ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (940.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (940.)

  Лесно е да раздаваш присъди. О, това нещо се удава изключително леко! Тънкостта обаче е да разбереш защо са толкова нагли онези, които те дразнят. – Аноним (1947)

  14 maj 2001

НАГЛОСТ И ВЪЗТОРГ (2.)  

Qued antea fuit impetus nunc ratio est*

  
  "Колкото е по-развита рефлексията, толкова по-умело тя успява да се овладее"** Отвращава просташкият маниер да изтъкват своето, като унижават и демонизират опонента, зачерквайки всякакви качества и човешки черти у него. Ето, това прави, това демонстрира напоследък писателят Николай Хайтов! И не виждам начин да се съглася с него – не долюбвам простака, пък ако ще да ми се явява и в образа не на писателя Хайтов, ами на султан Абдул Хамид Великолепни... "Интересното винаги съдържа рефлексия към себе си, така в изкуството интересното винаги пресъздава заедно със себе си и своя творец. Младото момиче..." и пр. Отнесена към изкуството, аналогията с непоквареното момиче изглежда многозначителна (бел.м., tisss): "Най-благоприятното за едно младо момиче е да получи свобода, но и да няма достъп до удобния случай. По този начин то става хубаво и бива предпазено от опасността да стане интересно (...). Човек, който притежава развито естетическо чувство, винаги ще намери, че момиче, което е невинно в дълбокия или истинския смисъл на думата, би трябвало да му се яви забулено..."***

  Тази страст у Хайтов не е обикновената нашенска простотия; тя е отсъствие на по-дълбока основа за уважение. "Диви разкази" са сред най-доброто в съвременната ни Българска проза, и това е авторът сред съвременните ни български писатели, когото поставям най-високо; възможно ли е в лудешкия натиск, макар да има основания за Радой Ралин, писателят Николай Хайтов да се проявява като елементарен тип, когато е автор на блестяща белетристика?! А защо да не! "Не желая нищо, което да не бъде в истинския смисъл дар на свободата. Такива средства ползват слабите прелъстители. Но какво ли могат да постигнат те? Онзи, който не умее да оплете едно момиче дотам, че личните му желания да бъдат изричани от момичето, той е и си остава абсолютен некадърник. Не бих завидял на неговата наслада".**** Отнесени към художествената литература и публицистиката, тези еротомански редове у Сьорен Киркегор откриват корена на моето дразнене от адета у големия Хайтов безмилостно да налага мнението си, като с авторитета, с таланта си мачка далеч по-нежни и далеч не толкова злостни в самолюбието си характери. А може би вече е дошло времето и така тачен, но и така обладан от представата за собственото си величие типичен грандоман бъде поставен на точното му място в националната ни менажерия от шаячни, с аромат на възкисела байганьовска пот характери. Кой съм, да го съдя! Българин съм, нищо повече. И като простосмъртен, а мога ли да си позволя да слизам до неговото ниво?! Казват: когато Дяволът реши да изрита някого в слабините, рита го не с копитото, ами с човешкия си крак. Изкушен съм да докарам до бяс. В такъв случай този тип самовлюбени са моята слабост, обичам ги както котка си пада по мишленца или както окото зад микроскопа внимателно изучава спазмите, реакциите на прищипнатия жабешки мускул.

  От една страна, Николай Хайтов е незаобиколима личност сред творците на моята България, самороден талант. Възхищавали са ме някои от текстовете в сборника със записки "Вълшебното огледало", легенди и истории от Родопския край, сценарият на сериала "Капитан Петко войвода", който сериал залепяше някогашната България за телевизора, епичните му изследвания за кощунствата на идиоти с костите на Левски. От друга страна, липсата на чисто академична култура – въпреки че Николай Хайтов официално е академик, липсата на онзи тип цивилизованост – леко скучноват, малко досадно приветлив, все пак предпоставка за интелигенти дебати по важни за нацията дела. Та това качество у него си е чиста проба липса на възпитание, Боже мой!

  Хайтов не идва на голо място, нито е първи в тази форма на безогледно отрицание. Мнозинство от големите личности в Най-новата Българска история са хора именно от този сорт, личности наедро скроени, с едри щрихи, със замах: Раковски, Бенковски, Стамболов, Стамболийски. И как губят тези мили родни фигури пред личности с по-друг душевен строй, като например Климент Охридски, ученик на Константин-Кирил, Патриарх Евтимий, Пайсий Хилендарски, Софроний Врачански, Васил Кунчев-Левски, Алеко Богориди, Александър Малинов, Борис ІІІ, акад. Михаил Арнаудов, Иван Башев – някогашния външен министър на онази България, когото убиха на Витоша. Едните стоят предизвикателно героично. На вторите като да са им любими сенчестите места; у тях откривам далеч повече духовност, и именно те ме зареждат с оптимизъм и вяра за България.

  19 maj 2001

  

  На днешния ден слезе от печатарските машини на пловдивската Полиграфия брой първи на строго политическия вестник "Демократическо знаме"... Тщеславието ми настоява, че 19 май ми е личен празник. Вестникът беше сред най-първите различни издания в пост-социалистическа България. Като основател, главен редактор, опитвах да въведа уравновесения тон на писане още съвсем в началото на развихрящия се Пир на посредствеността*****, когато подир мъртвешкото шептене от трийсет и двете години власт на БКП започнаха едно подир друго да падат табутата и националното медийно пространство взе да се изпълва с кресливите речи и призиви за мъст, което десетилетия по-късно ще се изясни, било начин бившите мекерета и доносниците на Държавна сигурност и властта да се докажат като първи демократи пред доверчивия народ. Никой като да не подозираше, че именно фанатичната "справедлива" ненавист иде от стила на говорене и писане в бившата партайска ерзац-журналистика. Замъти се бързичко информационното пространство и помогна на палачите и мародерите да се преоблекат и обновят, да се изваят пред наивните нас – потресени от наглостта, да се изваят в образи на родолюбиви професионалисти и първите, ако не и единствени истински демократи и антикомунисти в Републиката.

  Вече уморените силно застарели партийни величия и шефове от годините на соца отстъпиха място на младите хищници, помогнаха им да се вградят в едва оформящия се политически, банков и стопански елит, да понатрупат първоначалния си кредит от доверие сред въодушевения, обхванат от велики очаквания народ. Спомените около правенето на вестника и сега ми носят куп горчиви послания, ала и известна гордост пред себе си, че още в първите еуфорични месеци на Демокрацията от края на 1989 и цялата 1990 г. съм налучквал кое-що от ловката манипулация, на която обикновеният българин бе подложен. Вълкът козината си мени, а нрава никога! В материален битов план съм си същият, докато услужливи някогашни приятели и съмишленици: Теодор Димитров, Спас Гърневски, Златка Русева, Христо Марков, Андрей Захариев, членове на онази най-първа за България Демократическа партия с централа в Пловдив – сега разбирам! – гледали преди всичко себе си да уредят в парвенюшкия лъже-елит.

  Дали са успели да се впишат по върховете на държавата не е съществено. Важното е, че се представяли за едно, а били нещо съвсем друго... Можеш ли да си щастлив в бягство от себе си! Ето защо извършилите компромис с нравственото се ограждат с монолитни крепостни зидове, копаят ров между своите затворени тайни общества и нацията, притесняват ги естествените човешки взаимоотношения. Когато пък тръгнат из множеството, когато излязат от луксозните си обиталища да говорят с обикновени граждани на Републиката, това е мероприятие – шествие, театър на популизма, и пак фалш, фалш и суета... Питал съм се преди, например, защо естрадната глезла Бисер Киров (1942-2016) силно ми напомня на екс-президента Петър Стоянов (1952), т.нар. от мазните пловдивски майнички Бате Петьо. Актьорът Георги Мамалев правеше фурор на представленията си с репликата: "Бисер Киров – целият в бяло, целият в зъби!"

  Дребни мизерии съпровождаха политическия вестник "Демократическо знаме" от раждането му, та до мига, в който ми писна да обикалям с жигулата си, натъпкана със снопове от най-пресния брой, и реших да го спра. Но вестникът изразяваше моя стил, манталитет, лична философия, независимо колцина и доколко разнопосочни са били авторите и сътрудниците ми от България и от чужбина. Доколкото съм могъл, пазил съм на не един от авторите личното му достойнство: дотам, че да бъда заподозрян в мекошавост. Фразичката "комунистическа подлога" как да забравя?! Чух я по повод интервю с човек от "вражеския лагер", журналиста Георги Найденов, бивш областен кореспондент на БТА в Пловдив. Така стояха нещата в действителността: нормално, разбира се, и вината, съзнавам, си е у мен. Но това няма как да ми развали празника. Имам повод да празнувам, че си останах, какъвто съм.

  Мили татко! Дърводелецо, Мълчаливецо, да можеше да ме зърнеш отнякъде! Нали не съм те разочаровал? Защо да казвам, че това за мен бе повече от заклеване: няма как на своето семе предател да стана. Огъвай се, тревице жилава, доземи се огъвай, но си длъжна да продължиш този стил на уравновесеност, отдръпнат в себе си, и пак със самоирония и ирония към света – стил, зададен от Великите наши първоучители на България и на християнската ни хилядолетна цивилизация.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 1 apr. 2022

Илюстрации:

- Сьорен Киркегор (1813-1855), пръв философ на екзистенциализма.

- Черквата в преустроената от цар Иван-Асен II през 1231 г. крепост.

___
* (Лат.) Където преди са царували диви страсти, сега цари разумът.
** Сьорен Киркегор, "Дневник на прелъстителя", с. 62.
*** Цит.съч., с. 113.
**** Цит.съч., с. 151.
***** Нейчо Неев (1948), от 1990 до 1993 г. член на Координационния съвет на СДС, през 1992-1993 г. министър на транспорта и зам.министър-председател на Министерския съвет в правителството на проф. Любен Беров, Нейчо Неев е автор на крилатата фраза "Ега ти държавата, щом аз съм й вицепремиер!" 

Бел.м. tisss.