tisss: 06/24/21

четвъртък, 24 юни 2021 г.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (634.)

Най-съкровеното се вижда само със сърцето, най-същественото е невидимо... – Антоан дьо Сент Екзюпери (1900-1944)

09.10.1998., прод. ТЕХНОЛОЗИ НА ВЛАСТТА (2.)

Като се обръщам към миналите 100-150 години от битието на моята нация, виждам чистосърдечна наивност и вяра в кумири, въздигнати почти като туземски идоли. Че кой ги е изработил тези чудесни образи на химерата! Кой?! Паисий, Раковски, Левски, Ботев, Стамболов, Фердинанд, Д. Благоев, Стамболийски, коминтерновските емисари на болшевизма сред нас. Всеки от тях по неповторим начин подтиснал християнската представа за човека, по свой неповторим модел впрягал себе си (а то значи: и своите последователи) в една страст, да се пожертва в името на нещо ново, в името на Годо, който ето, всеки момент трябва да се появи на хоризонта, но все не се появява.

Дали натискът над съзнанието на милиони Адамовци и Еви не рушил естествените механизми на обществения живот да се самоочиства от инфекциите, от отпадъка на човешката ни природа? Оставям настрана какво самочувствие, каква сила на личната страст е нужна за тази наглед простичка операция; не съм религиозен, но ме ужасява пренебрежението към обикновеното наше човешко съществование, към растенията и животните, към всичко материално и нематериално около нас. Човекът като че са го предвидили единствено за пълнеж, груб строителен материал за илюзиите на Някого, колкото и този Велик Някой да е изключителна духовна материя. И защо внушават, че животът непрекъснато и непременно следва някаква посока?... Сега и тук, докато съм на този свят, докато дишам, работя и мога да си позволя и да помечтая – не е ли това основното?

Разговорите ми с Бог съвсем не са в молитвена форма, изпълнени са със съмнения и скептицизъм; нима виждате нещо ново в това?!... Но те са моя си начин да надникна в себе си. Господ ми е необходим не като повелител, комуто да целувам краищата на наметката Му, а като образ за съвестта на шест, седем или осемте милиарда човешки същества на планетата. Не съм нищо повече от когото и да е; изкуството да се живее талантливо е в хармонизирането на вътрешния подтик с нравствеността на битието – нещо заложено сякаш още преди притчата за сътворението на Адам от кал. И какво са "свръхчовеците" на Ницше, ако не са образи на грандоманията! Ако не го съзнават, то извинява ли ги? Ако се преструват, че не съзнават, по-зле за тях.

Е, добре де! А свръхчовек ли е Левски?

10.10.1998.

Снощи дотътрах жигулата пред блока ни. Едната гума – спукана, акумулаторът – без грам ток, генераторът не зарежда... Това са засега моите си констатации. Не говоря за калпавата работа, за нюанса на жълтия цвят, който бие на зелено и хич, ама хич не ми харесва, за пропуските на автотенекеджията. Разбрахме се след петнайсетина дни да отида пак при въпросния Димо, че да пооправи някои грешки по покритието.

Димо е 28-годишен, кара ВMW – тъмночервено, в цвят металик, страхотно външно и вътрешно осветление, озвучаване, низ удобства. Четирите тонколони леят писклива и мяукаща циганско-турско-сръбска чалга.

Проживял през времето кротко по съвест, кажи-речи, два пъти повече от мангото-работар, не мога и да мечтая за възнаграждение на даскалския ми труд поне колкото четвъртинка от кяра на Димо, нито пък че ще седна някога зад волана на колица като неговата. Това е жалкото – че ме гризе завист и бесовете ми налитат не върху друг, а срещу мен си. Инак Димо ми е симпатичен: сериозен, експедитивен, най-важното – не си изпуска из очи изгодата. Знам какво точно ми взе в повече, ей тъй... нехайно, като недоглеждане уж – но кротко си трая. От четирите литра боя употребил три; дадох му допълнително пари да купи кутия шприц-кит, а китосвал само с шприц-кита, който му занесох с боята. Дребна работа, а ми е чоглаво: що ме прави на глупак, за сто лева се пазарихме, дотук ме е изръсил над сто и петдесет.

Момченце, прогърмява ми в ушите, я зарежи книжните занимания, стани един Димо! Яж, пий и се весели, и ще си честит, и ще имаш и за приятели; ще си господар на себе си, ще помагаш на деца и роднини. А сега...! На щерките си какво даде?... Нищо, освен горчивия привкус, че са рожби на неудачник, та хората наоколо ги гледат като сираци, и по-зле – като да са изоставени от теб, никаквецо, заради книжните ти занимания.

И ето го върхът на унижението – четири черни като кюмюр циганчета тикат току-що боядисана, досущ автомобилче от панаирджийска въртележка, разбрицана таратайка, по която всичко скърца, стърже, почуква, трака, тресе. Събота вечерта. Чудесно лято. Сезонът на радостта и веселието, на сладките авантюрки... Наоколо свистят мощните двигатели на блестящи лимузини – ще те издухат дори само с присъствието си върху асфалта, и ти – с череп потънал между щръкналите раменца, свил се в така свидната тенекиена каручка, прекосяваш оживения празничен булевард по Пътя към Цариград като същински завалия, като нарушител на Правилника за движение и управление по пътищата. Да те оплакват ли, или да ти се смеят? Колко са изобщо вересиите, с които си се оправял криво-ляво в нескопосния си досегашен живот! На кого да си пример? Пример... Боже мой!

Материалното ти се плези от всеки ъгъл, от всяка фасада на благополучието, право в челото те прострелва, почуква те с пръст по сърцето: Ей, де ти е умът! А? Живее ли някой в тази кратуна! "Като си умен, защо си беден!" И що да отговориш; в планината, в пустинята ли, или в някой манастир да се скриеш от обидния факт, че не си дори от статистически нормалните?! От друга страна, дали пък точно този вечен недоимък в материалното не е цената да си в съгласие сам със себе си? Че богат ли е Омир? Ами Сократ? А Паисий, Софроний, Любен Каравелов, Левски, Ботев, бай Петко Славейков, Алеко Константинов, Вапцаров. Тези българи* нима тънат в разкош! Повечето от тях – недохранени, дрипави, скитници, хора, дето не ги свърта на едно място.

Ей от тази обреченост чат-пат ми дотежава, а инак – що! – нима не съм щастлив, че съм такъв, какъвто съм си по род, по кръв и по опакия си български характер?