Времето

Времето
Моята обсерватория

Общо показвания

петък, 2 януари 2015 г.

Публицистика - ПИСМА ДО ЕДНА НЕПОЗНАТА

                                ЛЮБОВТА Е ГОЛГОТА
                         Image


      05.11.2001. Край. Край на Re. Няма такава личност и никога не е била. Спокоен, най-после знам какво да правя оттук-нататък със себе си. 


      09.11.2001. „Липсва ни именно взетото, с нас е, което не взехме”... Гатанка, затруднила Омир, зададена от децата на рибарите от остров Хиос. Изпаднал в затруднение, Омир умрял, без да разгадае вложеното послание в тая уж детска гатанка. 

      Вземането е акт в материален смисъл; невземането е духовен жест – именно то е, което ще следва Невзелия, ще си остане вечно обновяващ се спомен за него, Непосегналия да се възползва. То е не гатанка, а по-скоро сентенция, мъдрост, афоризъм от зората на хилядолетната ни цивилизация. 


      25.11.2001. Кой съм? Глас от преизподнята на битието, глас, който шепти, но съвсем не е смирен. Защо съм в тоя свят? Явно - не съм нужен; скрито - ида от мъртвите да кажа нещо, което и за мен е неясно. Мечтая хармония, а срещам враждебност. Не мога да си представя живота без тая бясна съпротива на материалното и посредственото срещу ми. Лицемерничи, усмихва се ехидно, крещи ми назидателно то: „Отрепка си. Умозрителен и непохватен си, само внасяш смут, чуждо ти е мъдрото спокойствие”

      И що да сторя; от себе си не бягам; това съм - не посягам да се кръстя пред икони, защото Бог (ако го има) е у нас; Той отваря хоризонти, пространства, наситени със светла печал. Кръстенето - ако някога го сторя, ще ми е от лицемерие; който ще да се кръсти, мене не ми се полага да се кръстя пред мене си. 

      Любовта е Голгота. Предават те тъкмо ония, които обичаш. Не им се гневи, защото не са те разбрали; търсели са друго у теб, и това е тяхната грешка. Не откри досега истинската Мария Магдалена, може би изобщо няма такава жена в тоя свят. Ала не съжалявай за Илюзията, че има такова същество. Тая илюзия поддържай жива и свежа у себе си и не се отричай от нея, защото истинският мъж е като Зорба Гърка: живее и твори в илюзии, нерядко – в чест на тоя измислен от печал и мъжки копнежи женски образ. 

      Това трябваше да се случи, трябвало е многократно да ти се случва и е закономерно, защото точно в изпитанието човек открива най-очевидно какъв е вътрешният му състав и защо е на тая земя. Вече знам кой съм – водач на слепци и глухонеми. Нито ме виждат, нито ме чуват, но знам техните желания и мечта да живеят пълноценно и според вярата и нравствеността. 

      По-грешен съм от мнозина, но кожата ми е загрубяла отвън, за да е отвътре нежна и уязвима. Колкото по-уязвим съм, толкова по-силен ставам. Колкото по ме бият по лице, толкова по-висок се усещам. Величието ми на простосмъртен е именно в униженията и оскърбленията спрямо моето. Нещастни – убивайки мен, себе си погубват, понеже нищо тяхно не съм пожелал, а те хем моето взеха, хем ми се гавреха в лицето, като лукаво се облазяваха от присъствието ми сред тях. 

      И ще си отида и аз по реда. Други ще заговорят в тоя стил, който не аз съм измислил и не от тщеславие е роден, а от покайване. А може наистина да съм се главозамаял, самовлюбен и луд да съм станал сред тълпи от трезви и разумни? 

      - - - - 

      Колко объркана ми се представя Re.! Преди двайсетина минути се обади да каже, че се пренася у Новичкия, за когото – доколкото става ясно, планира да се омъжи. Но то е вече чужда съдба, не бива да ме занимава. 

      Свободна ли е в своя избор? Какво има на ум, та ме държи в течение на объркания си живот? Не знам, смислен отговор нямам. Казвам си: ще поживеем – ще се изясни. Но не си пожелавам раздвоение като нейното. И за какво??? С каква идея, в името на коя кауза? 

      Около нея – грохот от ръкопляскания и овации, публиката най-после е щастлива около нея; единствен може би, мисля, че греши, особено като сама се поднася в дар някому, комуто ще почерни живота за награда и отмъщение. 

      Суета... Колко страсти напразни ни носиш! Но не е ли това животът ни в цялата си величественост и пошла шарения? Казах да си запали свещица, но да е сама. Защото пред съвестта си човек не може да се изправя с друг до себе си, пред любопитните очи на други хора изобщо. 

      - - - - 

      Най-краткият път една идея относно материалното да се сгромоляса е, като не й пречиш да се осъществи докрай. Така детето не е в състояние да определи за новата си играчка скромно място в редицата на другите лични вещи, докато не се наиграе с нея до насита, именно за да свикне с нея и да престане да я възприема като нещо особено. 

      Омагьосал сам себе си, втрещен от чудото да си поиграе със стойности, което жестоко се наказва, човек не подозира колко далеч може да стигне в играта и залага сам себе си на рулетката на щастието, където всъщност печеливши няма. Печели крупието, не залагащите, ала странични хора тук не обсъждам. 

      „Любовта – това са дарове в кладата, и винаги за нищо” – твърди руската поетеса Марина Цветаева (1892-1941)*„Страшно е да вложиш себе си в другиго за нищо, без гаранции. Но само механиците на перални машини дават гаранции; животът не ги дава. И затова тъй се опасяват хората от истинската любов. Та нали тя – без нищо да гарантира – само ужасно много задължава! И затова така често се разбива в страхливостта. И нерядко по-леко е да се измислят възвишени мотиви и да се избяга, отколкото да се поеме тежестта на нейното бреме... А после занапред е пустош, обида, че животът те е заобиколил в нещо главно. А после е тъга.”** 

                     Image 

      27.11.2001. До Re.!... Не искаш да ме боли, нали? Желаеш от все сърце да съм щастлив, поне да не ми личи страданието. А може би трябва да съм весел, духовит, да стоя здраво на нозете си, когато всичко мое виждам да се люлее, в руини да рухва, да губи смисъл! 

      Имам чувството, че ме познаваш по-добре от когото и да било, но и не съм предполагал колко остро си в състояние да ме съдиш. Въобразявам си, че съм силен, точно когато съм тъй безпомощен: и едно дете с детската си логика може да ме повали по гръб. О, колко непохватен се чувствам! Как никъде не съм на мястото си! Колко излишно и неуместно е което изричам и което върша! 

      Всъщност, стоя вкопан до гърди насред вълни от пясъци. Суетен и смешен, гледан отстрани, егоист, който изведнъж открива, че не е пъпа на Вселената, а скучновато човече от периферията, от покрайнините на живота. Я-я-я, какво нещо?! 

      Имам ли свой личен живот? 

      Не. Подчиних всичко на писането и в твоя чест, Слънце. Стоящият в сянка, подземният книжен червей съм. Приех тая роля, за да не те притеснявам с мене си. Наистина, какво знаеш за моите безсънни нощи, за моите вътрешни неуредици и несъгласия! Приех тоя дял заради разкоша да се усещам обичан и необходим; нито едното, нито другото е било вярно. Леле, как боли, че и тая илюзия ми се сгромоляса! 

      Какво ли знам за теб?! 

      Била си до мен, а нехайно съм отминавал подробности от твоята горчива участ. Но и ти тъй малко си ми казвала как самотно и мизерно преживяваш край мен годините, когато би трябвало да си най-щастлива. В години, когато би трябвало да си най-щастлива, ти предлагах щастие крадешком, щастие на откраднатите мигове усамотение на Райския остров. 

      Какъв нагъл лъжец, какъв веселяк и фалшив Клоун съм бил, коте! 

      Нищо, нищо не ме извинява. Заслужил съм да ме пренебрегнеш. В тоя наш объркан досегашен живот такъв като мене не може да ти е опора. Но питам, как толкова бързо, как така друг мъж е бил посветен в твоята лична драма? Къде съм бил, когато тъжно си му разказвала онова, което десет години си премълчавала от мен? 

      Просяк съм, а Оня човек е герой. Геройски се сражава за тебе и до тебе. Позволила си му да ти стане водач през скалистите сипеи, през слънчевите дни на лятото. Когато идваше при мен задъхана, той те е изпращал почти до вратата ми. Той знаел, него си посветила, пуснала си го да оглежда храма отвътре; а къде съм бил аз?... Бил съм на пътя ви един към друг; като голям объл камък сте ме изтъркаляли встрани, и виждам – отминавате хванати за ръце напред, най-после сякаш истински, най-после докрай заедно и щастливи... 

      Това, което десет години си ми отказвала, на него си го поднесла на тепсия, поднесла си го с грациозен поклон на жена, която знае цената си и държи да я купят скъпо и прескъпо. 

      И тук си задавам въпроса: какво правя аз, работа ли ми е да те мисля, да страдам по теб? Разумът гърми: „Не ти е работа повече да я мислиш!” Сърцето обаче друго шепне. 

      От сърцето са ми тия гърчове. И не ми се живее повече с това сърце; така и не можах да го науча да тупти ритмично, звънливо като безчувствена хладна камбанка от бронз в гърдите. Тия дни времето сякаш спря своя бяг и стана тихо, много тихо, ужасяващо, космически тихо и пусто, смисъла си внезапно изгуби суетният свят. 



* * *
Най-долу в ада бих поставил предателите в любовта.
Бих плакал с тях, бих жалил, и страдал бих наравно с тях.
От суета светът пиян е – прослава, вещи, власт, пари...
ала над всичките ни драми красиво Любовта гори.

Ех, Любовта се не продава, не се разменя с нищо тя
и който не я заслужава, е най-нещастният в света.
Обичай грешния, обичай, в печална кротост разбери,
че без любов човек е никой. Красиво в любовта горим.

От почести не се нуждае, изгодата не търси тя –
сред нас лети като ухание, ала по-силна от Смъртта.
За тебе, мила, тук написах разочарован тоя стих,
Декември е у мен, но мисля, че вече всичко ти простих.

И ти пред мене пак сияеш по-лъчезарна отпреди –
Красива грешница, до края със мен в успехи и беди.
Щастлив съм, че все пак те има, че образът ти е у мен
като Жена, като Любима до сетния ми ден.

Plovdiv, redact. 3 jan.2015
______

* Цитирано от психолога Галина Башкирова в книгата „Насаме със себе си”, изд. 1977 г. 

** Цит.съч., с.214.

Ars Poetica - ДВЕ СЕСТРИ

ДВЕ СЕСТРИ

Пораснаха и двете дъщерички:
едната – въглен, другата – пшеничка.
Отлитнаха... и стаята ми няма,
усещам, стана мно-о-ого по-голяма.

И вече няма за какво да споря,
да се кося, изобщо – да мърморя.
Как всичко се оказа равно-равно,
притихнало и някакси... безславно!

Къде останаха въздишки, врява
и всъщност, вече що ли ми остава,
освен на мъничкото си балконче
да седна като уморено слонче

с кафенцето в ръка, с оная книга,
за четене която все не стига
уж времето, а ето има време
да я чета, но малко ми се дреме

и мисля да поспя, очи притворил,
да се завърна в детството отново,
когато Пловдив беше много прашен,
а пък у мен хлапакът бе безстрашен

и влизаше в двубои най-различни
естествено със жестове цинични,
а после го пердашеха до кръв,
но си остана в мен герой и пръв,

че никога без бой не се предаде...
Рискуваме, уви, кога сме млади!
А днес, уви, ни плаши самотата
и няма вече смисъл суетата.

Децата – отлетели от гнездото,
и ти ненужен виждаш се, защото
я няма някогашната им врява
и само спомените ти остават.

Plovdiv, 2 avg. 1987 – no redact. 2 jan. 2015