В двата рода: бащиния от Харманли и майчиния от Пазарджик (всъщност пришълци от Перущица и Калугерово), нямаме генерали на Държавна сигурност, нито главорези и министри преди или след Девети септември 1944 г. Това бяха обикновени българи, които живееха скромно и не зависеха от конюнктурата, а от труда си. – Аноним (1947)
1 jan. 2024
КРЪГОВРАТ НА ЖИВОТА
В реката, в древната река, води що
влачи към морето,
мен случило да се родя от две тела, в прегръдка слети.
Кога наглед случайно уж съдбата
срещнала ги двама:
моме, дошло да учи тук, а всъщност да
ми стане мама,
и момък беден – пети син, за мебелист
дошъл да учи,
но влюбил се като един сред хиляди
подобни случаи.
С какво го изкушила тя? Ех, как ли да
си ги представя!
Греховно тайнство любовта, дано все
тъй да е такава
вихрушка, болка и екстаз, когато цяла нощ будуваш
дали в теб влюбена е таз или на теб
тъй ти се струва.
Лежат далеч един от друг два трупа, всеки в своя яма,
и аз след тях ще стана труп, и нищо странно тука няма.
Били са плач, игра и смях, като в една човешка драма,
а само обич между тях си спомням. Сякаш друго няма.
Пловдив – гнездо на пошлост и култура
Рlovdiv, edited on 1 jan. 2024
Илюстрации:
- Бъдещата ми майка на 14 години*.
- Бъдещият ми баща на 16 години**.
–––
* В бяла рокля. Снимката пратила с този надпис до него
** Последният в редицата полуголи мъже. Бел.м., tisss.
На всички от моето поколение българи, родили се година-две или три преди или след края на Втората световна, които бяхме най-обикновени войничета през мирно време, но преживяното в казармата остави солен отпечатък за цeлия ни по-нататъшен живот, за което по-младите от нас няма как да знаят, но то е част от жизнения ни опит, твърде важна част, за да забравим в дни на всеобщ духовен погром. – Аноним (1947)
1 jan. 2007
ПЛОВДИВСКАТА ЦЕНТРАЛНА ЖП-ГАРА
Отмина с лятото на този свят сърцевината жълта, като жълтък в мъглата слънцето клони на Запад, вечерникът косите роши, устата жаден въздух гълта и детски пръстчета небето с марципан и восък цапат.
Вагоните изнизаха се зад завоя покрай фабриката стара, разтъпкваме се няколко връстници мъдро по перона и Пловдивската, боядисана в мизерна охра, пуста гара край нас на купища изсъхналата ланшна шума гони.
Къде да идем, като иде пак неделя и отминал влакът?!
Отсреща в евтината закусвалня пак сервират люта супа
и като нас такива – неугледни, скучни, изгладнели чакат
и всеки във балтона си сам сврял се като във хралупа.
И всичко в лекомисления град ти казва: Сбогом-сбогом! С ръчица му помахай и бързичко по-надалеч се махай. Хлапенцето у теб дотук мечтаеше си прекалено много, че струва ли си още да те присвива лекичко стомахът?
А няма накъде – роден си тук, тук пленник си оставаш на всичките истории сърдечни и с капризната си болка на майната си отминава и световната капризна слава с витаещото над перона предчувствие за смях и пролет.
Животът е това... Дотук, ех! – поиграхме си доволно, опитахме от всичко в този свят. Пък и не беше скучно. Днес от сергия купих си за Зимата едно червено поло и смятам да се върна в себе си и да си врътна ключа.