ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН
ПЛОВДИВЧАНИН (737.)
И предадох сърцето си, за да позная мъдростта, лудостта и безумието. И познах, че и то е гонене на вятър. Защото в много мъдрост има много досада; и който увеличава познанието, увеличава печал. – Еклисиаст
16 uli 2005
СЕКСУАЛНОТО ПРИВЛИЧАНЕ И ПИСАНЕТО (1.)
Всяко нещо си има период на узряване, а мечтата ми за книга продължава да зрее. Топи се животът ми и вече не съм сигурен, че тази мечта изобщо заслужава толкова усилия, търпение, смирение. Всичко останало пренебрегнах – любов, кариера, свое семейство, и защо ми е тази книга?! Позачетох се в стиховете на Жак Превер (1900-1977) и ме порази пак онази вакханалия на словото, което просто диша и се вълнува, руши каноните на класическата форма на стиха и вае изящен образ на неподкупната човешка душа именно чрез детайли, които често не забелязваме.
Голяма школа е Превер, той явно е противоположното на строгостта във формата у неговия връстник Ърнест Хемингуей (1899-1961). Разточителен, а и жизнелюбив както горещ фонтан – първият; сдържан, самовлюбен, но и човеколюбив – вторият. Автори като Превер живеят по-дълго и издъхват най-обикновено от естествена смърт, докато перфекционистите на формата понякога и се самоубиват драматично показно с ловна пушка... именно на 3 юли, ден преди Националния празник на своето Отечество.
Голяма школа е Превер, той явно е противоположното на строгостта във формата у неговия връстник Ърнест Хемингуей (1899-1961). Разточителен, а и жизнелюбив както горещ фонтан – първият; сдържан, самовлюбен, но и човеколюбив – вторият. Автори като Превер живеят по-дълго и издъхват най-обикновено от естествена смърт, докато перфекционистите на формата понякога и се самоубиват драматично показно с ловна пушка... именно на 3 юли, ден преди Националния празник на своето Отечество.
20 uli 2005
Постоях на верандата с изглед на юг, към Родопите. Поне половин час се любувах на пищната зеленина и на утринния бриз с дъх на свежест. Цветята ми цъфтят, сякаш са полудели в артистична безреда. Листа си нямат толкова колкото китки. Полях ги и отидох да седна на северното си балконче, току сред клоните на липата, да погледам изгрева на слънцето – изгревът, това чудесно космическо събитие, което – унесени в делничната врява и сивота, преставаме да забелязваме, щом почнем да удушаваме с две ръце детето у себе си.
Липата откъм кухничката ми се извишила на метър-два над парапета, а мушкатата в бяло и яркочервено греят ли, греят. Сварих си силно кафе, отпивам по глътка, мисля си: Ей тъй подреден, така щедър си, Живот; да не се пречкат неприятните хора, доста повече да съм постигнал. Двама, които ги имах за приятели, ме измамиха. Виждам как почти всеки тук наоколо – получил и най-малко власт и влияние, съсипва всяко нещо, което успее да докопа. И кърви в космичното* великолепно утринно небе тревожният въпрос: Какво постигнаха всички тези побъркани егоисти, станаха ли по-щастливи?
Може ей би така, като ми се съпротивява Мечтата и като ми попречиха и пречат да я осъществя, тя се утвърждава у мен, тропа с краче, присвила устни, с пламтящи очета ме гледа. Живея като монах-отшелник напоследък. Само кандило и икона ми липсват! Опипвам, оглеждам внимателно подробностите наоколо и пак ми е хубаво, макар без усещането на тръпката по жена.
* * *
Жените са чувствителни същества, силни, изключително зависими от биологичния си часовник, който им диктува кога мъж да си потърсят, кога и дали, деца да раждат, да чезнат по рожбите си и да се състаряват, подреждайки гнездото с вещи, купчината вещи за семейството, в плен на Времето, което при тях много по-бързо лети. Мъжете, постигнали висини, в повечето случаи са самотници. Богочовекът Иисус, ап. Павел и останалите апостоли, Васил Левски, Карол Войтила – поминалият се наскоро римски папа, ала и изчадия, като Сталин, Хитлер и пр., са самотници в личния си живот. Това закономерност ли е? Като си помисля, все същият хлапак съм си в отношението към момичетата; само дето по-дълбоко подтиснах изкусителната страст към прегръдките и целувките, към галенето и милувките. От време на време изпитвам потребността да галя и прегръщам, да милвам по косите и кожата жена, ара все повече се убеждавам: самотата е обичайно състояние на духа.
Гледам жени как ловуват и си казвам: Леле, колко са зависими от материалното и как силно ги привлича лъскавото, успехите у мъжа! А точно с тези две неща не мога да се похваля, пък и не ми е нужна такава сврака, понеже ще посегне да ме превръща в придатък на материалния си стремеж към уют и уседналост. Двете ми дъщери: и те са като мен, доколкото ги преценявам, самостоятелни са и са ми свободолюбиви и не мога да си ги представя в сътрудничество с мъж, за когото би пренебрегнали женския си вроден егоизъм.
* * *
Вчера захванах да набирам на компютъра стихосбирката "Порто Фино". Наистина е чаровно съчетанието от Нехайство, Самоирония и Печал, което излъчват текстовете, като "Парашутист", "Герберът", "Рогата". Подтекстът: че нещата от живота не бива да се вземат твърде насериозно, че всички сме мимолетни, ефимерни, преходни на този свят; всичко ни е търсене на хармония чрез рушене на установени граници и забрани. Текстовете в сборника "Порто Фино", според мен, напомнят грубо дялан монолит, от чиято сърцевина би трябвало да струи човечност и нежна представа за едрите неща, като стойност в съзнанието и душата. Подхода заимствам от Превер, ала с разликата, че Превер е по-сантиментално-патетичен. "Където двама се обичат, на тяхна страна съм, с тях съм" (предадено по смисъл**) лирическият ми двойник или моят резоньор не би изрекъл толкова категорично, защото е повече отдалечен и по-ехиден – струва ми се. А и дистанцията е нужна, за да се оставят героите самостоятелни, автономни в чудатата си логика.
Това, както при Превер – гражданин на Париж и на Франция на мислещите тръстики с добро самочувствие, са си сюжетни текстове и ситуации, при всичката условност на понятието "сюжет" в случая; случката – като въздействаща атмосфера, е оставена да говори без авторска намеса. Макар тук-там да се изкушавам и да хвана бика за рогата. В показността на нехайството към рима и ритъм има и вслушване в сърдечния ритъм у човека, че никой нормален не бъбри в мерена реч, нали! Нехайството, обаче, е само трик, заблуждаваща маневра, която цели да изкуши четящият да оспорва автора, като институция трезва, обективна подобна на Господ Бог, но безмилостна към драмата на своите марионетки в шоуто, наречено лирика или проза. Нежността при текстовете от "Порто Фино" би трябвало да има влиятелен съмишленик именно в огрубяването и в нехайството към т.нар. висок поетически слог. Такава ми беше идеята за формалната страна на сборника, който продължава май сам да се пише. Текстовете се подреждат в колонии като коралов риф и не ми остава друго освен да се дивя как пред очите ми от делничната сивееща пяна се ражда нещо красиво (поне по замисъл).
Следва
Липата откъм кухничката ми се извишила на метър-два над парапета, а мушкатата в бяло и яркочервено греят ли, греят. Сварих си силно кафе, отпивам по глътка, мисля си: Ей тъй подреден, така щедър си, Живот; да не се пречкат неприятните хора, доста повече да съм постигнал. Двама, които ги имах за приятели, ме измамиха. Виждам как почти всеки тук наоколо – получил и най-малко власт и влияние, съсипва всяко нещо, което успее да докопа. И кърви в космичното* великолепно утринно небе тревожният въпрос: Какво постигнаха всички тези побъркани егоисти, станаха ли по-щастливи?
Може ей би така, като ми се съпротивява Мечтата и като ми попречиха и пречат да я осъществя, тя се утвърждава у мен, тропа с краче, присвила устни, с пламтящи очета ме гледа. Живея като монах-отшелник напоследък. Само кандило и икона ми липсват! Опипвам, оглеждам внимателно подробностите наоколо и пак ми е хубаво, макар без усещането на тръпката по жена.
* * *
Жените са чувствителни същества, силни, изключително зависими от биологичния си часовник, който им диктува кога мъж да си потърсят, кога и дали, деца да раждат, да чезнат по рожбите си и да се състаряват, подреждайки гнездото с вещи, купчината вещи за семейството, в плен на Времето, което при тях много по-бързо лети. Мъжете, постигнали висини, в повечето случаи са самотници. Богочовекът Иисус, ап. Павел и останалите апостоли, Васил Левски, Карол Войтила – поминалият се наскоро римски папа, ала и изчадия, като Сталин, Хитлер и пр., са самотници в личния си живот. Това закономерност ли е? Като си помисля, все същият хлапак съм си в отношението към момичетата; само дето по-дълбоко подтиснах изкусителната страст към прегръдките и целувките, към галенето и милувките. От време на време изпитвам потребността да галя и прегръщам, да милвам по косите и кожата жена, ара все повече се убеждавам: самотата е обичайно състояние на духа.
Гледам жени как ловуват и си казвам: Леле, колко са зависими от материалното и как силно ги привлича лъскавото, успехите у мъжа! А точно с тези две неща не мога да се похваля, пък и не ми е нужна такава сврака, понеже ще посегне да ме превръща в придатък на материалния си стремеж към уют и уседналост. Двете ми дъщери: и те са като мен, доколкото ги преценявам, самостоятелни са и са ми свободолюбиви и не мога да си ги представя в сътрудничество с мъж, за когото би пренебрегнали женския си вроден егоизъм.
* * *
Вчера захванах да набирам на компютъра стихосбирката "Порто Фино". Наистина е чаровно съчетанието от Нехайство, Самоирония и Печал, което излъчват текстовете, като "Парашутист", "Герберът", "Рогата". Подтекстът: че нещата от живота не бива да се вземат твърде насериозно, че всички сме мимолетни, ефимерни, преходни на този свят; всичко ни е търсене на хармония чрез рушене на установени граници и забрани. Текстовете в сборника "Порто Фино", според мен, напомнят грубо дялан монолит, от чиято сърцевина би трябвало да струи човечност и нежна представа за едрите неща, като стойност в съзнанието и душата. Подхода заимствам от Превер, ала с разликата, че Превер е по-сантиментално-патетичен. "Където двама се обичат, на тяхна страна съм, с тях съм" (предадено по смисъл**) лирическият ми двойник или моят резоньор не би изрекъл толкова категорично, защото е повече отдалечен и по-ехиден – струва ми се. А и дистанцията е нужна, за да се оставят героите самостоятелни, автономни в чудатата си логика.
Това, както при Превер – гражданин на Париж и на Франция на мислещите тръстики с добро самочувствие, са си сюжетни текстове и ситуации, при всичката условност на понятието "сюжет" в случая; случката – като въздействаща атмосфера, е оставена да говори без авторска намеса. Макар тук-там да се изкушавам и да хвана бика за рогата. В показността на нехайството към рима и ритъм има и вслушване в сърдечния ритъм у човека, че никой нормален не бъбри в мерена реч, нали! Нехайството, обаче, е само трик, заблуждаваща маневра, която цели да изкуши четящият да оспорва автора, като институция трезва, обективна подобна на Господ Бог, но безмилостна към драмата на своите марионетки в шоуто, наречено лирика или проза. Нежността при текстовете от "Порто Фино" би трябвало да има влиятелен съмишленик именно в огрубяването и в нехайството към т.нар. висок поетически слог. Такава ми беше идеята за формалната страна на сборника, който продължава май сам да се пише. Текстовете се подреждат в колонии като коралов риф и не ми остава друго освен да се дивя как пред очите ми от делничната сивееща пяна се ражда нещо красиво (поне по замисъл).
Следва
Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа
Plovdiv, edited on 25 sep. 2021
Илюстрации:
- Папа Теди (Хемингуей) в компания на млада дама.
- Част от пловдивския булевард Шести септември***.
____
* В първичния смисъл на гръцката дума "коsmos" (красота).
** В превод на Валери Петров идеята звучи ето как в музикалното стихотворение "Барбара":
...Спомни си, Барбара, и моля те, прости,
че без да се познаваме, говоря ти на ти –
макар за миг видени, макар и отдалече,
щом двама се обичат, на ти със тях съм вече...
Оригиналът напомня ромол на дъжд по тенекиите на покрив с повтарящите се съчетания на сонорния звук "р".
*** Залепена за ъгловата сграда (вдясно на фотографията) бе старинната двуетажна къща с голям балкон над тротоара, където някога със семейството си живееше третият от Харманлийските петима братя Бояджиеви, чичо ми Насо (Атанас), когото преди Девети 1944 г. в полицията често пердашили дявол знае за какво, а след Девети едва се разминал със смъртта, макар жестоко пребит в Окръжното управление на Народната милиция, че прогонил с метална тръба от дома си петима милиционери, дошли да го арестуват след битова свада (хвърлил заядлива съседка от втория етаж). Описал съм по думите на сина му, братовчеда, по-обстойно случая в друг текст. Бел.м., tisss.
.jpg)
.jpg)
