Обяд или вечеря в чест на Уилям Сароян. Домакин –
Павел Вежинов, до него Анна Каменова, следват Уилям Сароян, Ефрем Карамфилов…
ЖИВЕЦЪТ В ЛИТЕРАТУРАТА (2.)
Продължение от 24.01.
Та ето какво се получи! Отгръщам Сарояновата книга първо. Посегнах към нея, може би защото снощи в телефонния ни разговор аристократката Re. ми припомни как преди години настойчиво съм й препоръчвал внимателно да се запознае, да прочете въпросната книга, както – между другото, подчертал съм тоя факт! – внимателно съм я прочел и аз. И като се заровила прилежно в "Некролози"-те, открила около страница 40-та цяла печатарска кола неразрязана, т.е. въобще неотгръщана от наша милост. Та отгръщам напосоки да се уверя, че наистина е имало слепени 16 (шестнадесет) страници, които Re. гневно разрязала, както твърди, с кухненския нож, и... И чета на стр. 173-та некролог № 126 ето какво:
Преди двайсетина години (...) братовчед ми Сипон Ростом Багдасарян (...) взе да ми подхвърля, че трябва да стана малко по-отстъпчив, защото започва да ми излиза име на човек, с когото никой в Холивуд не може да разговаря. По тая причина киностудиите, готови да работят с мене, се отказвали дори да ме потърсят. Уверих братовчед си, че е много мило от негова страна да ми го каже, но това ми е известно много отдавна и не виждам причина да ставам по-отстъпчив или да се нагаждам към чудатостите на хората от бранша, нито пък смятам, че това положение е неблагоприятно за мене, тъй като съм писател, а не амбулантен търговец. "Глупости, братче – ми каза той. – Не виждаш ли, че в Америка няма писател с поне малко талант, който да не е станал богат, а ти едва изкарваш колкото за прехраната и за глупавите детски издръжки?" Отговорих му, че и това ми стига и че успехите на моите съвременници са ми добре известни; някои от тях познавам и не мога да ги обвиня в нищо, освен в естественото желание да се оправят в живота и да забогатеят. Още отначало моята страст бе да пиша правдиво, а това означаваше, че няма да е лесно или дори възможно да се оправям в живота. Впоследствие лека-полека разбрах, че изобщо не трябва да се притеснявам за това. Да се оправям ли? С кого? С някой, който също си блъска главата как да преуспее и да натрупа пари, а всъщност се отдалечава все повече от крайната цел и от смисъла на живота.
Преписвам почти цялата 173-та страница, защото – като я прочетох, зяпнах от учудване, от изненада: зад хитроватата усмивка изпод висналите рачешки мустаци на тоя арменец Сароян открих недвусмислено послание сякаш точно към мене – отговор на оня въпрос, с който започнах и оня нощен телефонен разговор с благопристойната и старателна Re. Кой ми пъхна пръста баш пък на това място от книгата?! Подчертавам: посегнах непреднамерено, колкото да се уверя дали Re. е била права предния ден, между 22 и 0 часа посред нощ да ме укори, че горещо й препоръчвам нещо, което сам не съм проявил търпение да прочета внимателно и докрай, ами съм го захвърлил още около четиридесета страница. Да, за срам и съжаление следите от кухненския нож на милата на сърцето ми Re. стояха като веществено доказателство за суетността ми и собствената ми немарливост, въпреки че ако аз бях разрязал тая печатна кола, щях да го направя фино и нямаше да личи, а не да гледам сега някакви дрипели от тъп уред за рязане на картофи и хляб. Питам се: Бе, какви са тия "случайни" съвпадения, дявол да го вземе?
Вчера, като си пиехме кафенцето при афганистанеца Маруф, както става през последните месеци, Емил* подхвърли по повод наброските ми от прочита на тлъстия роман "Любов в ада", че Димитър Кирков по стил вървял в стъпките на Иво Андрич. Нещо в тоя смисъл каза. И още: че самият факт, дето съм натрупал двайсетина страници разсъждения върху въпросната творба, вече му подсказвал, че все пак има постижения у автора. Накратко, насочваше ме да съпоставя нещастния Кирков не с хора от други континенти, ами с автори от Балканския ни регион. Великодушният Емил! Май вече съжалява, че ми е предложил да чета нескопосания, но пък яко разхвален от оценителите лит.критици роман.
Дали не е геройство, че Петрович (както на подбив наричам 75-годишния бивш счетоводител Петър Петров; Василен Ведров му е красният псевдоним) в тия свои старешки години, кажи-речи, с инат, със зъби и нокти се заловил за литературна дейност и къде със свои средства, отделени от мижавата му чиновническа пенсия, къде с помощта на добри приятели издава книжка подир книжка, пет книжлета през последните седем-осем години, чиито продажби едва-едва покриват разходите му по отпечатването. Това не е ли себеотрицание? Ай, какви егоисти сме това ние, по-младите!
Млад!? Карам петдесет и втората си година. Александър Филев, мой връстник и приятел още преди да се заселя в крайния квартал през 1979 г., преди две седмици заведох у Петрови да го представя като художник, и г-н Филев тържествено обяви, че подарява на Петрович... ученически сборник любителски стихчета с постна илюстрация на корицата – собствено Филево творение, обаче накрая си прибрал книжлето (една печатна кола обем, с картонени корици). Това ми съобщи Петър Петров снощи по телефона. Преди това същия екземпляр Сашо ми го даряваше на мене, но тоя факт запазих за собствени размишления. Странности! Ама приятел, какво да го правиш!
Та ето какво се получи! Отгръщам Сарояновата книга първо. Посегнах към нея, може би защото снощи в телефонния ни разговор аристократката Re. ми припомни как преди години настойчиво съм й препоръчвал внимателно да се запознае, да прочете въпросната книга, както – между другото, подчертал съм тоя факт! – внимателно съм я прочел и аз. И като се заровила прилежно в "Некролози"-те, открила около страница 40-та цяла печатарска кола неразрязана, т.е. въобще неотгръщана от наша милост. Та отгръщам напосоки да се уверя, че наистина е имало слепени 16 (шестнадесет) страници, които Re. гневно разрязала, както твърди, с кухненския нож, и... И чета на стр. 173-та некролог № 126 ето какво:
Преди двайсетина години (...) братовчед ми Сипон Ростом Багдасарян (...) взе да ми подхвърля, че трябва да стана малко по-отстъпчив, защото започва да ми излиза име на човек, с когото никой в Холивуд не може да разговаря. По тая причина киностудиите, готови да работят с мене, се отказвали дори да ме потърсят. Уверих братовчед си, че е много мило от негова страна да ми го каже, но това ми е известно много отдавна и не виждам причина да ставам по-отстъпчив или да се нагаждам към чудатостите на хората от бранша, нито пък смятам, че това положение е неблагоприятно за мене, тъй като съм писател, а не амбулантен търговец. "Глупости, братче – ми каза той. – Не виждаш ли, че в Америка няма писател с поне малко талант, който да не е станал богат, а ти едва изкарваш колкото за прехраната и за глупавите детски издръжки?" Отговорих му, че и това ми стига и че успехите на моите съвременници са ми добре известни; някои от тях познавам и не мога да ги обвиня в нищо, освен в естественото желание да се оправят в живота и да забогатеят. Още отначало моята страст бе да пиша правдиво, а това означаваше, че няма да е лесно или дори възможно да се оправям в живота. Впоследствие лека-полека разбрах, че изобщо не трябва да се притеснявам за това. Да се оправям ли? С кого? С някой, който също си блъска главата как да преуспее и да натрупа пари, а всъщност се отдалечава все повече от крайната цел и от смисъла на живота.
Преписвам почти цялата 173-та страница, защото – като я прочетох, зяпнах от учудване, от изненада: зад хитроватата усмивка изпод висналите рачешки мустаци на тоя арменец Сароян открих недвусмислено послание сякаш точно към мене – отговор на оня въпрос, с който започнах и оня нощен телефонен разговор с благопристойната и старателна Re. Кой ми пъхна пръста баш пък на това място от книгата?! Подчертавам: посегнах непреднамерено, колкото да се уверя дали Re. е била права предния ден, между 22 и 0 часа посред нощ да ме укори, че горещо й препоръчвам нещо, което сам не съм проявил търпение да прочета внимателно и докрай, ами съм го захвърлил още около четиридесета страница. Да, за срам и съжаление следите от кухненския нож на милата на сърцето ми Re. стояха като веществено доказателство за суетността ми и собствената ми немарливост, въпреки че ако аз бях разрязал тая печатна кола, щях да го направя фино и нямаше да личи, а не да гледам сега някакви дрипели от тъп уред за рязане на картофи и хляб. Питам се: Бе, какви са тия "случайни" съвпадения, дявол да го вземе?
Вчера, като си пиехме кафенцето при афганистанеца Маруф, както става през последните месеци, Емил* подхвърли по повод наброските ми от прочита на тлъстия роман "Любов в ада", че Димитър Кирков по стил вървял в стъпките на Иво Андрич. Нещо в тоя смисъл каза. И още: че самият факт, дето съм натрупал двайсетина страници разсъждения върху въпросната творба, вече му подсказвал, че все пак има постижения у автора. Накратко, насочваше ме да съпоставя нещастния Кирков не с хора от други континенти, ами с автори от Балканския ни регион. Великодушният Емил! Май вече съжалява, че ми е предложил да чета нескопосания, но пък яко разхвален от оценителите лит.критици роман.
Дали не е геройство, че Петрович (както на подбив наричам 75-годишния бивш счетоводител Петър Петров; Василен Ведров му е красният псевдоним) в тия свои старешки години, кажи-речи, с инат, със зъби и нокти се заловил за литературна дейност и къде със свои средства, отделени от мижавата му чиновническа пенсия, къде с помощта на добри приятели издава книжка подир книжка, пет книжлета през последните седем-осем години, чиито продажби едва-едва покриват разходите му по отпечатването. Това не е ли себеотрицание? Ай, какви егоисти сме това ние, по-младите!
Млад!? Карам петдесет и втората си година. Александър Филев, мой връстник и приятел още преди да се заселя в крайния квартал през 1979 г., преди две седмици заведох у Петрови да го представя като художник, и г-н Филев тържествено обяви, че подарява на Петрович... ученически сборник любителски стихчета с постна илюстрация на корицата – собствено Филево творение, обаче накрая си прибрал книжлето (една печатна кола обем, с картонени корици). Това ми съобщи Петър Петров снощи по телефона. Преди това същия екземпляр Сашо ми го даряваше на мене, но тоя факт запазих за собствени размишления. Странности! Ама приятел, какво да го правиш!
Паметник на умъртвената в първите години след
Освобождението в покрайнините на Пловдив дарителка и аристократка, майка на известен от Българската история руски генерал Олга Скобелева, днес – любимо работно място на местни проституиращи момичета...
Plovdiv, 24 jan. 1999 – edited 14 maj
2016
_____
* Е. Калъчев.
* Е. Калъчев.
.jpg)
.jpg)
.jpg)
Няма коментари:
Публикуване на коментар