ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН
ПЛОВДИВЧАНИН (749.)
И предадох сърцето си, да узная мъдростта, лудостта и безумието. И познах, че и то е гонене на вятър. Защото в много мъдрост има много досада, а който увеличава знание, увеличава печал. – Еклисиаст
15 uni 1968
МЕЛОДИИТЕ НА ДИНО
Ще ви издам една тайна: мелодиите. Те се появяват някъде дълбоко у мен и ме изпълват със светлина като голяма черква; всичко започва да трепти, да запява, гърлото ми пресъхва, и ако вие ме срещнете в такъв момент, вече не ви познавам, и нищо не бих ви казал, понеже очите са ми затворени за вас и другите наоколо. Когато открай-докрай се изпълня от една мелодия, изпитвам най-сладко блаженство, на Седмото небе съм и всички хора с техните грижи, и всички хора с техните дребни радости са ми чужди. Защото независим и от себе си, се издигам нагоре-нагоре, над всички, над всичко тук и... пея.
Те не могат да се чуят. Чувствам ги у мен, но не съм сигурен къде точно ги чувствам. Появяват се толкова рядко, пък и живеенето в материалния свят е нещо прекалено угрижено.
Когато умря Дино, седмица подир смъртта си наложих да съм добър и мил човек. Ставах преди останалите, измивах се тихо в банята и излизах навън. Опитвах се никого да не безпокоя, светът да не ме забелязва. На тролейбусната спирка заставах мирно и кротко, обърнат към себе си; не се взирах в очите на хората, както правех преди, гледах право пред себе си, като се стараех да мисля безобидни неща, например, колко добре му стои вратовръзката на някой политик.
Всяка сутрин тролеят ме изсипваше на едно място – градската Чифте баня, постройка от ХV или ХVІ век. Оттук поемах пътя си през Пловдив. А пътят ми не бе сложен: най-напред минаваше през телефонната кабинка вдясно от Тунела, просвредлен под Трихълмието. Влизах, бавно вдигах телефонната слушалка, набирах напосоки шест цифри, и когато мъжът или жената отсреща ми се обаждаше: "Ало, кой е на телефона?" – казвах тихо: "Смирете се, моля! Дино умря". В най-добрия случай чувах гласа на възрастен човек: "Бог да го прости!" – ала аз не съм набожен, не вярвам, че Господ съществува, и този отговор ме натъжаваше още повече. Такъв отговор е като сламка, за която се лови удавникът, а знаем, че въпреки усилията му, удавникът пак ще се удави; той затова е удавник; но е тъй сантиментално мил моментът, когато обреченият посяга възрадван към нещо, което изобщо го няма в света.
Те не могат да се чуят. Чувствам ги у мен, но не съм сигурен къде точно ги чувствам. Появяват се толкова рядко, пък и живеенето в материалния свят е нещо прекалено угрижено.
Когато умря Дино, седмица подир смъртта си наложих да съм добър и мил човек. Ставах преди останалите, измивах се тихо в банята и излизах навън. Опитвах се никого да не безпокоя, светът да не ме забелязва. На тролейбусната спирка заставах мирно и кротко, обърнат към себе си; не се взирах в очите на хората, както правех преди, гледах право пред себе си, като се стараех да мисля безобидни неща, например, колко добре му стои вратовръзката на някой политик.
Всяка сутрин тролеят ме изсипваше на едно място – градската Чифте баня, постройка от ХV или ХVІ век. Оттук поемах пътя си през Пловдив. А пътят ми не бе сложен: най-напред минаваше през телефонната кабинка вдясно от Тунела, просвредлен под Трихълмието. Влизах, бавно вдигах телефонната слушалка, набирах напосоки шест цифри, и когато мъжът или жената отсреща ми се обаждаше: "Ало, кой е на телефона?" – казвах тихо: "Смирете се, моля! Дино умря". В най-добрия случай чувах гласа на възрастен човек: "Бог да го прости!" – ала аз не съм набожен, не вярвам, че Господ съществува, и този отговор ме натъжаваше още повече. Такъв отговор е като сламка, за която се лови удавникът, а знаем, че въпреки усилията му, удавникът пак ще се удави; той затова е удавник; но е тъй сантиментално мил моментът, когато обреченият посяга възрадван към нещо, което изобщо го няма в света.
И тъй, хората, на които звънях, до един (с изключение на някое старче) се дразнеха, заканваха се, обиждаха ме с фрази, които трябваше да ми докажат колко не ги вълнува моята мъка, колко малко ги интересува кой страда в този клет, объркан материален свят, псуваха ме дори. Звучните ругатни и проклятия в този съвсем непознат за страничен човек Пловдив съпровождат моите вътрешни мелодии от най-ранното ми детство.
Втората утрин някакъв мъж рече: "Върви по дяволите с твоя мъртвец! Аз съм жив и не ме интересува нищо друго". На четвъртата утрин женски глас унило рече: "Защо настояваш и ние да страдаме? Имам две дечица. Не ни безпокой, моля. Достатъчно грижи си има всеки, достатъчно болка. Повече не безпокой хората". И понасях в себе си тъгата по Дино. Вървях по тротоара с надвисналата над него гъста, почти непрогледна мъгла. И ми беше чоглаво. Чувствах се в плен на необяснима печал. Беше ужасно, понеже мисълта за който и да е мъртвец е нищо в сравнение с мисълта за живите.
А те ме обграждаха от всички страни. Вървяха покрай мен задъхани по улиците, задминаваха ме, избутваха ме от пътя си в някоя локва, без да се извинят, без да ме забележат. Толкова съсредоточени в своя мираж, в някоя своя особено важна цел! Сблъскваха се на някой ъгъл, със зъби и нокти воюваха помежду си. Случваше се и да ги погледам как се налагат първом с думи, после с юмруци. Повечето – запъхтени, потни, опиянени от своята, според тях, чудесна идея за късмет и щастие, пресичаха срещу червените светлини на светофара. Леките коли, камиони и автобуси със свистене, със занасяне на колелата си върху влажния асфалт заковаваха муцуна насрещу им. Тези потни мразещи се хора рискуваха живота си за някоя фантастична глупост, само понеже фантастичната глупост може би ще накара съседът да се пука от завист. Да-а, повечето рискуваха живота си при всяка непредпазлива стъпка, ала бяха доверчиви, вярваха, че има Господ над тях, че Ангел Спасител е разперил красивите си белоснежни крила, та и не мислеха колко рязко може да приключи това шоу животът.
Никой и не мислеше защо сме на този свят. Може би единствен виждах как цялото това объркано множество с хилядите си уста и бели дробове пъшка в тролея, мърмори, окайва се, гневи се, хленчи, бъбри проклятия, докато чака да докарат вестниците или докато чуе последните новини по радиото, бърза да грабне нещичко преди другите, ще си строши нозете да препуска, само и само да докопа трошица власт, богатство или слава преди врабците. И защо тича? Закъде се е забързало това множество! Но тъгата по Дино не ми позволяваше да мисля по-дълго за тези неща; тя ме принуждаваше да се страхувам. Времето на моя живот разделих на две – време преди смъртта и време след смъртта на Дино.
Втората утрин някакъв мъж рече: "Върви по дяволите с твоя мъртвец! Аз съм жив и не ме интересува нищо друго". На четвъртата утрин женски глас унило рече: "Защо настояваш и ние да страдаме? Имам две дечица. Не ни безпокой, моля. Достатъчно грижи си има всеки, достатъчно болка. Повече не безпокой хората". И понасях в себе си тъгата по Дино. Вървях по тротоара с надвисналата над него гъста, почти непрогледна мъгла. И ми беше чоглаво. Чувствах се в плен на необяснима печал. Беше ужасно, понеже мисълта за който и да е мъртвец е нищо в сравнение с мисълта за живите.
А те ме обграждаха от всички страни. Вървяха покрай мен задъхани по улиците, задминаваха ме, избутваха ме от пътя си в някоя локва, без да се извинят, без да ме забележат. Толкова съсредоточени в своя мираж, в някоя своя особено важна цел! Сблъскваха се на някой ъгъл, със зъби и нокти воюваха помежду си. Случваше се и да ги погледам как се налагат първом с думи, после с юмруци. Повечето – запъхтени, потни, опиянени от своята, според тях, чудесна идея за късмет и щастие, пресичаха срещу червените светлини на светофара. Леките коли, камиони и автобуси със свистене, със занасяне на колелата си върху влажния асфалт заковаваха муцуна насрещу им. Тези потни мразещи се хора рискуваха живота си за някоя фантастична глупост, само понеже фантастичната глупост може би ще накара съседът да се пука от завист. Да-а, повечето рискуваха живота си при всяка непредпазлива стъпка, ала бяха доверчиви, вярваха, че има Господ над тях, че Ангел Спасител е разперил красивите си белоснежни крила, та и не мислеха колко рязко може да приключи това шоу животът.
Никой и не мислеше защо сме на този свят. Може би единствен виждах как цялото това объркано множество с хилядите си уста и бели дробове пъшка в тролея, мърмори, окайва се, гневи се, хленчи, бъбри проклятия, докато чака да докарат вестниците или докато чуе последните новини по радиото, бърза да грабне нещичко преди другите, ще си строши нозете да препуска, само и само да докопа трошица власт, богатство или слава преди врабците. И защо тича? Закъде се е забързало това множество! Но тъгата по Дино не ми позволяваше да мисля по-дълго за тези неща; тя ме принуждаваше да се страхувам. Времето на моя живот разделих на две – време преди смъртта и време след смъртта на Дино.
Когато съм се появил на този свят, Дино вече бил възмъжал физически и неколцина вече го наричали истински мъж. Вземал ме на ръце, радвал ми се, разглеждал ме като крехка и чуплива вещ, опитвал да открие дали си приличаме. До това време успял да надживее пораженията, раните от една война и да започне втора – тихата война за моя и неговия живот. От първата – Голямата война, се отървал с кървави драскотини по душата и куп спомени, които ми разказваше с неохота понякога, подир настояване и обещания от моя страна да съм послушен син, какъвто светът дотогава не е виждал. Та ето една от тези истории.
Взводът на Дино бил пратен от Щаба да заеме позиция срещу известна с умението си да воюва безмилостно немска част. Късно вечерта с осем леки и няколко тежки картечници нашите атакували немците край реката Драва и край селца с ей такива имена: Драва Чехи, Драва Соболч, Драва Полконя. И куршумите светели досущ като поток празнични фойерверки. Докато направи първите си няколко стъпки, изскачайки от подгизналия окоп, войникът се страхува да не загине; в разгара на сражението обаче, когато наистина били наранявани и убивани от куршумите, когато били разкъсвани от шрапнелите и откъснали се части от телата им висели по храстите и телените мрежи, страхът изчезнал. Да се чудиш как у плахия допреди миг мирен човек се буди разгневен хищник, освирепял за кръв, ненаситен да убие всеки, случайно или не оказал се пред очите му.
Дино дотолкова се увлякъл да се придвижва напред и все по-напред, воден от омраза, че сторил онова, което канцеларските плъхове в тила, онези храбри канцеларисти с по две и три звездички върху пагоните си описват с изпъчена гръд в Историята чрез израза "постигнахме пробив на локалния фронтови участък". Нямаше да ме има, да не бил прикладът на немската му лека картечница "MGМ". Заблуден немски куршум уцелил дървения приклад и го пръснал на късове, понеже куршумът "дум-дум", ако не знаете, е предназначен да троши и раздробява човешки кости. И тъй започнало продължителното отстъпление на Дино, което никой от околните не усетил. Било изтрезняване като утро след тежко пиянство.
Взводът на Дино бил пратен от Щаба да заеме позиция срещу известна с умението си да воюва безмилостно немска част. Късно вечерта с осем леки и няколко тежки картечници нашите атакували немците край реката Драва и край селца с ей такива имена: Драва Чехи, Драва Соболч, Драва Полконя. И куршумите светели досущ като поток празнични фойерверки. Докато направи първите си няколко стъпки, изскачайки от подгизналия окоп, войникът се страхува да не загине; в разгара на сражението обаче, когато наистина били наранявани и убивани от куршумите, когато били разкъсвани от шрапнелите и откъснали се части от телата им висели по храстите и телените мрежи, страхът изчезнал. Да се чудиш как у плахия допреди миг мирен човек се буди разгневен хищник, освирепял за кръв, ненаситен да убие всеки, случайно или не оказал се пред очите му.
Дино дотолкова се увлякъл да се придвижва напред и все по-напред, воден от омраза, че сторил онова, което канцеларските плъхове в тила, онези храбри канцеларисти с по две и три звездички върху пагоните си описват с изпъчена гръд в Историята чрез израза "постигнахме пробив на локалния фронтови участък". Нямаше да ме има, да не бил прикладът на немската му лека картечница "MGМ". Заблуден немски куршум уцелил дървения приклад и го пръснал на късове, понеже куршумът "дум-дум", ако не знаете, е предназначен да троши и раздробява човешки кости. И тъй започнало продължителното отстъпление на Дино, което никой от околните не усетил. Било изтрезняване като утро след тежко пиянство.
А малката война се оказала не по-малко опасна. Двегодишен, у мен се явило твърдото намерение да се отърва веднъж завинаги от пикливите пелени, както и веднъж завинаги да спра да чувам как Дино се горещи, че ще ме изхвърли от втория етаж през прозореца, колко досадно ревливо същество съм. Преживял съм мимолетния изблик на отчаяние у него от собствената ми посредственост, докато Дино едвам преживял малария. Спасили сме се по чудо. Впрочем, за миналото рядко говорехме. И не че сме се страхували, а простичко казано, твърде много обичахме живота.
Когато навърших моите най-първи десет години, Дино ми издаде най-голямата си тайна: мелодиите. Та ето как стана това! Той срещна много хубава млада жена. И жената вероятно го хареса, и за мен необяснимо, но двамата се отдалечаваха от мен в някоя гориста местност, за да се любуват един на друг, да се прегръщат, да се целуват, да се галят сред аромата, сред песните на щурците, сред полъха от пеперудени крилца.
Губеше се с жената по цели дни и нощи. Отначало се правех, че нищо не забелязвам, един ден обаче ми писна, стана ми непосилно повече да подтискам самолюбието си и му казах: Или нея, или мен! И тогава, като помълча доста време, за пръв път той ми спомена за мелодиите. Когато бил с Нея (присъствието й да отбелязвам с главна буква, настояване на Дино)... Та като бил с Нея, мелодиите зазвучавали и го изпълвали целия като черква, погледът му се отвръщал от дребните хорски грижи, той се издигал нависоко и все по-високо, като хлапак се радвал на дъгата, на вятъра, който рошел косите му, на облака, който плувал в небето, което му се струвало бездънно, любувал се на земята, която пред очите му се отваряла хем необятна, хем майчински ласкава със своите цветя, треви, храсти, насекоми, птици и влечуги. В такива моменти плачел от щастие.
Не знам, опитах се да го разбера тогава, но докато го виждах заедно с Нея, бягах и се криех в някой тъмен ъгъл да изплача пред мишленцата моето нещастие и дълбоко детска, отчайваща самота на отхвърлен син.
За бъдещето ние с него не говорехме. Дино никога не каза: "Това ще направя". Предпочиташе да върши нещо вместо да мечтае. Спомням си как веднъж ходихме на лов... Тръгнахме да бием зайци, но край пенлив ручей съзряхме вълк и тогава Дино ми рече: "Убием ли вълка, ще сторим нещо добро за този сбъркан свят". Никой не беше ни научил как се трепе вълк. Тръгвам към вълка, придавам си безразличен вид. Бях примамката и не ме беше страх, а Дино трябваше да направи лесното – да стреля, но трепереше като в пристъп на маларична треска. Против очакванията ни, вълкът подви опашка и избяга. "Не е бил вълк, ами куче" – усмихваше се Дино. Лицето му в онзи миг бе мъжествено, и това се е вбило в ума ми.
Той имаше и едно ловно куче; двуцевката си държеше окачена току над миндерчето в кухничката, докато песът вечно дремеше, излегнал се пред вратата върху проскубана ярешка кожа. Към това куче той бе милостив: носеше му кокали от работническия стол край стария мост на Марица, с метален гребен решеше козината му и го наричаше Джон. Джон бе едър сетер на бели и черни петна, аристократ сред глутница мръсни помияри. Единствената му слабост, предполагам – достойнство в очите на Дино, бе, че не джафкаше по крадците и циганите зад оградата, лаеше нарядко с дрезгав глас и обикновено дремеше умислено като древен философ.
И тъй, един ден в разгара на лятото Дино реши да умре. Почти всичките ни познати деликатно го подсещаха, че му е време да си ходи, така да се каже, да освободи място за друг някой с набръчкана кожа, току изскочил из майчината утроба утрешен юнак над юнаците, най-малкото – тарикат с нагла усмивка. И Дино стори това отпътуване нехайно и кротко, както бе направено всичко, от което се състоеше животът му. Дойдоха неколцина негови добри приятели и близки. Настояваха да го погребем колкото се може по-бързо, за да не се вмирише трупът. Скръбта си е скръб, но има природни и други закони, които не се съобразяват с чувствата ни, нали! Това говореха наоколо, но – като негов син, аз не желаех да се разделя така бързо с Дино. Седях край трупа и го гледах със синовна обич и тъга.
Отмина седмица. Мина един месец, минаха два. Трупът стана грозен – подпухна и посивя. Тогава аз се уплаших от него и казах на онези хора, че е дошло времето да го погребем. И те го вдигнаха на ръце от сандъка, угасиха свещите, старателно почистиха восъка от пода и отидоха да го погребат. Но аз всеки път при излизане от цветните си сънища тръгвах подир скромната катафалка сам да изпращам Дино до старото градско гробище край булеварда, който води към Цариград. Вървях в мъгливите предпролетни утрини, като внимателно се вслушвах в мелодиите, които ме изпълваха. И това с всеки отминал ден, с всяка отшумяла седмица, с всеки приключил месец и отлетяла във вечността година вършех все по-рядко и по-рядко. Докато една утрин се разделих с мисълта да приличам на Дино.
Започваха моите Малки войни. Да, всеки сам води своите малки войни.
Когато навърших моите най-първи десет години, Дино ми издаде най-голямата си тайна: мелодиите. Та ето как стана това! Той срещна много хубава млада жена. И жената вероятно го хареса, и за мен необяснимо, но двамата се отдалечаваха от мен в някоя гориста местност, за да се любуват един на друг, да се прегръщат, да се целуват, да се галят сред аромата, сред песните на щурците, сред полъха от пеперудени крилца.
Губеше се с жената по цели дни и нощи. Отначало се правех, че нищо не забелязвам, един ден обаче ми писна, стана ми непосилно повече да подтискам самолюбието си и му казах: Или нея, или мен! И тогава, като помълча доста време, за пръв път той ми спомена за мелодиите. Когато бил с Нея (присъствието й да отбелязвам с главна буква, настояване на Дино)... Та като бил с Нея, мелодиите зазвучавали и го изпълвали целия като черква, погледът му се отвръщал от дребните хорски грижи, той се издигал нависоко и все по-високо, като хлапак се радвал на дъгата, на вятъра, който рошел косите му, на облака, който плувал в небето, което му се струвало бездънно, любувал се на земята, която пред очите му се отваряла хем необятна, хем майчински ласкава със своите цветя, треви, храсти, насекоми, птици и влечуги. В такива моменти плачел от щастие.
Не знам, опитах се да го разбера тогава, но докато го виждах заедно с Нея, бягах и се криех в някой тъмен ъгъл да изплача пред мишленцата моето нещастие и дълбоко детска, отчайваща самота на отхвърлен син.
За бъдещето ние с него не говорехме. Дино никога не каза: "Това ще направя". Предпочиташе да върши нещо вместо да мечтае. Спомням си как веднъж ходихме на лов... Тръгнахме да бием зайци, но край пенлив ручей съзряхме вълк и тогава Дино ми рече: "Убием ли вълка, ще сторим нещо добро за този сбъркан свят". Никой не беше ни научил как се трепе вълк. Тръгвам към вълка, придавам си безразличен вид. Бях примамката и не ме беше страх, а Дино трябваше да направи лесното – да стреля, но трепереше като в пристъп на маларична треска. Против очакванията ни, вълкът подви опашка и избяга. "Не е бил вълк, ами куче" – усмихваше се Дино. Лицето му в онзи миг бе мъжествено, и това се е вбило в ума ми.
Той имаше и едно ловно куче; двуцевката си държеше окачена току над миндерчето в кухничката, докато песът вечно дремеше, излегнал се пред вратата върху проскубана ярешка кожа. Към това куче той бе милостив: носеше му кокали от работническия стол край стария мост на Марица, с метален гребен решеше козината му и го наричаше Джон. Джон бе едър сетер на бели и черни петна, аристократ сред глутница мръсни помияри. Единствената му слабост, предполагам – достойнство в очите на Дино, бе, че не джафкаше по крадците и циганите зад оградата, лаеше нарядко с дрезгав глас и обикновено дремеше умислено като древен философ.
И тъй, един ден в разгара на лятото Дино реши да умре. Почти всичките ни познати деликатно го подсещаха, че му е време да си ходи, така да се каже, да освободи място за друг някой с набръчкана кожа, току изскочил из майчината утроба утрешен юнак над юнаците, най-малкото – тарикат с нагла усмивка. И Дино стори това отпътуване нехайно и кротко, както бе направено всичко, от което се състоеше животът му. Дойдоха неколцина негови добри приятели и близки. Настояваха да го погребем колкото се може по-бързо, за да не се вмирише трупът. Скръбта си е скръб, но има природни и други закони, които не се съобразяват с чувствата ни, нали! Това говореха наоколо, но – като негов син, аз не желаех да се разделя така бързо с Дино. Седях край трупа и го гледах със синовна обич и тъга.
Отмина седмица. Мина един месец, минаха два. Трупът стана грозен – подпухна и посивя. Тогава аз се уплаших от него и казах на онези хора, че е дошло времето да го погребем. И те го вдигнаха на ръце от сандъка, угасиха свещите, старателно почистиха восъка от пода и отидоха да го погребат. Но аз всеки път при излизане от цветните си сънища тръгвах подир скромната катафалка сам да изпращам Дино до старото градско гробище край булеварда, който води към Цариград. Вървях в мъгливите предпролетни утрини, като внимателно се вслушвах в мелодиите, които ме изпълваха. И това с всеки отминал ден, с всяка отшумяла седмица, с всеки приключил месец и отлетяла във вечността година вършех все по-рядко и по-рядко. Докато една утрин се разделих с мисълта да приличам на Дино.
Започваха моите Малки войни. Да, всеки сам води своите малки войни.
Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа
Plovdiv, edIted on 6 oct. 2021
Илюстрации:
- На корабния пристан в Балчик, февруари 1972 година.
- Отрезвително е за човек чат-пат да ходи на гробищата.
–––
* Текста писах в библиотеката, която е в двора на Софийския университет, докато се готвех за изпитите през юнската сесия през далечната 1968 година и си припомнях колко силно ми липсваха в онзи момент баща ми Кирил и бащата на майка ми, Борис Дявола, двама мъже, които още тогава, години, преди да си отидат от този свят, бяха за мен, младият и напорист грешник, ориентир за бъдещите ми подвизи и поражения в живота. В студентския вестник "Софийски университет" през 1969 г., когато главен редактор бе доц. Симеон Хаджикосев, текстът бе отпечатан при изрично условие да избягна внушението, че сюжетът може да е от България; затова нарисувах илюстрация – млад мъж със слушалка пред телефонна кабинка, над която на латиница се чете "Теlephone". "Написал си го в стил италиански кинематографически неореализъм" – бе коментарът на Хаджикосев (1941), та се наложи да любопитствам що ли пък е това "кинематографически неореализъм", когато бях описал моя роден Пловдив.
Бел.м., tisss.
.jpg)
.jpg)
.jpg)