Времето

Времето
Моята обсерватория

Общо показвания

понеделник, 20 март 2017 г.

Ars Poetica – ПЛОВДИВСКАТА ГЛАВНА В ЗИМЕН СЛЪНЧЕВ ДЕН

ПЛОВДИВСКАТА ГЛАВНА В ЗИМЕН СЛЪНЧЕВ ДЕН

Декември се изниза сред празничната врява.
Не сняг, а скреж сребрее по крехките ели
и Градската градина отново е такава,
каквато си я знаем от детството, нали!

На припек изпълзели покрай Централна поща,
чешити и серсеми, и старчета дори
за футбол злостно спорят, на слънчице се пощят
и толкова са гневни, от тях хвърчат искри.

Врабците нафунели, и гургулици сиви
навъртат се тъдява за някоя троха.
Художник шари важен, разгънал си статива.
Куп селянки гневят се на цветната леха.

Какви цветя сред зима! ала одумват кротко,
че тез де... гражданята, земята не ценят...
Минава автобусът. И изгладняла котка
като стрела се втурне сред онзи свят пернат.

По "Гладстон"* се задава с каручка Цариградски**
в тиролски сив момчешки къс кожен панталон,
на шията увесил транзисторно бръмкало
с ужасно лоши вести, дошли чак от Сайгон.

Рояк хлапаци дръзки подскача и се киска,
и гледа завистливо как с жестове на граф
човекът там с метличка плювалниците чисти
и няма по-обичан от него в този град.

Сега ще седнем с тебе на ъгъла в кафето
и аз ще грея влюбен – същински Жо Дасен,
и пак ще търся, мила, у себе си хлапето,
което се усмихва, щом грееш ти пред мен.


Пловдив  европейска столица на културата 2019

Plovdiv, 22 jul. 2009 – edited 20 mar. 2017
____
* Улица „Гладстон” свързва моето основно училище "Сашо Димитров" (днес "Антим І")с подлеза под Централна поща край Главната търговска улица на Пловдив.
** Един от неколцината специални хора в някогашния Пловдив, приятел на дечурлигата, кротък, незлоблив, широко скроен характер. Независимо от незавиднатаму длъжност "хигиенист по уличните плювалници", кралски особи в представите мибледнеят пред финеса, с който тоя аристократ на духа обслужваше уличните плювалници с боядисана в отровнозелено каручка и конче, в гумени чизми, соранжеви ръкавици до лакти, в кожени тиролски къси панталонки, яркожълта памучнафланела с къс ръкав, транзисторен радиоприемник "Ехо" и сламена капела,артистично преметната на гръб.

Story – ИВАН И СТАМЕНА

ИВАН И СТАМЕНА


    Иван дойде с двамата си сина от Чехия. Живеехме под наем на улица "Ниш" 4, а те – срещу нас, на "Ниш" 3. Жена му бе чехкинята Стамена, безлично и проклето същество: нисичка, възпълна, с плоско като тепсия лице, нос като люто чушле и сламени коси, които сплиташе на плитки и навиваше като венец над челото си. Стамена вечно переше своите трима мъже в голямото бетонно корито насред двора отсреща. Иззад високия тухлен зид заедно с ароматите на чешките й гозби долитаха думи, непонятни за нас, дечурлигата от махалата. В яда си пердашеше само на чешки, да не говорим, че българският език ни й спореше, нито пък бе кой знае каква чест за нея да си служи с него. 

   Иван имаше брат Йордан. Йордан беше по-младият, по-едър и представителен от братята. Той пък имаше две дъщери. Едната, по-кипрата, се казваше Дочка, а синовете на Иван си дойдоха от Чехия, вече цели мъже, и не се мотаеха, ами вървяха с баща си да работят. Бяха градинари. 

   Кой знае защо се бе върнал от Чехия Иван! С двора на брат му ги делеше телена ограда. По някое време лошо се скараха, както понякога става между роднини, и Иван вдигна човешки бой тухлен зид. Огради се от света със своята чехкиня да си приказват само на чешки. 

   Помня, Дочето беше рядко красиво девойче. Занавъртаха се батковци от съседната, но и от по-далечни махали да я заглеждат. За нас, дечурлигата, това бе ужасно любопитно. 

   Една неделя между Стамена и жената на Йордан отново пламна люта кавга. Толкова люта кавга пламна, че мъжете чак налетяха да се млатят. Иван ръмжи, гледа пребледнял изпод вежди брат си, а Йордан тъпа на едно място и пръхти. Иван бе по-нисък, но по-набит, по-масивен и як, изпечен от слънцето като тухла, докато Йордан си беше просто един изнежен даскал. 

   Мина седмица, минаха две, все едно нищо не е било. Кавги, сбивания по онова време си бяха част от "културната" програма за развлечения в нашите потънали в прахоляк работнически махали. Къде ти радиоапарат, къде телевизор на всяка крачка, като сега! За телевизия не бяхме и чували. От съветски грамофон, помня, Ването – дъщеря им на нашите хазяи Цвета и Костадин Дърварови, въртеше до спукване ритмичния шлагер с подвиквания "Ой Мамбо, Мамбо италиано" и ние, всички хлапета от махалата, я знаехме тази жабарска песен наизуст. И нашето Ване се момееше тогава, да е била, да е била 16-17-годишна, гонеше я мерак да се омъжи за италианец. 

   Не съм виждал по-гъста, по-дълга и по-къдрава руса женска коса, навита на масури. В кръста Ването се пристягаше толкова силно, че гърдите и задникът й предизвикателно да изхвръкнат. Знаеше си тя цената! Носът й в облаците, а пък поизрасналите филибелийски гамени й мятаха жарки погледи, както лакомо се зяпа захарен памук зад витрина. 

   Едно утро пред портата на Йордан цъфна огромно миризливо лайно. И пак женски клетви, пак писъци, пак патардия – ама кой, що, от какъв зор, по какъв повод свършил тази гадост, не се разбра. Жена му на даскала почисти мястото, хвърли отгоре кофа гасена вар и пясък, пък си се прибра, засурка налъми към къщи.

   Харно, ама подир два дена – същото. 

   Гадаем да не би да е някой от братовчедите на Дочка. А може и отмъстителен любовник да е. Като знаем що за стока сме това българите, хич не си беше за чудене, ако ревнив мъжкар "минира" територията около любимата. И защо? За да не посмее съперник да приближи, та любимата да вехне в самота, и като види, че тъй и тъй живот няма за нея, да си се гушне с влюбения лайнарин. 

   Тъпи номерца! 

   В крайна сметка, оказа се, че не била у Дочето причината. Като великденска нафора, като същинска свещена реликва отнесоха порция от изсраното пред Йордановата порта. Знойните лаборантки от нашата Държавна болница обаче отсекли: медицината не е дотам напреднала, та по тези посевки името на идиота да определи. 

   На дъното, в крайна сметка, се оказа Стамена. А изясни се ето как.

   Няколко нощи Йордан дебнел както юнака от приказката, демек, причаквал в засада Змея с трите глави. И късно една юлска нощ, когато скръцва портичката откъм братовия му двор, зърва той под мъртвешки бледата луна розовия задник на чехкинята. Изтърчава обратно у тях си, наскубва стиска коприва и... Виждаме ние сънени: по обляната от месечина уличка "Ниш" чорлава трътлеста женица със свлечена до колене пижама като спънат кон с подскоци търчи, подскача и пищи, а даскалът пъхти подире й и мълчешком шиба ли, шиба с коприва голия гъз на чехкинята.

   После се появи ухилен, късокрак като дива патица, местният Шерлок Холмс, следователят от Второ районно на МВР Коста Коджейков – Шибека. Шибека пита-разпитва, прави очна ставка, изясни кое как се случило, защо се случило. Имаше сетне открит съдебен процес... съдебно дело, което се гледа при изключително любопитство от страна на градската беднотия в Културния дом на жепейците, в салона на местното кино "Гео Милев". Най-странното: съдът не осъди Стамена, ами осъди Йордан. Което съвсем, ама въобще и не означава, че сме намразили чехите, само дето на всички в махалата ни беше криво заради даскала, че кротък човек беше даскалът, от онези, дето и на мравката път сторват, а виж ти, Шибека го тикна за три месеца в пазарджишкия пандиз за криминални рецидивисти при политическите, че бил срещу властта, понеже саботирал дружбата ни с братския чешки народ.

   Как понесъл този цирк брат му Иван? 

   Иван издъхна внезапно подир месец, докато Йордан още чукаше камъни от кариерата над Белащица за новия път Доспат-Въча, та не дойде на смъртта. Ей тъй, както си шетал из бахчата, гътва се Иван сред марулите. Беше и той кротък, тих, мълчалив българин. Такива по-жестоко понасят мизериите. Носа му на този бахчеванджия Иван видях смешно да стърчи и да се поклаща посред китките в ковчега, докато комшиите го товареха на гробарката. 

   Ването, по-малката щерка на нашите хазяи Дърварови от къщата на "Ниш" 4, по онова време бе прясно влюбена, пак бе издула онзи свой грамофон до дупка и над траурно притихналата махалица, и над попа, и над клисаря с вапцания в черно и златно чамов кръст в ръце ечеше весело и призивно: "Ой мамбо, мамбо италиано"... И така с подвикванията на някакъв жабар италианец тържествено влезе първият мъртвец в моя живот на хлапак от някогашния мил мой Пловдив на бедняците.

Пловдив  европейска столица на културата 2019*

Plovdiv, 7 avg. 1995 – edited 20 mar. 2017
____
1952 г., ул. "Ниш" , 6-годишен в униформената манта на забавачката, пред оградата на Йордан.