Времето

Времето
Моята обсерватория

Общо показвания

неделя, 29 април 2018 г.

Ars Poetica – БЪДИ БЛАГОСЛОВЕН

БЪДИ БЛАГОСЛОВЕН

Не знам какво при мене го довлече
облечен в кърпен агнешки кожух,
под него – с поразвлечено елече
и погледът в очите – жар и студ.

Очите му като свредла въртяха,
направо ме пробиваха без жал,
ала усещах го, отвътре плахо
опечален човек се беше сврял.

Не бъбрехме, сами на празна маса,
а бяхме всъщност в онзи ресторант,
наречен "Златна круша", многогласа,
компанията грачеше край нас,

разливаха се халбите със пиво
и пак за футбол, вино и жени
ечаха гласовете там свадливо,
а с този Тодор
* бяхме тъй сами!

От Белене беглец и нелегален,
у мой роднина в старото мазе
живял бе месец мрачен и отчаян
дотам, че тръгнал нощем да снове,

не точно да краде – да се разходи,
и ето го, рискуваше напук
на всички, дето празнично и подло
го мислеха за прост и малко луд.

Познавам доста разни-безобразни
все Тодоровци, лети по калъп
**,
и само този, вместо да ме дразни,
усещам в себе си ужасно скъп –

къде ли е сега, какво ли прави
на днешното сред мътния порой,
не знам защо, но ето, оттогава
с очите, вбити в мен, остава той.


Пловдив – европейска културна столица 2019


Plovdiv, 29 apr. 1997 – edited 29 apr. 2018
_____
* Опитал да избяга от концлагера край Белене, като преплува Дунава и се укрие в Румъния. Усеща го охраната. Пазачите стрелят с калашниците откоси наоколо му, принудили го да се върне от средата на реката. Като доплувал на плиткото, насъскали лагерните немски овчарки. Песовете отпрали мръвки от гърба му, от раменете, толкова жестоко беше нахапан. Видях белезите му у Петър Йолтов, чиято жена беше братовчедка ми Нина (1942-1988), в мазето, където се криеше; къща току зад "Тримонциум" – ресторанта на някогашните тузове, баровци и луксозни курви на Пловдив. Става то през далечната 1976 г. По този повод казал бях на Пепо, че именно Тодор е истинският Герой на нашето време. Пепо споменал това на Катя Паскалева, с която 
по онова време им се кръстосваха пътеките. Нашумялата около филма "Козият рог" актриса рекла: Който ти го е казал, трябва да е умен човек.

Месец по-късно Тодор го закопчаха. Вмъкнал се в магазинчето за цветя и венци сред пазара зад католишката катедрала "Св. Лудвиг" в Пловдив. С пари от чекмеджето купил шише ракия и се накъркал. Седнал по чорапи на тротоара, заспал. На утрото милиционерите го откриват, били развеселени от факта, че си събул обувките и прилежно ги подредил пред вратата на магазинчето, сякаш си е у дома.

** Името (от гръцки) съответства на 
българското собствено име Божидар. 

На снимката горе е руският актьор Евгений Дворжецкий (1960-1999), известен с ролята си във филма "Бяг". На снимката долу: моето кътче в редакцията на младежкия вестник "Комс. искра". Бел.м., tisss.

събота, 28 април 2018 г.

Ars Poetica – ЕКАРИСОПОЛИС

ЕКАРИСОПОЛИС

Играят децата в отровната смрад,
която просмуква Големия град.
Облакътен и умислен в юлския зной,
гледа бащата синчето герой,
а това, дето носи ветрецът игрив,
са мъртвешки откоси от чума и тиф.
На могъщи талази – невидимо как,
мъртвите шетат в зловонния мрак.

Гледа бащата от своя балкон –
профил, изрязан с тесла и трион,
а Земята е само детско оченце,
балонче от пяна на мило хлапенце.
Галопира, зловещо развяла коси,
Хвърковатата чета от Мъртви души,
която така се е врастнала в нас
с нашето родно българско "аз",
че вече не мога да си представя
как би изглеждала тази наша държава
без молитвено нем
ия, катедралния Отче наш –
до небесата извисения Екарисаж.

Играят децата в отровната смрад,
която просмуква най-красивия град –
градът, за който елинът Херодот
твърдял възхитен, че е хубав и горд
и блести отдалеч тази мраморна перла
в античното злато на тракийската ера.

О, Кендрисос, Евмолпиас, Филипополис,
Пулпудева, Тримонциум, Улпия, 
Флавия, Юлия, Пълдин, Филибе
(от древното Филипополис)...
О, ти мой роден Екарисополис!
Какво ли там нощем в полето лъщи
освен отровените от мърша води?

Гледа бащата от своя балкон
сина си – героя на този български дом,
как тича задъхан с пяна в уста,
как пада, от вонята ударен, в калта,
как протяга ръчички и диша... и диша
тази лепкава смрад, 
тази чумава киша,
тази смес от някакви там молекули
със сперма на ракови фурункули.

Гледа бащата. 
И майката гледа.
Страхливо от мрака занича съседът.
И съседката – с него, 
и децата им там
гледат как малкият диша едвам,
повален сред боклука под сивия блок.
И отгоре ги гледа 
сам Господ Бог.

Боже, смили се над българското дете!
Глътчица въздух му дай да расте.
Недей му отнема най-нужното нещо.
Ние да мрем, ала то не е грешно.

...И се издига катедрално в полята
Екарисажът на лъже-Демокрацията
 и лъже-Свободата.

Господи!
Господине!
Господин Президент,
безславно загиваме в този момент
тук – в Пловдив, 
който даже не е и звезда,
а приют на най-многолюдното гето в Европа,
и няма как да не мислим точно за Вас,
когато настане екарисажният час,
когато вонята ни полу-умъртвява
и целите лепнем от ужас тогава.

Гърчат се децата в отровната смрад,
която просмуква Големия град.
Луната лъщи като мокро оченце
над издъхнало в тревите детенце.
Но ние сме живи, 
ние дишаме още,
като риба на сухо се мятаме нощем.
И когато не можеш даже да дишаш,
какво да говориш! Остава да пишеш.

И тръгват онези редици от думи 

рота войници под град от куршуми,
както баща ми – 
тъй млад в унгарската Пуста
с картечница в сезона на страстните чувства.

Сънуват децата в отровната смрад,
която просмуква Големия град –
най-щастливия на Балканите, 
о Херодот!
На скотобойна вони този наш живот
и войниците, дето атакуваха първи,
печално превръщат се в дрипи и мърша.
По площадите ехото още не е отзвучало,
а всичко в държавата ни е засмърдяло.

Гонят се псетата и мекеретата.
Зъбят се, 
ръфат се в подлия мрак...
Народе! –
селяни, чиновници, занаятчии, поети,
утре за кого ще гласуваме пак?
Кой подлец ще си качим върху раменете?
Пред кое нищожество ще подгъваме колене?

Онзи – хайдушкият, родният наш,
бледнее пред днешния Екарисаж.



      ПИСМО ДО ПРИЯТЕЛ:

      Писан е текстът преди години, в часове на воня. В квартала около мен доста хора издъхнаха заболели от рак. Пред очите ми е гърдеста, разкошна по характер руса жена... Изчезна от хоризонта, не я срещам, та питам общи познати: какво стана с Маргарита, да не се запиля и тя по гурбет да сменя подлогите на гръцки или италиански дядка, който ще я пощипва, като да му е робиня? И никой нищо не знае. Изчезна тази жена. Докато еслучайно научавам от Тодор Трингов, който живее в онзи блок и сега продава вестници на кварталното пазарче: "Не знаеш ли! Тя се е затворила вкъщи и не излиза". "Що бе, Тошка?" "Станала е кожа и кости. Виждал ли си китаец без зъби, с окапали коси и увиснали меса? Ей това е сега веселата Маргарита. Да не дава Господ!" Два месеца след това виждам некролога й върху тенекиените гаражи из квартала.

      Разбираш ли, българите сме научени да търпим, да преглъщаме, да се срамуваме да изохкаме. Циганинът, усети ли се зле, кански вие, та цял свят го чува, орталъка огласят оплакванията, хленчовете му, а нашите българи мълчаливо се бесят по селските гаражи или в обора при овцете. Срам ги е да се оплачат, че какво ще рекат хората!

      Така си отиде от живота и моят баща – обгорен, почернял като африканец. Пътуваме, значи, с раздрънкан кола на "Бърза помощ" към софийската клиника Пирогов. Баща ми лежи в спартанска, войнишка койка. На пейката отсреща седят майка ми и сестра ми, бъбрят си тихичко. До шофьора се кипри лекарят Иван Бошев, кажи-речи, мой връстник. Седя при задните врати на жука.  Иван Бошев от време на време отваря стъклото откъм шофьорската кабинка и бодро се провиква към баща ми: Е, как е, как е, бай Кириле! Как е? (Никой до онзи ден не се е обръщал към баща ми с "бай Кириле"... Баща ми беше младолик мълчаливец, жените го заглеждат, а той – влюбен в майка ми. Ей такъв беше.) Та Иван Бошев с неговото "бай Кириле" ме изненада. Важното не е това обаче, а че баща ми му отвръща със задебелял език, седем-осем часа преди смъртта си: Всичко е нар-р-ред, доктор-р-ре! Ням-м-ма проблем-м-м, доктор-р-ре!"

      Гледам го моя баща – лицето оросено в пот, плъзнали ручейчета по обгорялата кожа. Извръща лице към стената на тенекиения сандък и с устни, само с устни – да не притесни, да не би да узнаем, че се мъчи... мърда устни; ужасения шепот чувам на мъж, който се срамува да го видят безпомощен: Олеле, майко! – шепне. – Олеле, майчице. И ни лекар, ни двечките до главата му най-близки жени в живота му, единствен го виждам; ето, документирам неизличима от съзнанието ми картина.

      Тая съмнение, че баща ми го убиха заради писанията ми в местния младежки седмичен вестник "Комсомолска искра". Направиха така, че газовата уредба на жигулата да избухне в пламъци на паркинга край милиционерския блок 51 срещу Пощата в пловдивския район Тракия, дето го привикали заради рекламация към мебелния магазин. И там на 31 август 1983 година, в 16 часа, в жежкия следобед баща ми горял като факел, прикован към облегалката в купето с предпазния колан. Докато прегорял предпазния колан.

      Писах до Прокуратурата, в правото си на негов син. И... никакъв отговор. Около година едно пространство от около 700-1000 м между спирката на някогашния тролей № 5 и блока, в който живея, минавах вечер или нощем притеснен, че някой ще ми скочи на гърба. Минавах това разстояние, стиснал за всеки случай нож в джоба.

      Ай, колко неуредени сметки имам с комунизма и с лицемери от типа Иван Костов да знаеш, приятелю – почитател на американеца клошар и страхотен поет Чарлз Буковски и на зловещите холивудски екшъни като тръпка във виртуалното пространство! Но екшънът за мнозина българи от моето поколение си беше in live, приятелю.

       
Всичко това, отговор на игривото ви послание, пиша тази сутрин, като се радвам, че сте от Харманли. Имам род голям във вашето родно Харманли, за който род почти нищо не знам, а и у дома за Харманли не се говореше. Всяка година на 31 август между четири и пет след обяд аз съм на паркинга в съседния жилищен район, зад милиционерския блок 51, на същото място, където е горял баща ми. Три цигари еднa след друга (40 минути време) и... преживявам отново ситуацията. В същата, вече старичка жигула съм, с която заради този мой Голям Малък Човек, баща ми дърводелеца над двайсетина години сърце ми не даваше да се разделя. Та заради него и себе си писах някога:


Сам вървя по улицата 
син на дърводелец,
пъхнал в джоба на балтона
юмрука си
като портокал. 

Пловдив  европейска културна столица 2019

Plovdiv 31 avg. 2006 – edited 29 apr. 2018
–––
* Днешният Пловдив, с документирано минало от над осем хилядолетия, е най-древното и винаги съществувало на това място жизнено селище на Европа, връстник на Дамаск – най-древния град на Близкия Изток. 

петък, 27 април 2018 г.

Ars Poetica – ЖИВОТЪТ НА БЕДНИТЕ

ЖИВОТЪТ 
НА БЕДНИТЕ

И ей я по налъми, нахлузени на босо,
кварталната клюкарка с осанката на Крез
пак чепка заядливо световните въпроси
пред група пияндета, мъжкари с тъмна чест.

Под мишницата с хляба, от фурната току-що
изваден дъхав, парещ, минавайки край тях,
кварталната принцеса те все пак не пропущат
и я приветстват шумно с дрезгав мъжки смях.

Одумват я цинично и там, ръце разперил,
кълчоти кльощав задник махленският чешит;
явява се обаче отряд милиционери
и наглата компания застива с мазен вид.

Колона камиони дрънчи, кади, пърпори –
излита на учение по Пещерско шосе
с оръдия прастари, но вапсани повторно;
под древните зенитки Джендемът
*се тресе.

Войничета три роти от баня се завръщат,
последният отляво с фенер пламтящ в ръка
хлапе да спи изпраща при майчето си вкъщи,
а то му отговаря: Иди ти, аз не спя!
Край пътя, под салкъма стар кон агонизира;
каручката разпрегнал, стопанинът-простак
кълне и псува всичко – и Бога, и всемира,
и от небето пада виолетов мрак.


Ех, Пловдив, царство мое на свидното ми детство
със колене ожулени и спукана глава,
навярно образът ти седи тук неуместно,
но Господи, не друго, а обич е това.

Пловдив – eвропейска културна столица 2019 
Plovdiv2 sep. 2009 – edited 27 apr. 2018
____
* Джендема (Дяволското) - най-висок, най-дивият сред някогашните дванайсет пловдивски хълма. На върха край светилище на горските нимфи местните траки извършвали ритуални вакханалии в чест на Любовта и Живота. Бел.м., tisss.

четвъртък, 26 април 2018 г.

Публицистика – ГРЪМОГЛАСИЕ И ДУХОВНА НЕМОЩ

Цивилизацията, каквато ни я пробутват по указания Отвъд океана...
ГРЪМОГЛАСИЕ И ДУХОВНА НЕМОЩ

   
30.09.2004

    Вероятно Корана е велика книга, но виждам в него посредствен преразказ на подбрани части от Стария завет, зле разкодирани; освен това откривам еднотипно повтарящи се твърдения колко нищожен е човекът пред Аллах, колко жалки са ни човешките желания, свеждащи се до върховното за простосмъртен постижение – изтягане върху сочна мека морава, в компанията на четирийсет предани хубавици, отпиващ изстуден шербет край бистра река със самочувствие на праведник, който се радва, когато гледа как се измъчва съседът му в огньовете на Ада, понеже имал дързостта този негов съсед да се усъмни в безграничната доброта на Бога.

    Есенцията на Злото в ненавистта на мързеливия, усърдно величаещ Аллах с молитви 
– това ли е висшето състояние на разума, човечността, жизнелюбието, Пътят и Истината за нас? Тъй е за добрия мюсюлманин, ако успявам да разчета дълбоката мъдрост от общението си със сънищата на пророка Мохамед.

    Дали в своята пищност и стремеж към величие то не са сънища на Разума пред грохотно звучащия над главите ни Космос? Двата ми майчини рода, перущенският и калугеровският, са клани от фанатици, насъсквани именно от добри тълкуватели на тази велика Книга за праведния мюсюлманин, мой брат по участ, може би и по кръв върху планетата Земя.


    А може би сме твърде наивни да повярваме, че Библията е нещо повече от творение на собствените ни представи за двуединството Бог/Сатана, което е ядро на нашата жизненост? Както всяко дело на човешкия разум, и Библията представя нещата пристрастно, едностранчиво, настойчиво. Истината е далеч по-разнолика от човешките ни мерки и сравнения. Всъщност, природата, 
като част от Космоса (от красотата), е безразлична към собствените си деца, и особено към нас, човеците. Вместо да живеем с реалността, ние се самоизтребваме, обхванати от лудостта да пренаредим, да покорим всичко, което ни се мерне пред очи.

    Най-претенциозна сред религиите 
– Исляма в основната, т.нар. фундаментална версия, подир 11 септ. 2001 г., всекидневно напоследък доказва колко безразсъден може да е сляпо вярващият, когато е в плен на схема, и как грандоманията го прави неспособен да проумее величието на смирения вярващ пред другите хора.

    Първи грях на Исляма във фундаменталната му версия, извор на нещастия, е пренебрежението към жената, поставянето й в ролята на домашно животно, за да ражда и величае своя насилник и духовен наставник мъжа. Оттук и безразличието към живота, на първо място – към собствения му живот у фанатика-ислямист. Този мой събрат по разум си е въобразил, че е любимец и праведен пред Ужаса, който твори в чест на Аллах. Но нали Аллах е висш образ на Доброто!

    Да приеме човек Озлоблението за висша добродетел, покровител и съдник, не е ли лудост в най-перфидния й вид! Да слави този Велик образ двайсет и четири часа в денонощието, пет пъти по за час заровил главата си между раменете, коленичил, опрял чело в земята, т
ова ли е върховен израз на почит към Световния суверен!

    Захванах се да чета "Alles, was man wissen mus" на немския изкуствовед Дитрих Шваниц, книга, преведена на български под наслов "Речник на общата ни култура". Нищо ново до стр. 39 от общо 418 не откривам.

   
04.10.2004

    За кратко съм се изкушавал да коментирам отношенията между държавата ни и човека – тип средностатистически гражданин, чийто манталитет, език, вяра, история и култура са български. Каквото и да се рече, българите – с най-ниска раждаемост в Републиката, сме и най-унижаваните, най-притеснени в собственото си отечество. Този мой сънародник не може да очаква милост от държавата, нито благодарност поне проформа! – че честно плаща куп данъци, налози, отнемащи му между 40 и 75 процента от приходите... Не, не говоря за мутрите и висшата прослойка управленци.

    Българите сме търпелив народ, ала просветлението идва при смирения само когато е съхранил духовната си енергия. Духовните ни първенци отдавна не са си на мястото: хленчат повече от всички унижени и оскърбени. И от хленч, вайкане и мърморене по медийните трибуни, от снобския им брътвеж нищо се не получава.

   
06.10.2004

    Две открития през първите дни на октомври от археолозите в България: Георги Китов – царско погребение от епохата на траките в могилата Малка Косматка край градчето Шипка, Казанлъшко; Божидар Димитров – златно съкровище отпреди 2500 г., предвещават онова, което преди десетилетие Ванга каза: земята ни е люлка на древна цивилизация.

    И на този фон сме свидетели на типични за нашенския адет кавги: полицаи с маски претърсват... археолозите, все едно то са не археолози, а кокошкари, селски тарикати някакви си. Държавата, която се грижи косъм да не падне от кратуната на наглия престъпник, учените археолози и историци, изобщо 
– хора, върху чийто труд градим националното си самосъзнание и достойнство, тази моя странна Държава ги третира като престъпници. Защо!

   Водещите 
– младежиот сутрешното неделно предаване "Сблъсък" по бТВ, се гаврят с доцента-археолог и мой съгражданин Георги Китов. Културата на държавно ниво у нас се управлява от смешник – министър Божидар Абрашев, който дотук не е отпуснал ни лев за археологическите експедиции, и тези експедиции, кажи-речи, на самотек работят, с подаяния от... мутри, или както щете ги назовете, т.е. съмнителни благодетели, същите, които в опоскана България не си знаят парите, шетат, заели образ на стопани, та от тях и министрите, и депутатите в Народното ни събрание, са в трепет. Ей тези наглеци паралии се загрижили за националното ни самочувствие. Националното ни самочувствие стана зависимо от идиота, дето ще заварди улицата между две кьошета, за да си отпразнува купона с курвите, да си направи театрото колко е лъскав и важен, та движи с кортеж от копои-телохранители около себе си.

(1940-2004)

    Немският професор историк и философ Дитрих Шваниц сътворил популярна версия (очевидно за невежи и лаици) на Европейската ни културна история от две хиляди години до днешния ден, представя Немската нация като основен двигател на съвременната цивилизация от 1500 г. след Хр. до наши дни. Красиво! Западът придърпва килимчето под задника си, а ние – Ost Европа на туземците, и  особено Югоизтокът на Континента, задният двор, бъкан с онези тъмни балкански субекти и старите им коли и мебели... ние, казвам, сме в нечии светли очи кофти негатив, т.е. варварите на днешна Европа. 

    До стр. 87 откривам две блестящи в невежеството си твърдения от страна на боготворения от западноевропейската читателска аудитория немски професор:

    1) че кирилицата е назована по името на създателя й Кирил**; и 
    2) че южните славяни са българи, гърци и унгарци***

    За подобни случаи, дето имаме хубав лаф, остава само да влезе убитият. Ама мене, българина, семка на клани от башибозук два православни рода, именитият професор не ме кефи; кефят ме умниците родни, допуснали този опус в обращение на нашия книжен пазар, че и рекламите им да чета**** като за епохален научен труд.
    Абе, тези самовлюбени американци, западноевропейски гарги с университетска титла и пр. разхвалени умници, българите за смотаняците на Европа ли ни смятат, или вече решиха, че са открили село без кучета?

Пловдив – европейска културна столица 2019 

Plovdiv, 6 oct. 2004  edited 26 apr. 2018
_____
* Слави Трифонов, чета напоследък, в 2007 г., когато набирам на компютъра си този текст за Internet, наричал двамата симпатяги Иван и Андрей опосуми. Опосумът е миризливо животинче с хубава кожа, която се употребява за шапки, яки, окантване на връхни дрехи, маншони за дами и изискани господа.
** Кирилицата е допълнена за славянската говорима реч версия на елинската буквена система, докато творение на Кирил е глаголицата.
*** Тези две "епохални" открития на немската историческа мисъл са съответно на стр. 57 и 65 от зле преведеното на български език издание.

**** Възможно ли е образование без познание върху историята? Нали историята е в основата на всяко обучение и възпитание? Само онези, които знаят основите на собствената си култура, развиват разбирането за себе си и собствената си идентичност. Историята не са облицовани годишни стойности, а ситуации от миналото. Почитаемият Дитрих Шваниц ни превежда през вековете, от самото им начало до най-новото съвременно понятие за култура: разбираемо, остроумно, иронично към познатото. (Реклама, буквално преведена от немския оригинал.)
    Или пращящо от подмазване поръчителство на родните свахи в издателския бизнес:
    След петнадесет издания и огромен интерес и успех в Германия, предлагаме на Вашето внимание този впечатляващ поход на ерудита Дитрих Шваниц през историята и културата, които всеки цивилизован европеец трябва да познава. Шваниц разкрива с хумор и разум онова, което всеки цивилизован европеец трябва да знае. Книгата доставя удоволствие от четенето и в същото време от нея се научава много. Вж. https://www.helikon.bg/books/41/-%D0%A0%D0%B5%D1%87%D0%BD%D0%B8%D0%BA-%D0%BD%D0%B0-%D0%BE%D0%B1%D1%89%D0%B0%D1%82%D0%B0-%D0%BD%D0%B8-%D0%BA%D1%83%D0%BB%D1%82%D1%83%D1%80%D0%B0_27109.html#book_info

Ars Poetica – ЖИВОТЪТ СЕ ИЗНИЗВА

ЖИВОТЪТ 
СЕ ИЗНИЗВА 

Във тънките ти мрежи уловен,
със себе си не знам какво да сторя,
животът се изнизва като ден
априлски зад прозореца затворен.

В коприна и сатен е вечерта,
и ето, бих си тръгнал безвъзвратно,
готов и глупостта си да простя,
и клетвите ти миналото лято.

Достатъчно е да те има, знам –
където и да си, пак ще те мисля;
човек навярно е най-много сам,
когато, влюбен, любовта потиска.

Пловдив – европейска културна столица 2019


Plovdiv, 13 uli 2012 – edited 26 apr. 2018

сряда, 25 април 2018 г.

Ars Poetica – ИЗКУШЕНАТА ВЕДНЪЖ ДУША

ИЗКУШЕНАТА ВЕДНЪЖ ДУША

Ти обеща й Райските градини,
а в тръните от страст я насади;
сега и просяк сляп оттам да мине,
събужда похот в нейните гърди.

Умът й вино евтино опива
и тя – кралица на безлунна нощ,
е трижди по-коварна и красива,
узнала теб, мъжа проклет и лош. 

Вълната тъй към огъня се втурва
в прегръдка страстна да го угаси
и плахото момиче става курва,
прикрило голотата си с коси.

Тя докато е жива ще те помни, 
насън ще мами други с нежен глас –
изящна амфора, а всъщност стомна,
нещастна от любов, разбита с бяс. 

Пловдив – европейска културна столиця 2019

Plovdiv, edited 26 apr. 2018

вторник, 24 април 2018 г.

Ars Satira – ЕЗЕРОТО АРИАНА

 ЕЗЕРОТО АРИАНА

Представяте ли си, госпожо,
Русия върнала си Крим!
Отнюдь, това е невъзможно,
нам Крим си ни е обходим.

Ще ги накажем, ще ги смажем,
хем с люти клетви кат един
на Чичо Сам за да докажем,
че френд сме му незаменим

с два стари бойни самолета,
тук-там несрязана ракета,
шест-седем танка след ремонт
и газ до дупка чак до Дон.

Че ние, сестро, сме от тия,
за чест едничка пак готов –
на всяка манджа мерудия,
на гол тумбак чифте пищов.

 Пловдив – европейска културна столица 2019

Plovdiv, 25 apr. 2014 – edited 25 apr. 2018
–––
* Управляват ни авантюристи. Илюстрациите са от май 1970 г., втора група на випуск 1967-1971, специалност Българска филология в Софийския университет. Бел.м., tisss.

Документи – ТЕЛЕВИЗОР С ОГРОМЕН ЕКРАН

ТЕЛЕВИЗОР С ОГРОМЕН ЕКРАН

   Купих си преди около две години телевизор с огромен екран, надявах се да ми носи радост и веселие, ала през огромния цветен екран в дома ми нахлуха неканени сума политически наглеци и техните оръженосци – куп пропаднали типове с по няколко присъди за изнудване, кражба, побоища. Върхът на менажерията от турски и испански сериали обаче е дебелак, който с жестове и лигав глас на идиот от Варна върти шкембе край паници и тенджери в тв-студиото.

    Ей този най ме дразни, та не смея да си пусна телевизора. Което иде да покаже, че понякога дребен тарикат е в състояние да ме извади от кожата, докато големите далавераджии в политиката ги минавам метър. Боже, нека ме отмине тази чаша!
 Пловдив – европейска културна столица 2019

С поздрав: Уилям Шекспир, 24 апр. 2018