неделя, 29 октомври 2017 г.

Публицистика – МОЙТО РОДЕН СТЪРНА ФУПАФО

МОЙТО РОДЕН СТЪРНА ФУПАФО
   
      01. 05. 2006
    
      Родолюбието е особена привързаност, и като нямам с какво друго да се аргументирам, ето ви тази...

СЪЛЗА

Тук, в мизерния и древен Пловдив,
който изобщо не може да бъде звезда,
едва успях да се вредя
да се родя.
Няма град, който повече да ненавиждам,
където повече да съм бил лъган и обиждан,
по-злостно да са ме тикали в калта
заради най-пловдивската наша черта –
да бъде смачкано всичко, което лети,
което пуска листенца и покълва с мечти.

Тук, в тази касапница и скотобойна,
мина и моето детство нестройно
в ръката с комат хляб и бучка сирене,
и с онзи познат крясък подире ми:
"От тебе стока няма да стане!" –
кълнеше ме милата ми майчица,
понякога кълняха двамата с баща ми.

Обидено до смърт, хлапето у мен
още живее с този чуден рефрен
и се питам: Тогава защо
наричам това място Мое родно гнездо
и тези мъж и жена какви са ми на мене,
пред гроба им защо заставам смирено
в Тракийската пръст като пирон забит,
толкова по-горд, колкото повече бит,
и защо кога вдигат на тази страна флага,
усещам в очите си пареща влага
и смирен посред множеството унижени
и аз мълвя: Родино, ти рай си за мене? 

       jiva, Слънчев часовник:

     – Много е сурово, за да е истина... Нещото , което не можем да избираме, е родното място и родителите, но пък това, което можем, кажи, че е успешно. 

       Авторът:
Вместо отговор
ПРОСТО УЧИТЕЛ

     Днес около 11 часа влазохме с колегата Джени Дженев в павилиончето до училището да пием кафе. Дойде около двайсетинагодишно момче, и както си седим с Джени, задърпа ме за лакътя: "Ставай! Ставай, ти казвам! Ела тук да се разберем".

    Какво да правя, станах; нали ме дърпа! Пък не го познавам. Срещу кафето, насред улицата в червена ладичка, гледам, сяда моя ученичка от шести клас, Иванка Ангелова. "Ти – крещи ми момчето – що си писал двойка на Ванчето?" Заплашва: ще ме прегази с колата, краката ще ми строши и прочие. Щели да ме пречукат онези с бухалките. "Сега това е само предупреждение – крещи, – по-нататък ти му мисли! Оставиш ли й двойка, повече няма да си жив."

    Връщам се на масата, онези като си тръгнаха. А колата им я кара един як, дебел, с бръсната тиква и добродушен, тъп, влажен поглед. Потичах подир колата, моля се на момъка: "Кажи си името бе, приятел". Но дебелият тъпак форсира газта, завъртя гумите и цялата им компания отиде, та се не видя.

    Връщам се под навеса. Джени стои прав, а до него – хубавец униформен, в новичък костюм, на пагоните му – две големки звезди, фуражката – на масата, ще речеш, кацнал ми по поръчка. Разправям какво врещял онзи, ако не са чули крясъците, а човекът тежко-тежко рече: "Чух всичко, видях номера на колата. Ще ги издиря и ще оправим тази работа. Ти само не се притеснявай".

    Е да, ама взех, че се притесних. На хора от полицията са ме учили хич да не вярвам. Наивен все пак, дойде ми на ум да позвъня на господин кмета. Мисля си: правихме двамцата с него политическия вестник "Демократическо знаме" след паметния наш Десети ноември, а сегашният кмет в онези славни дни ми беше дясната ръка, така да се каже. Нали! Кой днес ти слуша подполковници; виж, ако се намеси г-н кметът Гърневски, може и да го стреснат онзи тарикат, дето щял да ме трепе. Спас обаче си сменил домашния телефон. Та щях да му се оплача, но си сменил номера и се отказах.

    Позвъних на Катя Огнянова от Детската педагогическа стая към Районното управление на МВР и по цифрите на ладата след двайсетина минути Катя ми продиктува: колата е на еди кого си, дето живее еди къде си, пък я кара синът му Стефан, т.е. моят мил кандидат-убиец. Само номера на гащите и кръвната му група на Стефчо не ми обади. Ама че момче, на двайсет и пет години мъж!

    Обадих се после по телефона на следователя Евгени Иванов от МВР – поне така ми се беше представил, без да го питам, веднъж като го карах на такси. Сам записа служебния си телефонен номер в бележничето върху арматурното табло на жигулата ми: да съм го потърсел, ако катаджия, да речем, ми прави мизерии.

    Бъбрим си, значи, с този Иванов. "Не съм вече на щат в полицията – казва, – ама сега работя към ВИС-2 пак същото". Разправям какво ми се е случило; взе номера на онази кола, само рече: "Смятай въпроса за приключен!"

    Ще избързам напред с тази типична история, да не я размазвам повече. Не знам случило ли се е нещо на симпатичния Стефчо, но неговото Ванче чинно си получи бележника с двойка по Български език и литература, а на поправителния изпит десетина дни по-късно майката и вуйчото й на Ванчето Ангелова пак в онова павилионче край училище 
ме черпиха кафенце и кока-кола. Поканиха ме да ги посетя в собственото им заведение в района на пловдивската Гребна база. "Ела, когато искаш – кипрят се. – Може да си доведете и приятелката (минават на учтивото Вие). Яжте-пийте, веселете се, колкото ви душа иска. И извинявайте за главоболието, дето ти причинихме!"

    Извинявай-извинявай-извинявай... – най-малкото пет пъти чух тази троица с притисната длан до гърди, десетина дни след като се канеха да ме убият. 

        
POST SCRIPTUM:

    Като не взе изпита и през септември, Ванчето Ангелова се пресели в друго училище, на другия край на Пловдив. Ей-това е, госпожо Жива, животът е по-чуден и от най-развихреното въображение. Адвокат на мутрите – бивш офицер от МВР, и мутра – народен закрилник... А? Какво ще кажете? Или и това не е истина!
   
     jiva, Слънчев часовник:

    – Госпожа jiva ти пожелава да се усмихваш повече на живота и по-малко да го гледаш под вежди. Инак животът е борба, някога свободна, понякога класическа. Пусни нещо по-весело. 

    Авторът:

    – Че това да не би да е тъжно, г-жо! Реалността у нас е гротеска от най-чист вид, 110-процентова ирония. Сега, като огледах написаното по-горе с очите на страничен наблюдател, откривам колко смешен е бил онзи шапкар, па и колко смешен съм бил и аз, търчейки подир ладата. Като че ли е толкова важно как се казва мутрата!

    Не мога да си представя, че бих живял другаде, а не в България с всичките й дивотии и чар. Кроткият и учтив западноевропеец гледа по телевизията екшъни, за да се почувства значителен, да усети тръпката на победител; у нас, понеже сме все значителни личности, екшън е самият ни живот; дори кога ни опердашат през устата и ни сритат тъй, че от задните ни части се вдигне облак прахоляк, какво правим? Ставаме, изнизваме се на достатъчно разстояние от "раздаващия правосъдие" и захващаме да му се зъбим, да го псуваме на майка като истински българи-юнаци.

    Желая Ви крепко здраве и дечурлигата да Ви слушат!

    И тук, в мухабета между автора и госпожата се яви Мазна Гана*.

       Winnetou, небесен (01.05.2006 19:34):

     – Какво стана с "момчето"? Подаде ли жалба срещу него?

       Та и за въпросния Небесен се наложи отговор.

     Авторът:

     – Що жалба? Сам си търсиш колая. А момчето и досега си го спомням със симпатия и омерзение. Представяте ли си, така привързан към сестра си, към племенницата, че се втурва, дето се казва, на нож срещу врага. Е! Какъв враг мога да съм му? Донякъде се възхищавам на наивността; този тип характери правят пробивите по фронта. Постъпвал съм като него, знам: за тази работа се иска да си глупав и самоуверен, но тръгнеш ли веднъж, да си готов докрая да стигнеш. 

     Съм от поколението български войници, свидетели как 550 000 модерно въоръжени рейнджъри ядоха пердах във Виетнам и си тръгнаха като посрани, и от върналите се у дома си в Щатите янки се роди взривната вълна на Уудсток и на т.нар. Сексуална революция точно в пуританска Америка с онзи жизнелюбив възглас "Правете любов, не война", появиха се хипитата и прочие конвулсии на отрезвяването у самонадеяните свръх-човеци на Североамериканската нация, за да преосмислят супер-тъпия девиз, зает от надменний Албион, "Ние нямаме приятели, ние имаме интереси", а и да проумеят най-сетне, че светът не им е бащиния и нацията им рано или късно ще отговаря за натворените гадости.

Пловдив – европейска културна столица 2019

Plovdiv, edited 30 oct. 2017

Илюстрацията долу: 
С ученици от първия ми набор възпитаници, Балчик, Пристанището.
–––
* Мазна Гана – в случая: който учтиво уж... цели да ти забие нож в гърба, да те злепостави. Бел.м., tisss. 

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1541.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1541.)   Роденият във Врабево, селце нейде сред Троянския балкан Николай Заяков (1940-2012) * – поет и колег...