петък, 29 май 2020 г.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (150.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (150.)

  Светът е сцена и всички ние сме актьори на нея – влизаме, излизаме и за своето време всеки от нас играе разни роли... Шекспир (1564-1616) 

   04.08.1998., продЯСТРЕБ ПЛЯЧКА НЕ ДЕЛИ (3.)

  В автосервиза вчера минах през годишния технически преглед за колата. Хич не я и погледнаха. Прибраха си седемте хиляди лева* и ми рекоха да си вървя, по живо-по здраво да си търкалям таралясника. Би трябвало да съм щастлив, ама си мисля: че за какъв дявол бе този технически преглед! Само за да прибере държавата пари? Кого всъщност обслужва този род дейност, наподобяваща онова, което се върши в нормално общество? Ами че нашенските гръмко обявени кампании и мероприятия в повечето случаи са пищна форма, изпразнена от съдържание, черковен ритуал на отсъстващата вяра. Служителят в държавната фирма се грижи единствено навреме да мине през портала и спокойно да отиде да си пуши цигарката с първото за деня кафенце от автомата зад същия този параден вход, където с хронометри в ръцете го дебнат контрольорите; веднъж влязъл, същият "дисциплиниран и организиран" хубавец цял ден може безгрижно да си се размотава, работното си време да пилее в мухабет за снощния мач, лична някоя работица за дома, за семейството или тъщата да свърши или тъпичко и безплодно да дреме на работното си място. Скучен, унил, безкрил живот без творчество, без мечти, без идея за каквото и да било, освен ден да мине, друг да дойде!

  И кой е излъганият? Възползвайки се от недостатъчната ни обществена култура, бюрократичната машина подтиска творческия импулс у своя подведомствен, роб или мужик, превръща ни в пасивно гузно стадо, което очаква друг някой да дойде да му свърши работата, нещата му да подреди. Екзалтирани, че сме надхитрили собственика, държавата, администрацията, управителя на фирмата – пробутвайки долнокачествената си продукция, посредствените си проекти, когато би трябвало да сме нещастни именно защото фирмата и държавата, крепейки се върху раменете ни, съществувайки въз основа все пак на труда ни, се отнася към нас както към плахи, малоценни, осакатени, разчитащи на милост и подаяния туземци. Не напомня ли този вид отношения на руското крепостничество, може би заради скрупульозно пренасяне на представата ни за всемогъщия и всевиждащ Батюшка-цар, който бди и се грижи за простосмъртния? Ей така мнозина вярваха в партийните секретари.

  
05.08.1998.

  Четвърти ден се печем двамата с Чомпала на 39-40-градусовата жега. Манията да доизкусурявам всяко нещо, така че не само да е здраво, но и да ми радва окото, ме кара скрито да се ядосвам. 68-годишният Митьо е опитал май от всички професии; самоук, от онези, които умеят до кръв да упорстват в работата. В личния си живот обаче живял както му падне, с лекота разхвърляйки събираното с пот на чело. Две качества се боричкат у него и моделират чешитския му нрав – жесток, грозен отвън, отвътре – мек, отстъпчив, даже глупав. Мъжкар. Мое си откритие напоследък – че 
които се правят на мъжкари, всъщност са най-женствените по нрав между мъжете.

  Любопитен образ на жена ми е Йосчето**
, около петдесетгодишна, с осанка и лице на някогашна хубавица. От известно време коли на Спешна помощ често спохождат блока заради Йоска. Нещо сърдечно – и в буквалния, медицинския, и в преносния смисъл. Йоска тежко преживява драмата на отритната в любовта, за която жените от блока клюкарят и я съжаляват. Най-разкошното обаче е карикатурният образ на разочарована влюбена. Като не успява да скрие обхваналия я потрес на изоставена от любовника, тази жена като прикритие пред угрижения съпруг използва проблем, който от младини си има със здравето. Благоверният слабее от притеснения около нейната унилост, тя му трие сол на главата, по цял ден разнася вехтичък стетоскоп, с който час по час си мери кръвното, охка-пъшка, влачи се като котка с пречупен гръбнак, и това става пред въодушевените съседки, дълбоко посветени в нещата. Те, посветени в трагическата причина за това охкане и пъшкане, дружно я окайват, жалят я с присмехулни пламъчета в оченцата: "Ау-у, че са неблагодарни мъжете!" Само току някоя по-милозлива ще рече по адрес на топящия се съпруг: "Ей, ама да не излезе по някое време като онази приказка: кой умря, на болната жена мъжът й!"

  
08.08.1998.

  Безумието наоколо почва все повече да ме дразни. Губя спокойния си тон, когато обсъждам сам със себе си този батак. Защо все нещо току изпълзи изневиделица и ми върже ръцете? При соца можех да предвиждам, сега всичко е непредсказуемо.

  На 5 август в осем вечерта издъхнал бай Тошо, Тодор Живков. На 86 години. Мно-ого важно! Отиде си човекът от Правец, бивша Орханийска околия. На 6 август след полунощ пет индианчета разбили
металната врата на бетонния ми гараж, отмъкнали двете бормашини, касетофонът буквално е изскубнат от барчето в купето; липсват дясната му тон-колона, индукционният поялник, ръчният ми часовник, слънчевите ми очила, запалката ми, кутията с цигари. На този и на следния ден се разправях с полиция и следователи. Пълно навред с отпечатъци – по стъклото на вратата и по предното стъкло, по гаражната врата, мога и да ги нарисувам тези пъргави ръчички, а следователят Иванов отбелязал в протокола след огледа: "Отпечатъци липсват". Следователят Иванов ми е симпатичен, той е интелигентен около 40-годишен мъж с авторитетна плешивина на темето. Доброжелателно ми съобщава: "Знаем ги кои са, нали! Но... – прави многозначителна пауза, като ме гледа право в очите – но трябва тази работа да се докаже. Разбирате ме, надявам се". 

  Ех, разбирам го, и още как! Преди десетина дни от бетонен гараж като моя гараж на съседната улица същата петорка изтарашила касетофон, бормашина и зарядно устройство; и там металната врата изкъртена по същия начин. На лоста, с който индианците от съседното гето къртят врати, прозорци, дограма, галено му викат "козе краче". На съседа върнали откраднатото. Ей тъй, представям си иронично, появяват се, значи, с наведена главица, да им се не надяваш, момците от близкото гето: "Комшу, звинявай за безпукойствуту!" Истината. По-важен, по-голям хайдук от начинаещите апаши се случил авер на ограбения.

  От понеделник до петък "моят" автотенекеджия не е работил и два часа. То па и с какво ли да работи, като му откраднаха инструментите! Гледам го, пробива дупки с бормашина, взета назаем, а не му спори, очите му все в ракийцата и поизстудената биричка от близкото павилионче. Вчера ей тъй, между другото ми заръчва: "Я дай петдесет хиляди да си платя на кафеджията!" За петдесет хиляди работя половин месец като учител и вестникар с дотук общо 28 години трудов стаж зад гърба си, но давам парата, събрана от три места, и вечерта до полунощ над блока ечаха хвалби, мръснишки вицове, закачки, както и плачлива чалга за безумната вечна любов. Кога спи, кога успява да се налока този чешит! Сутрин в седем часа, гледам го, припича се на слънчице: чака си компанията – друго едно пиянде, па тръгват двамцата да се почерпят в барчето зад ъгъла. Към девет, след някакви си два часа, и вече втасали, подпират се един-друг Чомпала и Славето Бахчевански на пейката пред гаража ми.

  Ако до обяд поизтрезнее, майсторът пробие пет-шест дупки в тенекията, стегне с поп-нитачка нитовете, па отиде да обядва. Подир обяд приятелят му алкохолик, два инфаркта преживял, вече го причаква както любовника чака мома с бутилка огнена вода, която "тъмни балкански субекти" на половин цена им я продават с красното име "Млад покойник". Двамата обикновено висят като два сопола на пейките пред блока ей в такава поза: кратуната клюмнала на гърди, "погледът – мрачен, умът не види, добро ли зло ли насреща иде" – замътен, устата изригва, фъфлеща, цинизми към минаващите жени. Същински терористи или камикадзета, винаги готови да се сбият на живот и смърт ей така, заради кефа от синините и борбата с неприятеля!

  Работата по колата не ми се нрави. Не ми е занаят тенекеджийството, ама новите калници и прагове, които току-що поставил майсторът, даже не са и пасвани. Иначе човекът не престава да се хвали, щом малко от малко се осефери: колко печен бил в тези тънки работи. Последните два дена нищичко не подхваща. Вчера приятелят му алкохолик се нахвърли върху Манол Бочуков – Монката, бивш леяр от входа ни, кротушко с вид на примерен интелигент. Псува го на майка Славето Бахчевански от село Динк, чак улицата ечи. Хем го псува, хем налита с юмруци. Едвам го удържаха двама-трима мъже. Защо? Защото му "развалял пейзажа", така рече – т.е. Славето не може да понася трезвия Моню край себе си. "Какъв мъж си ти, бе! – крещи му 65-годишният Слави Бахчевански, фиркан до козирката. – Нямаш косми по краката! Ти си педераст" и т.н. Гледам двамата любители на пиячката как дотягат на съседите, говорят цинични приказки подир съседките и здрави-прави мъже наоколо кротичко ги увещават: "Айде сега, не се нервирайте де-е! Ми то с нерви живей ли се?"

  Завчера след обяд, в най-голямата жега към два, докато съм бил горе да обядвам, откраднали му на Чомпала тенекеджийската ножица, рулетката и големия от моите чукове. Сигурен съм, че го е сторило някое индианче, докато Чомпала пиян-залян е хъркал на пейката край изтеглената за ремонт край тротоара жигула. Е, и това ще го преживея. Колата ми, обаче – си седи разпарчетосана. Дали да не приключа хесапа (сметките) си с този пишман баш-майстор, па да си търся друг автотенекеджия? Ама знае ли се на каква стока ще налетя; на този чешит номерата поне му знам! А пък в държавния автосервиз и не мисля да ходя, че там жив ще ме одерат, особено като си представя онзи там техен лаф – "чукче-левче".

  Така незабелязано мина рожденият ми ден. Не се оплаквам, свикнал съм на удари под кръста. Вечерта по-малката от дъщерите – Надя, иде с бутилка бяло вино, две парчета баклава, късче шунка. Пийнахме по чашка. Голямата ми дъщеря – Вера, и зетят обещаха да ми гостуват към осем вечерта, а не дойдоха. Май така е по-добре. От всичко дотук... освен гостуването на Надя, още нещичко светло: Гената (Евгени), най-нестандартният криминалист, когото досега изобщо съм срещал. Роден е през 1961 г., русоляв брадатко с вид на артистичен бохема. Дългокос. Хем отворен, но и слънчев характер. Обиколихме с жигулата в този й окаян вид (с висналите тенекии) из Столипиново и Гената няколко пъти ходи да побъбри на четири очи с неколцина апапи. "Вече знам кои са крадците – казва и той, – но наистина трябва да ги пипна с краденото". Каза го между другото, докато пиехме кафе в едно от сиромашките тук барчета. Запозна ме с приятелката си Елена. Мъжът й бил убит при свада нейде из хасковските села. Живеела сама с осемгодишното си момченце първокласник. От Ихтиман я довеяли ветровете да самотува при свекър и свекърва. За Евгени и за Елена това изглежда ще да е Любов. Подарих му сборника "Кардиф" с посвещение. Казвам му: Ти си Танцуващият с вълци, макар да не мязаш баш на Кевин Костнър от онзи хамерикански филм, но си най-малко стандартният български полицай, може би и затова си ми симпатичен. "А! – отвръща. – Мен началствата често ме наказват." Зет ми, който е полицай, така ми го представи: "Ако някой в този район на Пловдив може да ти свърши работа, да открие крадците, това е само брадаткото Евгени".

  Прежалих краденото. Краденото и не искам да ми се върне. Щом крадец е пипал стоката, тя вече ми е отмиляла. Без колата обаче ми е терсене. Почнах да се питам: а дали не греша? Дали да не си вдигна задника и да се махна от това тресавище на невежество и простотия, в каквото май по план превърнаха моята България? Не че ненавиждам, това си ми е родната среда все пак! Но как да приема, че посегнали да откраднат инструментите на пияния Митьо, след като часове преди това тарашили в гаража ми! Минава ми през ума: може би някой си отмъщава на Митьо и на другото пиянде за издевателствата им над съседите. Не е трудно да се досетя кой ще да е – някой от компанията, която пляска карти всеки ден... мъже, останали без работата си, съкратени от разграбените мъждукащи доскоро държавни заводи, предприятия. Виждам, страхуват се и те за своето, но никой не разбира, че вината за ставащото в България я носим като наказание. Носим я с манталитета на хора, отритнали бога.

  В Евангелието има такава една мисъл, ако се не лъжа: "Когото Господ обича, нему струпва изпитания". Не, не се усещам по-слаб, напротив – расте увереността ми, че това задръстено обществено съзнание основно и здраво трябва да се преорава, за да се отслаби позицията на онези тарикати по върховете на властта, които живеят като хищници в джунгла, па се и хвалят с подвизите си.
Доста ми е самотно, не знам дали дълго още ще издържа. Не става въпрос за слабост, а въобще – за смисъла на живота ми тук, сред унижавани, навиквани, непригледни от ранното си детство мои братя и сестри българи, малодушно приели максимата "Преклонената главица лоша сабя не сече". Писна ми да се разхождам като бяла врана!

  
09.08.1998.

  Честото позоваване на бога не е ли форма на богохулство? Търсят бога в черкви, манастири, по светите места или местности. Пък той е в душата ти, но някой трябва да ти го посочи. Нещастието – ако не те смачка съвсем, има свойството да тонизира духа, който иначе би загинал в еднообразието. Ой, как кърви пулсиращият живот в часовете на нещастие, как остро, призивно, пронизително ухае на озон подир буря! Нашите желания и страсти гадостите, препятствията ги разпалват. Искам да полетя, точно защото това е невероятно. Постигнатото разпалва егоизма, но убива мечтата. Престане ли да мечтае, да проектира бъдещето си, човекът духом е свършен. Амин!

  * * *
  Така приключих и втория си бележник. Бележник № 3 е надписан със син химикал върху тъмносинята вътрешна корица отпред: "На мъжът, когото обичам, за да пази нашия остров". Кой е авторът! Естествено – Re, аз не бих го написал с правописна грешка; но съзнавам, без тази грешка би изчезнал целият чар на милото послание.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

 Plovdiv, edited by 29 maj 2020

Илюстрации:
- С щерките, много бедни и много щастливи.
- С приятелите в любимото наше кафененце.
___
* По тогавашния курс на лева.
** Заменил съм истинското име. Бел.м.,
tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1541.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1541.)    Роденият във Врабево, село нейде в Троянския балкан Николай Заяков (1940-2012) * – поет и колега в...