ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1223.)

 ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1223.)

  Нищо не се ражда от нищо. Как искаш да се събразяват с нас, като сме без лице, без представителство?! Моят Пловдив е люлка на културата от епохата на траките до ден днешен, но и Блато на посредствеността, що се отнася до парвенютата и кресливата им лъже-демокрация. – Аноним (1947)

   05 uli 2003

НЕ УНИЖАВАЙ ОХЛЮВА, ЗАЕКО!

    Събота (06:40 ч.)

  Долу пред нашия блок чувам гръмовития говор на глупак, който си приказва с друг глупак и гласовете им отекват, отразени чак от отсрещния блок на поне стотина метра разстояние. Заслушай се, и ще чуеш куп битови тъпотии плюс несекващото "аз знам... аз-аз-аз..." с дразнеща настойчивост за внимание с оценки категорични, непремерени, избълвани с унищожително самочувствие. Защо ли не думите, а интонацията дразни! Простотия шупна като мръсна пяна. Интелигентният уравновесен човек като че ли се скри, изчезна; напоследък сред нас човек взема думата сякаш само за да говори като партиен секретар, та как да приема успеха на Слави Трифонов (1966) другояче, освен като тържество на голата посредственост? "Много са чудните неща, а човекът е пръв сред тях" – цитат от трагедията "Антигона" на живелия преди две и половина хиляди години елински драматург Софокъл. Сентенция, късо изречена и без претенциозност, и това ми харесва. Откривам напоследък, че доста от нещата наоколо ги съпоставям с подтекста в ръкописа за книгата "Историйките на ученика Ламски".

  На пръв поглед "Ламски" е простовата, анекдотична, не лъщи с желание да показва висок стил, но в нея съм опитал да вградя личната си философия: че обикновеният, унижаваният, пренебрегваният е по-близо до великите прозрения за човека и живота от т.нар. оратор, говорител от името на общността, дръзко философстващ на агората, на стъгдата, по медиите. В трагедията "Електра" на Еврипид за пръв път в световния океан от информация е прокарана същата идея, че човекът от плебса (от народа), при това – необразованият, може да бъде носител на възвишеното, достойното. Хуморът е призван да извисява, не да мачка духовното начало у нас. Авторът на хумор сякаш днес вече е забравил тази съществена подробност. Животът бива да се приема като игра и забавление, но в основата си тази сладост носи и горчивата истина за строгите правила на нравствеността. Нравственото препоръчва да не се превъзнасям, да не се потупвам сам по гърба и раменете, да не заемам поза на настръхнал за бой последен, да говоря уравновесено; и разбира се, често е иронично към мен: в това му е чарът... Чуя ли някой да се гневи, да навира в лицето, над главата ми вирнатия си показалец, да назидава, да обижда, трескав от възмущение, вече знам – това е посредствен тип.

  Особено интересни са политическите сламени кукли, като почнат да се предвземат, да се изживяват като глас на истината от последна инстанция. Странното в случая е, че множеството е склонно да ги обожествява. Маркс, Ленин, Хитлер, Мусолини са все от този вид манипулатори, възползват се от първичното у нас: от грубото отрицание и фанатизма (твърдата убеденост в единствената своя непреходна и вечна правота). Острият ум артикулира (говори, пише) изтеглен и сякаш вглъбен в себе си. Стилът му казва: "Ако искаш, вярвай, не е страшно и да не си съгласен с мен". Културата е нещо човеколюбиво. Политическите персони по-горе са твърде умни, твърде енергични, но дълбоко некултурни. Какво да очаквам от онези, които ни настройват да враждуваме, делят ни на свои и чужди, на праведни и грешници, и не разбират колко сме зависими един от друг, като частици от замислено по Всемирния закон хармонично единство!?

  Извадили са те от равновесие... Сега си страшно уязвим. Гневиш се, но именно това е твоята слабост: станал си опасен преди всичко за себе си, най-лошия си враг. Може би това е целта на Злото: да се озлобиш, да станеш зависим от бесове, не от духа си!Питам, а защо ти е да доказваш превъзходство, ако наистина си по-добър от тях?! Не унижавай охлюва, Заеко! Неговата мисия е друга. Отмини Злото, и то ще гледа подир теб безпомощно. Непрекъснато ли ти препречва пътя, трябва да си готов да убиваш. Страхливи, мразещи, лицемерни, подли – това е толкоз просто и логично! (07:45 ч.) 

 14 uli 2003

МОНАШЕСКИ ЖИВОТ

    

    Понеделник (07:00 ч.)

  С известни усилия удържам моя стил на живот: добри цигари, карам си колата два или три пъти в седмицата до павилиончето на таджика Маруф* и обратно, ям каквото ми се яде, сутрин пия кафе, надвечер понякога бира с приятел в кафенето под блока. До този момент си плащам всички данъци, такси, сметки за ток и телефон, телевизия. Понякога мога и да почерпя някого кафе или бира. Остава ми дълг от 120 лв. към ОП "Топлофикация" за парното отопление от миналата зима. Мечтая да си купя принтер и скенер, като личен дар от Дядо Коледа. Отварям очи сутринта, и хоп! – тези две са ми до възглавницата. В момента се занимавам с илюстриране на ръкописа "Историйките на ученика Ламски". Проблемът ми е как мога да ги впиша в тъканта на анекдотичното четиво. Планирам да съм приключил с отпечатването до пролетта-лятото на 2004 г.**

  Сънувах снощи N. в щура сексуална сцена, но всъщност N. не ме интересува. Иначе, интересни са ми няколко жени: първата от тях, като за приятел и секс на второ място, другите – като любопитство и сексуално приключение, но не бих сторил нищо от моя страна, просто им се любувам (често казано: настървявам) от разстояние. Монашески живот! Липсва ми трепетът на някогашните авантюристични набези. Чувствам се като Марица, която спокойно тихо се е разляла насред Тракия и бавничко тече към морето. Чудесно време за равносметки и писане. Наоколо умират съседи: Гошо Въргов (1941), Митко Димзов (1938), Митю Чомпала (1936). Раждат се деца... Прохождат, клатушкайки се като плюшени миниатюрни палячовци. Растат неусетно и вече ги виждам ученици. В опразнените от мъртъвците апартаменти се появяват свежи, пресни новодомци, на които им предстои да си родят и те бебенце. Някошните яки, здрави, наперени мъже и привлекателни млади жени виждам как се смаляват, привеждат, сбръчкват се, тялото става отпуснато, безформено, очите – глупави, изгубили блясъка на смеха и радостта от живота, приказките – без кой знае каква стойност: "Здравей – здрасти, как си, какво правите, добре ли сте?" и пр. Самото живеене като да ги изхабило, отнело предишния тонус. И то, мисля си, се дължи на факта, че тези добри хора от един момент нататък неусетно и за самите себе си са спрели да мечтаят, да творят, да се стремят към нещо съвсем дребно, съвсем мизерно за нас макар, ала все пак – цел в очите на мечтателя. Че що за живот е това?!

  Мястото, където живея, става все по-мълчаливо и все по-притихнало. Къде изчезна живецът у тези хора? Ако има някой да шуми, да създава гюрултия, движение назад-напред, това са циганите. Множеството им все по-плътно ни обгражда. Колкото моят прилежен съсед изглежда все по-мрачен и изнурен, толкова това дяволито, крадливо и бързо умножаващо се население става по-войнствено, по-наперено. Не си спомням в годините дотук (56***) онзи приятел от гетото да е бил с повече хъс и самочувствие. Сякаш българите сме се отвътре предали. Децата ни са все по-унижавани, пък и все по-обикновени в желанията си. Някога мечтаехме с розови очила. Сега си мечтаят да заминат съвсем конкретно в Англия и Щатите, за да берат ягоди, да ринат тор или да мият чинии, да бъдат болногледачи на възрастен заможен грък, немец, италианец... Нашите деца и внуци, казвам; не рожбите на обогатилата се престъпна сган. (07:48 ч.)

  Следва 

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, еdited on 26 mar. 2023

Илюстрации:

- Хаосът е преддверие към хармония.

- Стереотипни лица на надменността.

–––

* Маруф е таджик, родом е от Кабул, син на важен човек в общинската управа в столицата на Афганистан. Маруф силно прилича на известния от първите митинги след Десети ноември 1989 г. естраден певец Вили Кавалджиев (1945-2010). Държи скромно павилионче за пакетирани дребни детски лакомства и цигари край "Ивицата Газа", както сред пловдивчани заради постоянното присъствие по дузината кафенета на студенти от Близкия Изток бе известен булевардът от кръстовището край Висшия селскостопанския институт (днес Аграрен университет) до хотелския комплекс SPS. 

** Книгата в четири части със 120 графични илюстрации, общо 496 страници, която писах в продължение на десет години от април 1994 до април 2004 г. и смятах да се продава по за 10 лв. за екземпляр, да могат да си я купят повече простосмъртни читатели и от която, кажи-речи, не очаквах печалба, а само каприза да имам достатъчно кяр, колкото да поръчам да я допечатват и допечатват, за да се чете, не се появи на бял свят. Печатарят ме завлече с пари, които изплащах две години от мизерната си учителска заплата. Опита  да ме изнудва за още пари, и така ми даде ценен урок. И не се броя за писател; думата "писател" ми звучи дръзко, предвид не само това обстоятелство. Да се наречеш самият ти днес в България писател, ми звучи като "самозванец". Та и Христо Ботев сам се е наричал газетарин (вестникар), никъде не се е нарекъл поет, писател и пр.   

*** На толкова години съм бил, когато е писан този текст. Бел.м. tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1222.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1222.)

  Нищо не се ражда от нищо. Как искаш да се събразяват с нас, като сме без лице, без представителство?! Моят Пловдив е люлка на културата от епохата на траките до ден днешен, но и Блато на посредствеността, що се отнася до парвенютата и кресливата им лъже-демокрация. – Аноним (1947)

  30 uni 2003

ВЛЮБЕНИЯТ ВРАБЕЦ

   Понеделник (16:20 ч.)

 Идеята да възстановим някогашната форма на гражданското ни общество в училище заварва колегите неподготвени – шикалкавят, дават ми да разбера колко притеснения ще им струва да излязат от анонимността на множеството недоволни, което мърмори и хленчи, и се люшка аморфно в очакване друг някой да си сложи главата в торбата и да свърши организационната работа, друг някой да заложи здравето, нервите си и да рискува заради общата ни кауза – училището. От петък миналата седмица, вече втори работен ден директорката рязко замени високомерното си и нетърпящо други мнения държане. Станала е някак по-естествена, опитва се да говори човешки. Виждам колко трудно й е да се промени поне външно, колко не й отива приветливостта, спокойното говорене без онези властнически нотки. Малко ли е то! И си мисля: сега се е снишила, но ще минат още няколко дни, седмица, и ако идеята за активен синдикален колектив от учители съмишленици не се осъществи, задава се вакханалията през септември – тържество на посредствеността, която жестоко ще се разправи с единиците, посмели да нарушат безметежното й царуване.

  Как да постъпя? В момента съм почти сам, съмишлениците ми – доколкото усещам, не са герои, свикнали са да се примиряват: на думи сговорчиви, но опре ли работата до нещо съществено, трепет и страх ги обзема. А без тях нищо не съм, освен заявена романтическа поза. С две-три изключения, нямам на кого да се опра. Неприятно! И ще продължат да ги мачкат. Общо взето, имам известна представа за съпротивата, която ще срещам оттук-нататък, за мен лично зарът вече е хвърлен*. Връщане назад, след като веднъж съм излязъл от близо десетгодишното си замълчаване, няма да има.

  На балкончето съм. Една от оцелелите миналогодишни двайсетина лястовици кацна на кабела, който е на три метра от походната ми маса. Гледам я и тихичко й заговорих (като лудите): "Леле, колко си хубава! Усещаш ли, че те обичам?"... И тя започна да си подрежда перцата. Продължих да й говоря тихичко: "Хайде, пей, миличка, пей", и като че ме разбра, зацвърча по лястовичи, вдигна се във въздуха, направи изящен кръг на метър от носа ми и отлетя. Реших, че то е добър знак – разкодирах го като поздрав, че съм наред, че не бъркам точно днес, обхванат от моите настроения спрямо колегите. И не мога да помогна да се изправят, ако те не го пожелаят това изправяне с лице към опасностите и посредствеността в самите нас.

  Знам доста бивши идеалисти, които бързичко прегоряха и решиха, че българинът е овча натура, и започнаха своето да нападат. Защо?... Защото бързаха, припрени бяха, затова и бързичко се обезвериха. На едно място Вазов (1850-1921), правейки обзор за дейността и характера на В. Левски (1837-1872), възкликва (предавам го по смисъл): С какво той превъзхождаше другите наши националреволюционни дейци! Имаше много по-луди, по-готови за саможертва, имаше и по-учени, а вероятно и по-умни. Той обаче притежаваше едно извънредно рядко качество: беше настоятелен, нечовешки упорит да следва поставената цел... То е извод на Вазов, а мен ми е обеца на ухото: Тръгнеш ли, не се спирай! Всъщност, това е страничен епизод в моята работа над ръкописите; приемам го обаче като още една, моя си лична самопроверка на устойчивостта.

  Сега пък накокошинен врабец мъжкар на метър и нещо от мен чирика, джиджика, та ме принуди да му подвикна тихичко: "Хей! Влюбен ли си? Какво такъв си настръхнал и крещиш като влюбен разбойник!" Поне още трима влюбени разбойници от съседни дървета се надпяват с него. (17:27 ч.)

  1 uli 2003

ЦИНИЗМЪТ КАТО ОТЧАЯНИЕ

  Вторник (05:20 ч.)

 Мъгливо, влажно като печално настроение. Интересно, християнството залага преди всичко на хора обикновени. Сведущите, добре информираните – книжници, фарисеи, интелигенти, както би ги нарекли, не са обект на християнския месия. Без изключение дванайсетте апостоли – преданите ученици на Иисус, са все човеци с най-обикновени (непрестижни) занятия. В първото си послание до коринтяни ап. Павел пише: "Защото Христос не ме прати да кръщавам, а да благовествувам – и то не с мъдри думи, за да не се обезсили кръстът Христов. Защото словото за кръста е безумство за ония, дето гинат, а за нас, които се спасяваме, е сила Божия. Че писано е: "ще погубя мъдростта на мъдреците и ще отхвърля разума на разумните". Де е мъдрецът? де книжовникът, де е разисквачът (тълкувателят, бел.м., tisss) на тоя век? Не обезумя ли Бог мъдростта на тоя свят? (гл. I:3-4 и по-нататък ст.26-28) Гледайте, братя, какви сте вие, призваните: не мнозина сте мъдри по плът, не мнозина – силни, не мнозина – благородни, ала Бог избра онова, що е безумно (вероятно ще значи: не служещо си с логическо познание), що е слабо на тоя свят, за да посрами мъдрите; Бог избра онова, що е от долен ред в тоя свят и е унижено, и това, що е нищо, за да съсипе онова, що е нещо... (В гл.2, ст. 3-4:) И аз бях у вас в немощ, в страх и голям трепет... И словото ми, и проповедта ми бяха не в убедителни думи на човешка мъдрост, а в проява на дух и сила.

  Не убедителни думи, а проявата на дух и сила не ни достига днес. Хленченето, най-подробни разкази как някой овластен издевателствува над достойнството ни, нашето взаимно нахъсване срещу царуващите Посредственост и Злонамереност, това са все капани, чрез които отслабваме насъбралата се енергия, и ни едно от тези три (хленч, ужасии, нахъсване) не носи перспектива, а ни носи мимолетно удовлетворение, че не само нас унижават, че и други са унижавани; и дори унижавани по-зле от нас самите. Що за глупост е сами да хабим духовната си енергия в оплакване и празни приказки! Предлагам им да канализираме енергията си, а те се страхуват; всеки се сврял в своя мъничък мизерен ад и оцелява някак, с притискане на лице към земята, с преглъщане на обидите, дори с преклонение пред настървеното Зло. Училището се е превърнало в обиталище на смачкани хора, а е уж храм на духовността. Българското учителство, особено в последните години на хаос и безнравственост, боледува. Синдикатът като структура е замислен да брани правото ни на човеци, но сборище от робски съзнания не води добро.

  Мога да изброявам стотина колеги, които всъщност не са никакви учители, а са едни чиновници с капаци на очите, приели да са слуги, а не работници на разума и вярата. Нас ни третират като мнозинство от послушници и приемаме този натиск като нещо в реда на нещата и нещо нормално. Поединично сме слаби, пък и нас непрекъснато ни раздробяват. Мижитурковци шетат като сенки из учителските среди, а какво усилие е нужно, за да събудиш колегите, та да се самоуважават именно защото са призвани да са учители! Стигнали сме дотам юношите, учениците ни да са по-будни от нас, когато се съпротивяват на унижението, че и се самоутешаваме тъпо: млади са, неопитни, ще се опарят и от един "хубав ден за Българската лъже-демокрация" нататък ще приемат и те като нас да заживеят укротени духом, седнали си най-сетне на задника, обяздени млади кончета с размахан камшик над главата. 

  Из интервю с ректора на НАТФИЗ проф. Здравко Митков (1952)** в "Аз-Буки", бр.5 от 2003 г.: "Обичам задълбочените автори, които ми предлагат много по-богата материя за работа (като режисьор) и ме изненадват в хода на реализация на представлението. (...) Мисля си, че доказаните големи автори витаят винаги над нас, интерпретаторите, режисьорите, актьорите, и точно в това е божественото тайнство на нашето общуване с тях, което е трудно осъществимо". И още: "Съществува тенденция на опростачване, фейлетонизиране на театралната среда. (...) То е едната страна. Другата е цинизмът". (06:25 ч.) 

  Следва     

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, еdited on 25 mar. 2023

Илюстрации:

- Пловдивски потайности по всякое време.

- Професорът сред талантливите ученици.

–––

* Зарът е хвърлен е латинска фраза, в оригинал се чете: Alea iacta est. На 10 януари 49 г. пр.Хр. Гай Юлий Цезар излиза с армията си на Рубикон, река на границата между Цизалпийска Галия и Италия, която никоя римска войска няма право да премине. Обръщайки се към войниците, Цезар им казва, че все още могат да се върнат, ала пресекат ли брода, трябва да се бият. Докато стоят пред реката, някакъв овчар минава наблизо – грабнал бойния рог от тръбача, пресякъл брода и свирил тревога от отсрещния бряг, което не оставяло вече избор. Тогава Цезар казва: "Там води пътят, където ни зоват знаците на боговете и мръсните дела на враговете. Alea iacta est!" (Зарът е хвърлен). Днес фразата се използва в смисъл, че няма връщане назад.  

** Вж. https://stolica.bg/svobodno-vreme/prof-zdravko-mitkov-otbelyazva-70-godishnina-s-adskata-mashina Бел.м., tisss.