Времето

Времето
Моята обсерватория

Общо показвания

вторник, 6 октомври 2015 г.

Ars Poetica - РАДИО БЕЙРУТ

На Любомир Гешев – драматичен актьор, редник
от някогашния боен ракетен дивизион край Хасково

РАДИО БЕЙРУТ

Политиката служба не тика –
казваше нашият старшина,
бяхме наивни, дето се вика,
не мъже, ами "градски лайна"...

Маркс, Хрушчов, Ленин-Сталин,
арията вечно беше една –
комунизма за да прославим,
готвим
се за световна война.

Готвим се ... Ала с Любо от Сопот
тайно слушахме джаз от Бейрут*
и дъските ни взеха да хлопат,
та ни с
пипа майорът без труд.

Майор Марков бе смъртна досада,
плужек мазен, а ужким суров,
ужким пич, а душата ти вади
с тая своя перверзна любоф.

Та прости ни**, и тъй за награда
рихме въглища цял следобяд,
дето казват, за честта на отряда
двайсет тона напред и... назад.

Бяхме само две бойки момчета,
ала заради тоз майор темерут
оттогаз на войнишката клетва
сякаш
 клели се бяхме в Бейрут.


Plovdiv, mart 1990 – no corect. 6 oct. 2015
______
* Пренастроен на честотата на Радио Бейрут, приемникът на военната релейка Р-401М ни зареждаше с "упадъчна" музика (рок, джаз и пр.) in live от нощните клубове на близкоизточната перла Бейрут.

** Не ни изпя, та ни се размина "дисципът" за месец поне в т.нар. "черни роти" на Втора българска армия. Това
се случва в разгара на движението на хипитата с оня велик девиз "Make love, not war!" (Правете любов, не война!). Линкът е от концерт на Джими Хендрикс през октомври 1967, когато тъкмо се бях уволнил и София ми изглеждаше прекрасна. Сегашните лекета на чалгата не притежават нищо от оня взрив на артистичност и свободолюбие, разтърсил света.

Ars Poetica - РЕСТОРАНТЧЕ КВАРТАЛНО

РЕСТОРАНТЧЕ КВАРТАЛНО

В ресторантче квартално,
в едно ресторантче, ах! –
моето детство случайно
и моята първа учителка видях.

Тя бе твърде млада
и ужасно красива:
облечена скромно в костюмче сиво,
усмихваше се на своя мил кавалер,
а той – от своя страна, гледаше нея
и към тях по чакълестата алея
приближаваше някакъв офицер.

– Госпожо – обърна се строго офицерът, –
изтърках чифт ботуши, докато Ви намеря,
за да предам
Вам
неприятната вест,
че Ваш ученик строши прозореца днес
и естествено, значи,
понеже,
защото,
обаче
Вие го възпитавате и обучавате уж за добро,
носите отговорност за това Обществено зло.

Моята класна за миг пребледня,
кавалерът захвана да я успокоява,
а ние – пет хлапета – стояхме отстрана,
и значи, тая картина у мене остава...

Кръчмето.
Вечерта.
Тишината.
Оня фатмак с изтърканите си подметки.
И металният привкус внезапен в устата,
че друг някой плаща моите сметки.

Лятото на 1961, ул. Ниш в Пловдив: Мъмито (Марин Гърков), аз, 
Ичо (Христо Махинов), прави Борето (Гърков) и Видко (Троплев)

 
Plovdiv, 5 avg. 2010 – no redact. 6 oct. 2015