Ars Poetica - ПРАЗНИК ЗА ВЕТЕРАНИТЕ ОТ ВОЙНИТЕ

ПРАЗНИК ЗА ВЕТЕРАНИТЕ ОТ ВОЙНИТЕ

Като четиримоторен американски бомбардировач
бръмбарът рогач
със своята дързост и хулиганство
наруши българското въздушното пространство
на една черквица саката,
килнала се в селце насред планината.
И богомолци разни и разни баби,
така притеснени с техните слаби
познания върху бръмбарите въобще 
и върху бойната авиация в частност,
се юрнаха презглава да бягат
и се скупчиха на вратата,
където един си изкълчи ръката,
друг си изгуби в навалицата главата,
на трети и четвърти им се подкосиха краката
и от цялата дандания не стана ясно,
че това летящо е съвсем безопасно.

Обаче бръмбарът-рогач пикира,
блесна с острие като ислямска секира
в полумрака на Божия храм
и се заби точно там,
посред венците изсъхнали, изветрели,
в избелелите и прашни черни дантели,
без никой да го гони
над изгърбените от старост черковни икони,
и с ръмжене диво и бясно
право в корема на Спасителя се хряссссна.

Объркан, учуден се отдръпна, подхвръкна
и се пльосна насред свещите запалени
в чест на Незнамкой светия –
от ония,
които вършат чудеса
и за тая работа са силно похвалени
в дебелите книги свещени
от отчета и мъдреци вдъхновени.

И му припари от живия огън тогава,
от тая под задника му жива жарава
и подобно Божия стрела
бръмбарът-рогач полетя
над площадчето, над селцето, където
два автобуса с подпийнали екскурзианти
не успяваха да се разминат и тъкмо
шофьорите им красиво се псуваха,
без някак все пак да се разбере
какво са им майките виновни
за тия техни клетви световни.

Бръмбарът, както си летеше – уморен,
а и понеже бе вече в черквата веднъж,
блъсна се в мустаците на оня мъж,
който – свалил шапка,
се бе покатерил върху капака
на бъчва с дъждовна вода
и зовеше през електрическа фуния:



"Насаааам, народе! Насам!
Тая вечер за ветераните от войната
ще са и мезетата, и вината.
Разполагаме с танцьорки, певачки, смешници
за нашите храбри оцелели войници.
Насааааам, народе! Насам!
Тук е гювечът голям..."

И пред скупчените зяпачи
еуфоричният мъж дръпна патетична реч
и тъй дълго говореше и говореше, и говореше,
че бръмбарът отлетя надалеч.

И понеже слънцето бавничко вече
зад планинския хребет залязваше
в сгъстяващия се невежествен мрак –
докато тълпата шумеше и се прозяваше
озадачена от крак на крак,
високо зад облака там в небесата
като кървава яростна капка в тревата
над цялата суета и над всички
заблестя бръмбарът подобно звездичка.

И тогава настана оня върховен миг,
когато над смълчаните човешки редици
вместо "ура" се понесе протяжният вик
на умиращите от раните си войници…

В памет на баща ми редник Бояджиев (1922-1983)

Plovdiv, 5 uni 2006 – redact. 16 uli 2015