогов". Татко е още жив, лежи на брезентова койка. Срещу него са майка ми и сестра ми, бъбрят си нещо тихичко. Отпред, в кабината до шофьора е доктор Бошев, веселякът Бошев, четирийсет и шести набор, почти мой връстник. Седя до задните две врати на зеления жук. От време на време Бошев отваря плъзгащото се стъкло откъм шофьорската кабина, хвърля око към баща ми, окуражително, почти като във вица, дето Бай Тошо шеговито подвикнал към кибиците комбайнери и те, от своя страна, шегувайки се, бодро му отвърнали:
  – Е, как е, как е, питам, шегувайки се, бай Кириле! Как е?
  Никой до онзи момент не се бе обръщал към баща ми с това шибано "бай Кириле", че той беше хем младолик, хем и мълчаливец с излъчване: жените се заглеждат по него, пък той – в майка ми влюбен. Ей такъв беше моят баща. Та Иван Бошев с неговото "бай Кириле" ме изненада. Важното обаче не е то, а че татко му отвръща със задебелял език часове преди да издъхне, едва-едва със задебелял език отронва думите, опитва да се усмихне:
  – Всичко е нар-р-ред, докторе! Ням-м-ма проблем!

  Гледам, лицето му е в капчици пот, ручейчета пот лъщят по обгорялата му кожа. Извръща от болки лице към тенекиената стена на раздрънкания сандък на четири колелета, както се тръскаме по паважа към София, та по едно време не се стърпях, смъмрих шофьора: "Ей, картофи ли караш бе, мамицата ти!" – и баща ми с устните сами без глас шепне: за да не ни притесни, да не разберем, че се мъчи, движи устни и чувам ужасения му шепот на разтерзан, който се притеснява да не го видят слаб:
  – Олеле, майко! Олеле, майчице!

  И никой – ни лекарят Бошев, ни двете жени до главата му, само аз съм свидетел; документирам неизличима от съзнанието ми картина. Тая съмнението, че го убиха заради моите репортажи в младежкия местен вестник "Комсомолска искра"; някой като да предизвика газовата инсталация на жигулата да избухне в пламъци баш на паркинга към милиционерския блок 51 срещу Пощата в съседния жилищен район Тракия, където го поканили да им напише протокол за рекламация към мебелния магазин на булевард "Малчика". И там в най-жежкия подирдобед на август баща ми горял като факла в купето на новичката си жигула, вързан за предпазния колан.

  Като негов син писах до Прокуратурата подир смъртта му. И никакъв отговор. Ама сетне почти цяла година 700-800-те метра от тролейбусната спирка на бул. "Цариградско шосе" до блока, където живея, ги изминавах на тръни, че някой ще ми скочи върху гърба в тъмното. Минавах я тази пътечка между блоковете, стиснал нож в джоба. Оттогава ми е текстът:
Сам вървя 
по улицата – 
син на дърводелец,
стиснал в джоба на балтона
юмрука си като портокал.

  Ай, колко неуредени сметки имам с влиятелни лицемери от типа Иван Костов – бивши доносници и ченгета, възпитаници на висшите школи на КГБ, ала настоящи самозванци със съчинена борческа, героична биография, накъсо, с бивши честни мекерета на Тодор-Живковата БеКаПе, които след "славния им" Десети ноември си пренаписаха измислена украсена биография на страдалци! Неуредени сметки имам с пасмината лицемери, с която сме принудени да живеем от раждането до смъртта си ние, обикновени българи на ограбена и унижена България! Екшънът за мнозина от моето поколение беше не мазен турски сериал, не латиноамериканска драма или изсмукан из пръстите Хари Потър, а екшън in live, приятелчета. Оттам ми е и тази тиха отврат към големите кухи фрази, към гръмогласната реторика с неизменното аз-аз-аз на самовлюбения възгордял се наглец: "аз ви дадох, аз ви построих, аз се жертвам и мисля за вас". Ай сиктир!

  Имам род голям в град Харманли, за който род почти нищичко не знам; у дома за родния град на баща ми не се говореше. Всяка година обаче заради най-малкия от петимата братя на 31 август в четири подир обяд паркирам колата си на паркинга към милиционерския блок в пловдивския жк Тракия точно там, на мястото, където е горял татко, изпушвам еднa след друга (40 минути) няколко цигари и преживявам отново и отново случилото се – за да не забравя, да не си въобразя, за да си избия от ума всичката дреб и униженията от самохвалци, за да си припомня, че не съм нищо повече от обикновен човек, българин по род и син на много сдържан, та чак срамежлив, но доверчив българин, когото моят роден Пловдив уби с безразличие, както вероятно ще погуби и мен. За да продължи плоденето на самозванци, идиоти, безродници и мекерета на чуждия интерес в България.

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, 6 sep. 1983 edited by 6 sep. 2019

Илюстрацията горе: 
Май 1945 г.,бъдещият ми баща, тъкмо дошъл си в Пловдив от фронта.
___
* Вж. http://petel.bg/Pogrebaha-Desi--koyato-se-samozapali-ot-bednost--Razkriha-potresavashhi-razkazi-v-dnevnika-y-__91482  Деси тури край на живота си по особено жесток начин, като се запали. Тя живееше сама в къща в пернишкия квартал Старата Тева. Трагедията се случва на 19 ноември, но тялото на мъртвата 28-годишна българка е открито на 21 с.м. Десислава си води дневниче, където записва, че ще се самозапали в гаража на хората, в чиято къща живее, за да не увреди имуществото им. Причина Деси да сложи край на живота си, както самата записва, е бедността. Един от хилядите случаи, когато честни хора и с достойнство, за да не търпят повече униженията, слагат край на живота си. Бел.м., tisss.