петък, 19 октомври 2018 г.

Фалшивите пророци – СТЕФАН ПРОДЕВ (2.)

Фалшивите пророци
СТЕФАН ПРОДЕВ (2.)
   Продължение от 01.01.2000.

    Оръжия, въоръжени акции, гробокопането и барикадата, като обикнати метафори на закономерния ход към "сияйно бъдеще на световната за тях хармония", тези пропагандисти неслучайно често повтаряха из стройните си умозрителни теории. Не допускаха, и досега не допускат, че покаянието е единствен изход от драматичното несъответствие между престъпление и живот, форма за очовечаване на съгрешилия. "Врагът", децата, внуците, правнуците му на този т.нар. "враг" бяха молепсани да носят клеймото на позора, защото били грешници априори, твари от по-низша категория.

   Странното стига дотам, че – за да е стопанин, човек буквално трябвало да се лиши от всичко свое и лично; а колкото по-безличен, по-всеотдаен, по-самоотрицателен, самоотвержен и саможертвен пред партийния олтар и вожда, значи толкова по-съвършен борец за световния прогрес е той.

   В човешката ни природа егоизмът – т.е. енергията на егото, на аз-а, е генетично
закодиран. Красивата отровна химера не успява да се наложи, защото безименните партийни редици се оказаха обречени: или сами да лицемерничат (ако човекът има ум и свое мнение), или да се стопят във фанатизираната маса от маргинали, изпълнители на чужда воля, с други думи казано, според теорията на Маркс, Ленин, Сталин да са винтчета и лостчета в многостепенната трансмисия на партията. В маршируващите стройно полкове от редници личността губи смисъл. И т.нар. соц.класика превръщаше в партийна икона сложни личности като Никола Вапцаров, който приживе, уви, се е равнявал по литературни фатмаци а ла Христо Радевски, които лит.фатмаци в епохата на соца ни ги сочеха за еталон с онова им самопожертвувателно обезличаване: Не съм ни Радевски, ни Христо, а съм безимен твой войник*  

    * * *
   Сборникът есета "Разказът на палача" е равносметка върху милиони лични драми, провали, сривове, когато преизпълнени с най-добри намерения "червени бойци на идеологическия фронт" са принудени да лицемерничат, за да прикрият личното си неверие. Към този показателен за опонент на Т.Живковото управление публицист не виждам основание да крия огорчението си. Талантът ни е даден не за да слугува на която и да е партия, а да отваря хоризонти към високите сфери на етичността и естетиката (не тенденциозна и не партийна).


          Душата ми не е модерен ресторант,
          за да гуляят в нея разни дами!
          Не искам да пилея гордия талант
          в дребнавости и лични, празни драми!

– писа в предсмъртните си минути може би най-българският като стил, а и като манталитет днешен поет
** на Европа. Нека да бъде обеца на ухото за любители на т.нар. модерна умозрителна, суха и скучна "трудна поезия". Има общочовешки изисквания, които по никакъв начин не могат да бъдат заобиколени или временно пренебрегнати; и в този смисъл християнската нравственост се основава върху количествени натрупвания от античната култура и върху съзерцания на дяволития разум върху живота и човека, докато умозрителни хербарийни компилации у Маркс и последователите му, и осъвременителите на Маркс остават психологически експеримент, епизод от двехилядигодишната ни християнска цивилизация.

   Не съм сигурен до каква степен гражданин на Западна Европа би могъл да си представи що е комунизъм в болшевишката му версия. Докато ние, българите, сме натежали от опит. И си мисля: дали поколенията българи, преживели реалния социализъм (не онази мечта), не сме с предимство на преболедували красивата неосъществима идея. 


   Време е да си кажем: Ние оцеляхме! Преживяното за някого може да е повод да се чувства малоценен; за мен лично преживяното означава, че коренът ми – колкото и да се постараха да го изтръгнат и стъпчат, колкото и да го рязаха, да му ашладисват (присаждат) руски или американски стил, колкото и обилно да го ръсят от небесата с химически или идеологически отрови, си остава жилав, жизнен, весел и плодовит.

   Западният човек го няма този наш опит, западнякът едва ли може да си представи с какво "рядко щастие" се е разминал. Може би днес Щатите се доближават до онзи тип подло слухтене, с което ние свиквахме от деца.

    * * *
   Ето мои си приписки, грубичко надраскани върху белите полета на по-горе споменатия сборник есета, докато го четох и препрочитах няколко пъти с респект, но и с удивление. От грандоманското въведение съм си отбелязал:
"100% лъжа!" срещу твърдението на Стефан Продев: 

"Нашият славен Девети никого не уби за късче земя или за кесия жълтици. Животът, който се роди, охраняван от пушките ни, имаше други амбиции. Той не ламтеше, а търсеше, не грабеше народа, а го просвещаваше, превръщаше го от роб в стопанин".

   Техният Славен Девети... Съм от поколението на най-просвещаваните ("от петгодишни хлапенца с промиван мозък") бъдещи строители, горди стопани. Бяхме уж собственици на гигантска тежка индустрия, на огромна по площ плодна, подредена земя, дворци и резиденции, самолети, кораби и прочие красоти... с незначителната подробност, че не ние, а едни други хора се облагодетелстваха и днес разпродават, съсипват това богатство. На нас онези от висшия ешелон на Партията бяха предоставили лукса да се гордеем, колкото си искаме и пред когото си щем.

   Къде е моят дял от това приказно общонародно имане? Дали моите деца, внуци, правнуци ще имат разкоша колкото си щат като мен да се гордеят – ако са глупави! – с нещо, което никога не ни е принадлежало, макар да е резултат от труда ни на три поколения обикновени българи?

   Кой си присвои имота на нацията след сдаването на властта от Тато и компанията му? Дали не са пак "най-достойните и незаменимите", които в първите десет години след паметния Десети ноември не преораха открай-докрай и не превърнаха Отечеството в пустош, а нас, българите – в най-бързо топящия се етнос от задния двор на цивилизована Европа!

   И най-веселото, от бивака на обновените бивши партайци ечи: "Искахте демокрация? На ви демокрация! Има да сънувате Живков, ама така ви се пада". В Плевен местната партийна ядка на преустроилите се демократи агитира със сравнителен списък за цени на стоки от първа необходимост преди и след 10 ноември 1989 г., като мотив да привличат симпатизанти. И не виждам как българинът с мизерна пенсия не би се прехласнал по тази чудесна мухоловка.

     * * *
   Когато ни кълнат, че българите не сме имали действаща опозиция сред интелигенцията, дали си дават сметка, че над три хилядите усмъртени по политически причини в следвоенна България са повече от политическите екзекуции във всичките, взети заедно,
бивши соц. държави в Централна Европа – ГДР, Чехия, Словакия, Полша, Унгария? 

   След края на Втората световна война, новата власт у нас чрез т.нар. рабфак
** фабрикуваше в най-къси срокове лъже-интелигенция далеч от националната ни традиция. Помощ в тази сфера оказваха висшите школи на Съветския съюз, откъдето у нас долитаха лисенковци, тимирязевци, стахановци, мичуринци, николай-злобинци, последователи на железния Дзерджински – все важни за държавата кадри, които замениха избитите или прогонените от България интелигенти (инженери, лекари и пр.)

   Ако се вгледате в биографията на типичния сега лидер или политолог у нас, с много малки изключения той е възпитаник на изпитаната сталинска школа за демагогия, заел роля Гневен антикомунист, Борец за европейски духовни ценности. Но само виж кой го е пратил с протекции да учи, къде е учил, кои му били учителите. Прилежни възпитаници на маркс-ленинската философска мисъл и етическа школа някога, днес са сред най-кресливите агитатори за "демокрация" и "духовни ценности".
Защо! От гузна съвест?

      
Следва

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, edited by 19 oct. 2018

    Илюстрации:
- Цецка Цачева, за чието следване и диплома се води спор (горе); 
Институт за изследване на близкото минало в Worldpress (долу).
___
* Към Партията – стихотворение, което задължаваха моето поколение да зубри наизуст още в началните класове на прогимназията. 

               Аз крача с крачките ти бойни.
         Аз чувствам как тече кръвта
от твойте рани многобройни,
и аз горя, и аз туптя,

туптя със пулса ти неравен —
плът от войнишката ти плът, —
подхлъзвам се и се изправям
по твоя окървавен път.

Води ме, Партийо, води ме,
под свойте бойки знамена!
Свети с червеното си име
чрез хилядите имена!

Във своята сурова строгост
ти нежна като майка си.
Аз всичко бих ти дал да мога
да бъда твой достоен син.

Като лъча да пламенея —
лъча на твоята зора!
Тъй както Смирненски да пея,
тъй както Ботев да умра!

Мен хулите не ме смущават,
врагът с които те покри —
аз знам, аз вярвам, че си права,
когато съгрешиш дори!

Ах, как горещите ти рани
дълбоко, остро ме болят —
кога нападаш и се браниш,
кога се луташ в своя път.

Тъй както някога на село,
свежен от утринна роса,
баща ми с лапи загрубели
показваше ми да кося —

тъй ти десница ми подаде
и във борбата ме кали.
Затуй горя във твойта радост
и твойта болка ме боли.

Води ме, Партийо, води ме
под бойките си знамена
и нека свети твойто име
чрез хилядите имена!

…И ако нявга се забравя
и почна да те клеветя —
не ме заплювай! Аз тогава
не бих заслужил чест такава —
дори на храчките честта!

Но аз горя! Но аз живея!
Аз няма да ти изменя!
Във думите ми червенеят
лъчи от твойта светлина!

И в милионния ти пристъп
срещу врага ни разнолик
не съм аз Радевски, ни Христо,
аз съм безимен твой войник.

Води ме, Партийо, води ме
под свойте бойки знамена!
Свети с червеното си име
чрез хилядите имена!

** Пеньо Пенев (1931-1959).
*** Рабфак – работнически факултети, където в съкратен курс полуграмотни селянчета бяха произвеждани в сан интелигенция и верни на Партията. Именно тези верни на Партията хора оглавиха всички важни сектори на стопанския и духовния живот у нас след Втората световна война. Във висшите училища и в БАН част от някогашните рабфаковци доживяват дните си, обградени от респект на своите ученици и последователи и досега. Типичен рабфаковски продукт на онази система за възпитание и образование е Цецка Цачева (1958), вж. Мистерията около дипломата на Цецка Цачева – http://socbg.com/2016/10/%D0%BC%D0%B8%D1%81%D1%82%D0%B5%D1%80%D0%B8%D1%8F%D1%82%D0%B0-%D1%81-%D0%B4%D0%B8%D0%BF%D0%BB%D0%BE%D0%BC%D0%B0%D1%82%D0%B0-%D1%86%D0%B5%D1%86%D0%BA%D0%B0-%D1%86%D0%B0%D1%87%D0%B5%D0%B2.html Бел.м., tisss

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1541.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1541.)    Роденият във Врабево, село нейде в Троянския балкан Николай Заяков (1940-2012) * – поет и колега в...