Времето

Времето
Моята обсерватория

Общо показвания

понеделник, 25 януари 2016 г.

Story - ЖИВОТ СИ ЖИВЕЕМ

Из книгата „Историйките на ученика Ламски”

ЖИВОТ СИ ЖИВЕЕМ

    Болен съм. Температура, главоболие, гърлото ми е зачервено. Като го видя туй мое зачервено гърло, училищната ни госпожа лекарка яко ми се зарадва, повика сестрата и зъболекарката, които тъкмо лапаха шоколадови бонбони, клюкарстваха и си пиляха ноктите, а наоколо беше бояджийска работилница сякаш, тъй вонеше на ацетон:

    – Елате, ма! Елате да видите идеален хонконгски грип!

    Съжаляваше вероятно, че не тя го е пипнала тоя мой грип.

    Затова съм си у дома. Заничам през прозореца като арестант. Януарски мъгли се скупчили, сякаш са се сбрали на партийна конференция над нашия краен квартал. Сутрин стъклата са в сребристи рисунки от скреж. Като опра нос, образува се точица, точицата расте, става петно. Среброто потъмнява, и като погледна, виждам, че жива душа няма навън освен врабци, нафунели като орехчета. И пак се мушна в леглото.

     На излизане тая заран тате дръпна следната реч:

    – Ванчо! Оназ дофторка красива рецепта ти изрисувала. Обаче, Ванчо, у нас пари йок. Тез илачи са за богатите, сине. За някой Хари Потър ще да са тия скъпи илачи. Който иска, да ги пий. Според мене, Ванчо, тез лякове са химическа отрова, с която державата ни преследва: едно – да те усмърти тебе, Ванчо, и второ – да ни отунза* и последните парици. Чуй що ще рече тейко ти: ще пийш лимонтозу, сине. От лимонтозуто трябва да ти размине, че на бацилите им се повдига от киселото и бягат. А киселото е витамин “Це”. И не прекалявай с шекеря, че и шекерят е скъп. Днес кажи-речи цял ден се бъхтя за кило захар. Цепи ли те глава, ей ти носната ми кърпа. Мокриш я на чешмата, туряш пет капки оцет и... по гръб. Кърпата на челото, и си готов. А и с оцета да не прекаляваш, че и той пара струва. Пет капки! Не повече. Пет – колкото пръстите на ръката.

    Пестим от всичко. Мама вечер не плете, че се хаби ток. Върнат се леля и тате от работа, хапваме хляб със зелева чорба и бучица сирене. Гица носи в бурканчета храна от детската градина като оназ принцеса от приказката за цар Дроздобрад**. Краде, но като моли Бог да помага, не му казва, че краде. Има деца, рече, тъй глезени и капризни, представете си, че не ядат мляко с ориз.

    – Да го сипя в кофа за свинете! Сипвам го в бурканче, и Бог ми е свидетел, никой не губи.

    – А готвачът! Не те ли псува на майка?

    – Че отде да знае готвачът Перо!

    – Не знае, понеже се криеш. Честно ли е да крадеш, а? Свинята на Перо си има прасенца. И прасенцата гладуват, нали? Защото им крадеш яденето. От копанката им крадеш. Не се ли срамуваш! Бог всичко вижда, не знаеш ли?

    – Харесва ли ти свинският сютляш? – рече мама.

    – Кога не прекаляват с канелата...

    – Иде ми да то пречукам. Аз съм го създал, ама и аз ще го унищожа, ако пак ме дразни – рече Тотю*** с пълна уста и зрънца ориз се разхвърчаха насреща ми.


    – Е, щом ти харесва, с канела или без, яж и мълчи. Ай, че неблагодарник! Не стига, че му носят наготово, ами и претенциозен! Да не си син на граф, или си депутатски син?

    Тая нощ беше тревожна: крадохме с Панчо насън.

    Посегна към кофата с помия, а свинята на Перо ме погледне с печал. Пълня бурканчета, вързани с въженце под палтото, та мязам на хокеист. Тате каза вчера: който не краде, загива. По селата старците се бесят, че нямат парици лекарство да си купят. Остава само народните избраници да свалят стария надпис и новата табела на опоскана България със златни гвоздеи да я ковнат върху фасадата на Народното събрание: “Да живей тарикатът!” Честният, обяви тържествено, е честит само в легендите, в живия живот истината е друга.


    Разправих съня и Тотю се ядоса:

    – Ти син ли си ми или рожба на говедо! Разциврил ми се за свинята. Онез в парламента живот си живеят. – И продължи в мерена реч: Кара ново беемве който хубавко краде. В скапаната си кола вози ми се будала.

    – А който кара жигула?

    На тия с жигулите, москвичите, трабантчетата, вартбурзите и шкодичките не им провървя, понеже бензина се налага да си го купуват. Няма как, не може всички да крадат, все някой трябва да тегли Аврам-каиша. Пък за да краднеш, пипе се иска и храброст. Храбрите са богати, по тилювизоря ни ги показват, да ги видим, да им се порадваме как плещят за демокрация. А главният прокурор на Републиката следи косъм да не им падне от кратуната. Щото са наша гордост.


    Следната нощ с Панчо сме за бензин. Ей го трактора насред изтърбушено заводско хале. Мотая се, не ми се ходи в пандиза. А Панчо: Ще бутнем туба бензин на прокурора Татарчев и Татарчев ще ни пусне да си оправим кариеса. Брей, Панчо, всичко си предвидил, а ако ни спипат! Да знаеш, бият ли, няма да издържа. След първия шамар и всичко ще призная на господа полицаите. Смее се: Ще ни обършат по два и що, баща ти с перо ли те гали!

    И ето какво стана... В пощата са, значи, големите пари. Те не миришат като бензина. Повъртяхме се, па грабнахме торба, опряна до стената. Свряхме се във входа на жилищен блок наблизо да броим парите. Оказаха се лентички с дупки. Пазачите тичат към нас, та зарязахме торбата и се пъхнахме в някаква кръчма. Набутахме се в таз крива нива – мрънка отчаян Панчо. А от ъгъла се чува: Кха-кха-а! Хе-хе, като си попска унука, що, моме, дириш ти тука? Момци, българи-юнаци, треперят ли ви гащите?

     Това е кръчмата на бай Петко. За него казват, че е българският Леонардо, обаче щъркът объркал навигацията и вместо отвъд сбърканата от кавги и злоба Сърбия, да вземе да пусне бебчето Петко отсам Калотино. Кога ще си видим сметките? – рече художникът-кръчмар, както бършеше с мазна гъба масата. – Стават ти хилядо лева борч.  А откъм ъгъла се чува пак: кха-кха и гласът: Закръгли ги на две хиляди. Подир малко – към мен и Панчо: Юнаци, да ви се намират две хилядиКак ги искаш? – пули се Панчо. Предпочитам звонк – рече гласът, – дайте ги на Петко. Петко бре, я тури две илимонатти на тез приятелчета! Чувам пъшкане, шише се изтърколи, тенеке издрънча, котка измяука и ни освети с фосфорните си очи. От тъмнината изплува човече с мустаците на Панайот Хитов.

    И се събудих. Блещя се: бре, това що за сън беше? Сутринта, докато Юлия още спи, кършим ръце край горещата юфка в кухнята с мама:

    – Ний сме честни българи, най-обикновени хора, Ванчо. Тоя сън не е на добро. То аслъ само с татарчевци не сме си имали работа.

    Надвечер тате се прибра оклюмал. Не ръси шегички, докато си изува калните обуща, само изпъшка:

    – Ленче!... Гичке!... Дечица мили!... Откраднаха ни Виктор.

Plovdiv, apr. 1994 – redact. 25 jan. 2016
______
* Диал. ограби, изнуди.
 
** 
Поучително четиво от учебника за българчета в началния курс на днешното училище.

***
Хлебарят не знае, че повтаря казаното в не по-малко мътни времена от някой си Тарас Булба, документирано от руския писател Николай В. Гогол (1809-1852).