Времето

Времето
Моята обсерватория

Общо показвания

събота, 28 септември 2019 г.

МРЪСНИ ДНИ

МРЪСНИ ДНИ*

    21.12.2004.

  Втори ден подир Игнажден, от т.нар. мръсни или бесовски дни след Бъдни вечер, според народното поверие, когато наоколо витаят лошите духове и злите сили. Без да съм религиозен, откривам християнската философия по-възвишена сред образи на претенциозното невежество, озлобление, завист, алчност. Не съм никога досега, и занапред не се виждам да се кръстя пред олтар, свещи или икона; и не защото не съм религиозен, а защото то е външен знак, но пък съм вярващ, вярвам в Доброто, особено когато виждам духовен невежа, който се бие в гърди и все повтаря: аз съм философ-психолог, аз съм Сократ, аз съм Христос, аз съм Достоевски на днешното време, аз съм новатор, демократ, хуманист.

  Но как да обясня на моите 19-годишни дванайсетокласнички (19 дами), че между властници и учител противостоенето е открай време?! Искат от мен високи оценки, а смятат, че със записване на това, което им казвам по Литература и Роден език, се изчерпва ученето им. Към света и помежду си, меко казано, съвсем не са за пример. Домашно възпитание им липсва, но какво ли добро са видели те досега извън дома си, какво ли по-гръмко заявено освен гръмогласна жлъч и простотия! А то е фронт между духовност и всекидневна гавра с Десетте Божи заповеди тук, в България. 

  Усещам се понякога островче в океан от помия, случаен минувач покрай магазин с лъскави дрънкулки. Понякога, казвам, не винаги! Не са редки просветленията у тези чудесни инак, сантиментално уязвими душици – Катя, Елена, Ширин, Милена; защо обаче така назлобяват срещу самото учене. Не можеш насила да си им Учител, то е като любовта: ако не те разбират и не те следват, когато опитваш да им разкажеш за разликата между добро и зло, най-нормалното е да те гледат с празни очи – и теб, и стремежа ти да си нещо повече от възгордял се некадърник, при това дипломиран невежа, което е печална версия невежество – вдига скандали, разпалва войни там, където войнствената поза е кощунство, ала го държи във фокуса на общественото внимание. 

  Вчера първият от двата ми учебни часа в този XII клас мина да слушам учениците как се дърлят помежду си, да ги успокоявам, да изясняваме какво е общото между Паисиевото "О неразумни и юроде" и "Българино, знай своя род и език" с онези техни кремчета, мазила, гримчета, аксесоари от тенеке и фалшиво злато, прически, дрешки, обущенца, както и със заимствания от капризни глезли в нашата естрада див непукизъм. Що да им река! Пошлият Азис ги очаровал с песните, костюмите, с циркаджилъците си – икона на непукизма, с успехите си по света, в топ-класациите на ЕмТиВи бил, научавам от тях. Надупилият се срещу лобното място на Апостола Левски сладкопоен Азис от онзи огромен афиш насред София им лежи на сърце. 

  Мога и да отстъпя, но как да приема отвращението им към Училището! И кога ли от любознателни дечица са станали варварите в храма? – питам себе си, не питам тях. Тези български девойчета са цел на пошлостта. Пошлостта в царствени одежди шества из моята България вече толкова време, и как горките да приемат любовта за висша духовност, за отношение към света, но не като бяс за консумиране, това ми е проблемът. Горчиви дни, мръсни дни на притеснение.
   
   28.12.2004.

  Рефлексът за писане, за сътворяване на свят от чувства, образи и размишления е вроден не у всекиго, макар у всекиго от нас да е заложена възможността да усеща духовни излъчвания. Сред осмокласниците имам три ученички, които ми показаха стихчета; от тях едната, според мен, е талант, на който му предстои да се развие. А пък съпоставянето между лъже-твореца и човека с талант ми вади очите. Странно наглед, у т.нар. "поетеси" – набедени за поетеси от колегите, но без дарба, според мен, прави впечатление добре подредената форма, зад която обидно лъщи скучно съдържание. У талантливия като че съдържанието по-често пренебрегва формата, понякога текстът му, погледнат отгоре-отгоре, даже и не напомня на стихотворение, но атмосферата е интензивна – лицето, характера, неявните затаени очаквания на автора откривам, каквото и на повърхността да не казват думите, и това вълнува.  

  Сиви дни. Занимавам се с текстообработващата програмка PageMaker 7.0 и не ми спори, едва-едва напредвам. Нарядко ми се мярва в ума: Можеш ли да си щастлив, когато мамиш първо света, сетне себе си? Страшно е да речеш на некадърника, че е некадърник, а още по-жестоко е сам да го открие. Злополучният фалшив философ-психолог, комуто са предоставили трибуна в местната пловдивска телевизия, ми е илюстрация за духовната смрад около подобни объркани, зловещи в самолюбието си отчайващи персони, копие на някогашен партиен секретар и верен доносник, др. Вся и всьо от катедрата по Марксизъм в местния университет около 1985 година.   

  Опитът да издам книга** на мои разноски ми бе крайно нужен. Доста неща в текста – факти, образи на простовати обикновени българи и претенциозни политици, както и купища сюжети съм взел от реалността, описал съм ги тъй, както ги възприемаме мнозинството доверчиви българи, по-скоро: предугадил съм ги още далеч преди да се доразвият като хищници. За политиците по върховете на властта днес говоря. 
  
  17.01.2005.

  Обикновеният човек е беден и самотен, защото съвестта и честта му са си у него; докато хищниците шетат на глутници, търсят кого да бастисат, жертва си търсят. Не открият ли кого да бастисат, захващат да се ръфат помежду си. 

  А аз жертва ли съм? То не е въпрос към света, себе си питам. Самодоволен, горд, че успял да ме излъже и завлече с пари, които отделих от мизерната си учителска заплата заради мечтата да си видя книгата отпечатана, neчатарят вече побърза да обяви на всеослушание пред онези, които му се радват: Да! И нищо чудно да е прав.

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, 2004/ 2005 – edited by 28 sep. 2019
–––
Мръсни дни, Поганни дни, Некръстени дни от 25 декември до 6 януари наричат няколкодневен (най-често 12-дневен) период в Българския народен календар, вж. http://videlei.com/articles/details/mrasnite-dni-ot-koleda-do-yordanovden/312 
** "Историйките на ученика Ламски" – книгата, която писах в течение на десет години, от 1994 до 2004 г. Докато не измъкна всичко, което можеше да измъкне от мен, наглецът ми вървеше по петите, звънеше ми посреднощ да проси пари, а сетне взе да иска още и още пари отгоре, та реших да прекъсна цялата тази мъка, просто отказах се от мечтата да си видя книгата отпечатана. Бел.м., tisss.